~ Форумът за Личното Ви Творчество ~ ˚₊‧꒰ა ☆ ໒꒱ ‧₊˚ |
|
| "Последната година" - фентъзи роман | |
| | |
Автор | Съобщение |
---|
bella_3p Mad to live
Брой мнения : 239 Age : 26 Localisation : Highway to hell Registration date : 29.12.2012
| Заглавие: Re: "Последната година" - фентъзи роман Нед 09 Юни 2013, 19:06 | |
| То аз винаги мога да си намеря нещо повече да искам, но се радвам, че ти харесва | |
| | | ℛi∂∂ℓℯ Nemo ⚕☠︎︎
Брой мнения : 8707 Age : 29 Localisation : Love's manna flask Registration date : 04.01.2008
| | | | bella_3p Mad to live
Брой мнения : 239 Age : 26 Localisation : Highway to hell Registration date : 29.12.2012
| Заглавие: Re: "Последната година" - фентъзи роман Нед 09 Юни 2013, 21:45 | |
| Имаш право, все пак ако за писателя стане досадно, читателя няма как да не го усети | |
| | | ℛi∂∂ℓℯ Nemo ⚕☠︎︎
Брой мнения : 8707 Age : 29 Localisation : Love's manna flask Registration date : 04.01.2008
| Заглавие: Re: "Последната година" - фентъзи роман Нед 09 Юни 2013, 22:31 | |
| А, не че читателят ще усети, просто писането в крайна сметка е за удоволствие ^^ _________________ Nihil verum est licet omnia. | |
| | | bella_3p Mad to live
Брой мнения : 239 Age : 26 Localisation : Highway to hell Registration date : 29.12.2012
| Заглавие: Re: "Последната година" - фентъзи роман Пон 10 Юни 2013, 08:50 | |
| О, при мен ще се усети :Д | |
| | | bella_3p Mad to live
Брой мнения : 239 Age : 26 Localisation : Highway to hell Registration date : 29.12.2012
| Заглавие: Re: "Последната година" - фентъзи роман Сря 19 Юни 2013, 00:12 | |
| Редемер (redeemer) - спасител, избавител
Глава 21 Имението на ангелите беше също толкова голямо, колкото и това на демоните, но приликите между двете места свършваха тук. Сградата, в която аз живеех те караше да трепериш и да изброяваш имена на хорър филми в главата си, а тази бе по-скоро като Белия дом. Но това се очакваше, все пак обитателите й не бяха пияници и убийци, а изтънчени ангели, или поне това мислеха всички. Тези аристократи съвсем не бяха безобидни, охраната тук беше много повече от тази вкъщи, може би защото цивилните ангели, не можеха да се защитават сами за разлика от демоните, които въпреки, че не са били обучени пак знаят някой номерца. На всеки вход имаше по двама страшнички охранители, през които можех да мина, без проблемно. Вероятно бих могла да се справя и с един двама вътре, но само ако успея да скрия това което съм, а именно в момента демон. Нямах време да се успокоявам и да викам добрата си страна, затова реших просто да замъгля излъчването си за малко. Да направя произхода си неразбираем за останалите и докато те се чудят какво съм да науча каквото ми трябва и да се истрия паметта им. Да, сега като се замислих за това, май няма да е толкова просто, но нямам друг избор, времето ми изтича. До полунощ не остава много време, казах си аз настръхвайки. Излязох от прикритието си – мършав храст, и се насочих към двете момчета, които си бях набелязала. Бяха по-отделеченни от останалите, а и бяха доста разсеяни, така че се насочих към тях с палава походка. Много жени войни, не признаваха подобни съблазнителни тактики, но за мен нямаше правила. Важното бе работата да се свърши и начина по който и двамата изпъчиха гърди ми подсказа, че тактиката ми действа - Здравейте момчета – казах аз слагайки ръка на белия мраморен парапет, извивайки колкото мога повече таза си встрани. - Здравей, красавице - каза единия облизвайки устни – да не си се загубила ? - Не, мисля, че точно това е мястото, което търся... - Анем ли си ? - попита другия, тъкмо усетил странната ми аура. - Има ли значение? - Не – отговори ми този, който бе се хванал на въдицата, очевидно не обезпокоен от въпроса на партньора си и тъкмо тръгна към мен, когато г-н подозрителен го хвана за ръката и прошепна нещо в ухото му. Е, явно няма да стане по лесния начин. Използвайки малкото предимство което ми беше останало хванах ръката на пазача, който тъкмо вече явно не ме харесваше толкова много и го издърпах към мен, измъквайки го от хватката на другия. Преди да успее да се съпротиви, забих главата му в парапета, при което тялото му веднага се отпусна. Не беше мъртъв, но поне вече не ми пречеше за разлика от приятеля си, който насочи юмрука си към мен, не успях да го избегна, но поне не беше толкова силен колкото очаквах. Успях да се съвзема точно когато мъжът замахна с ножа си към мен. Отдръпнах се встрани, а ножа му се заби в стената, на същото място на което преди малко беше главата ми. Не исках да му давам втори опит, затова възможно най-бързо извадих своя от обувката си и заех отбранителна позиция, когато той отново се впусна към мен единственото, което трябваше да направя бе да се отдръпна встрани, да избия ножа му и да го ударя с дръжката на моя. На теория толкова лесно, а на практика съвсем различно, особено когато противника ти е три пъти колкото теб, но все пак възможно. Пред мен имаше два ангела в безсъзнание, които разбира се аз трябваше да преместя. След като ги прибрах в един килер вътре и се убедих, че няма да се събудят скоро, се чувствах като прегазена от камион. Явно това има в предвид Джинджър, когато ми казва, че имам нужда от практика. Потърквайки леко окото си, което бе леко отекло, тръгнах към трапезарията, за щастие тук нямаше охранители, но пък нямаше и никакви ангели. Вероятно всички се приготвяха за вечеря. При демоните не организираха подобни неща, но тук всичко стоеше по различен начин. Качих се тихо и бързо до втория етаж, където се намираха и стаите на повечето обитатели. Оставих мислите им да нахлуят в главата ми и започнах да ги разпределям. Ангелите и демоните много не се различаваха по мислене от хората и затова тук имаше такива, които бяха в такт с всяка новост, странност или необичайност. Клюкарите на чиито врати почуках, приеха молбата ми да ме държат в течение, с нещата които се случват, доста ентусиазирано. Разбира се те не можеха да ми кажат нещо свързано с това, което интересуваше Хорър, а именно коя е избраницата. Но поне можеха да ми кажат ако подозират някой или ако някой подозира мен. А и след няколко часа трябваше да се срещна с Хор и имах чувството, че няма да мога да му кажа, че съм изпълнила това което ми е казал, без да разбере, че лъжа. Затова, когато приключих и се насочих към изхода усещах, че печеля двойно. Поне докато равния тон на мъж не накара да спра на половината път надолу по стълбите. - Госпожице, бихте ли ме последвали? - Мога ли да откажа? - попитах аз, все още обърната, пресмятайки шансовете си. - Не. – „Хванаха ме” помислих си аз потегляйки обратно нагоре. Мъжът след който вървях беше амен, но беше доста силен за такъв. Вероятно беше чистокръвен, а това означаваше, че важната клечка в имението ме е усетила. Кралят на демоните бе Хорър, но Ангелите също имаха крал, който аз доколкото си спомням се казваше Егзар, благородния оръженосец. Оу, да определено ме бяха хванали. Явно не бях успяла да объркам него. Теорията ми се потвърди, когато влязох в огромен кабинет, в който имаше огромно бюро зад което имаше огромен въртящ се стол, на който седеше огромен мъж, който бе обърнат към прозореца и наблюдаваше залеза. Точно като по филмите. Когато амена излезе и затвори вратата с трясък, ангела завъртя стола си и ме изгледа изпитателно, чудех се дали го бяха тренирали. Егзар стана и се доближи до мен изглеждайки заплашително, показването на слабост в този момент би бил пагубно. Ако не се чувствах изтощена може би щях да успея да го зашеметя докато се измъкна и тъкмо бях започнала да разсъждавам дали да избягам през прозореца или през вратата, той ми се усмихна. Светлината от свещите, които пламнаха в стаята осветиха лицето му и вече не изглеждаше толкова страховито. Беше ангел, но това съвсем не беше от значение, след като бях нахлула в дома му, въпреки че беше благородник. Според останалите от расата чистокръвните бяха запазили традициите и истинската цел на съществуването си, но зад маската на този чистокръвен, виждах змия. - Ани, защо не седнеш? – ето змия, така де тонът който използваше беше дружелюбен и никой не би се усъмнил в изражението му, но въпреки това аз сякаш дочувах продължението на изречението му в главата си, а то гласеше „ И да не станеш никога повече”. – Мога да ти казвам Ани, нали? - Да, Егзар. – казах аз очаквайки изненада, която не последва, а да сега играех с професионалисти. Новият ми приятел, отново се настани в стола си, а аз последвах примера му потъвайки в меко канапе. - Какво те води насам, демоне? Да не би да ми носиш съобщение от господаря си? – каза краля на ангелите с надменен тон, явно приятелството ни свършваше до тук, колко жалко. - Всъщност да, Хо...господаря иска да ви предупреди да бъдете по-внимателни тези дни. Въпреки, че сме във вйна, той не би искал никой невинен да пострада. - Разбирам, може да предадеш на Хорър, че оценявам... загрижеността му, но искам да знам каква е причината за това засилено ниво на предпазливост и защо праща някой толкова специален като теб да тършува из имението ми. - Не мога да споделя подробности, съжалявам...Какво имате предвид под специална? - Новородена, която може да прикрива аурата си, това си е специално, скъпа. Да знаеш че бих искал да се възползвам от услугите ти, въпреки че си демон. – това, което каза Егзар ми прозвуча меко казано двусмислено. Това отклонение от темата ме накара да го огледам по-добре. Косата му бе почти бяла, но не защото беше стар. Очите му бяха сиви, почти бели и празни. Ако от него не се излъчваше тази злост, би бил привлекателен. При тази мисъл бузите ми се изчервиха точно като винаги когато мислех за някой мъж. Тази безумна моя черта ме накара да се изправя и да тръсна глава, надявайки се, че косата ми ще успее да скрие червенината. - Това беше всичко което исках да ви кажа, сега ако позволите ще си вървя – заявих аз с глас малко по тих отколкото бе нужно. - Разбира се, но преди това... Ани, ако още един път ти или някой друг от дупката ви посмее да пресече прага ми ще бъде унищожен. - Не се тревожете, като казах вече свърших това което ми бе наредено. – казвайки това погледнах ангела право в очите. Когато погледите ни се срещнаха се случи нещо странно. Чувствах се сякаш не мога да помръдна, трябваше да докажа нещо. Той не можеше да ме командва и силата, която се четеше в очите ми трябваше да му го покаже. Когато той сякаш осъзнал това, погледна встрани, вече изненадан. Използвах момента, за да изчезна. В коридора нямаше никого и вече не ми се налагаше да се измъквам затова поех право към най-близкия изход. Ходейки се замислих за случилото се преди малко и за това, че след определено време отново ще трябва да се изправя пред този мъж, както и пред много други и ще трябва да ги убедя да ми се подчинят, ако ли не да посрещнат гибелта си. Звучеше ми толкова абсурдно, защо да се прекланят пред мен защо изобщо да ме следват, след като аз съм просто една хлапачка, объркана и тъкмо навлязла в този свят, аз не бях предводител. Това, че бях хибрид и наследница на създателката им не означаваше, че ствам за нещо. Но предполагам вече бе твърде късно, може би най-добре ще е ако загина в битката. Така щях да разочаровам Джинджър, но поне нямаше да подведа цялата раса. Паниката бавно започна да ме обгръща за това забързах малко повече към вратата пред мен. Изхвърчах навън, вдишвайки дълбоко и опитвайки се да се успокоя, без да забележа петимата ангели, които се бяха облегнали на стената. Когато се изправих те тръгнаха към мен. В ръката на всеки имаше алуминиева бухалка. Имах време да избягам, но това тук беше лично. Ниtо един от ангелите не защитаваше ума си все още и знаех кой и с каква цел ги е изпратил. Явно на краля устното предупреждение му се струваше не достaтъчно. Заех отбранителна позиция, въпреки че бяха твърде много можех да убия поне двама преди да ме притиснат. Ножовете се озоваха в ръцете ми като по магия. Те ме нападнаха, а кръвта започна да се лее. Успявах да нанасям удари на противниците си, но бухалките им също вършеха работа. Блокирайки удара на единия от тях с ръката си, се чу изпукване. Ножа падна от ръката ми, а болката се разнесе от тялото ми давайки им предимство. Продължих да се боря още малко, но разбрах, че беше безсмислено, нямаше да ме убият, но трябваше да ме разкрасят така, че собствената ми майка да не ме познае. Строполих се на земята изтощена, колкото по-бързо свършеха с мен толкова повече време щях да имам, за да заздравявам. Странното в побоя бе това, че цялото ти тяло може да бъде потрошено, може да изпитваш неописуема болка, но сякаш това не стига всеки път когато някой забие крака си в теб болката се увеличава, а ти тъкмо си си мислел, че няма на къде по-зле. Свита на кълбо на земята, подгизвайки в собствената си кръв, едва дочух някакъв глас. След малко ритниците спряха, гласът все още се чуваше, но смисълът на изреченията ми се губеше. Но това не беше от значение, самият звук ме успокояваше, разбира се не тялото ми, но поне умът ми беше спрял да крещи. Усещах женско присъствие и любопитството бе единственото, което ме накара да се опитам да чуя по-добре. След малко с изненада установих, че съм запушила ушите си с ръце, е това обяснява всичко. За жалост тъкмо когато отстраних проблема гласът замлъкна. Но присъствието все още беше тук, това ме накара да се обърна по гръб. Жестока грешка, стонът който излезе от гърдите ми бе нищо в сравнение с това което изпитвах. Как ще отида на срещата с Хорър в това състояние? беше последната мисъл, която премина през главата ми преди да изгубя съзнание. Отворих очи не осъзнавайки къде се намирам. Тялото ми беше изтъкано от болка, спомените които нахлуха в съзнанието ми не бяха по-приятни. Бях пребита, но бях почти сигурна, че това се бе случило навън, зад домът на ангелите, а не в стаята ми. Това със сигурност бе моя таван, но не смеех да се изправя и да огледам наоколо. Вместо това заопипвах с ръце, върху гърдите, дясната ми ръка и върху главата ми имаше превръзки. Бях гола в леглото си и трябваше да си обясня някак това. Тъкмо мислех да направя опит да задвижа и останалите части на тялото си, когато леглото леко се наклони. Жената, която бях усетила по-рано и сега приседна до мен. Когато се надвеси над мен, изражението ме не се промени. Но само защото, знаех, че ако изразя изненадата си болката отново ще заеме главната роля на сцената. А тя в момента бе изпълнявана от Бела. - Ани, как си? – попита тя, загрижено. Веждите и бяха дълбоко свъсени, а тревогата и бе твърде силна. Опитах се да отговоря, но гърлото ми бе пресъхнало. Тя веднага разбра това и долепи чаша вода до устните ми. Изглежда знаеше какво да прави твърде добре. – Добре ли си, боли ли те ? - Дефинирай „боли” – казах аз и направих опит за усмивка - Ще ти дам още болкоуспокояващи. – заяви ангела, давайки ми още една чаша вода, в която преди това бе разтворила нещо, което след около половин час сякаш помогна. Когато се почувствах способна да говоря попитах какво се бе случило след като припаднах, а тя решително и без заобиколки ми обясни. Когато видяла какво става излязла и наредила на биячите да спрат, те разбира се след няколко заплахи я послушали. Момичето на края на леглото ми била дъщерята на Егзар, а аз дори не подозирах. Без значение, тя искала да ме вкара в къщата и да се погрижи за мен, но аз съм била възразила, явно дори и в безсъзнание имам претенции. Тогава Бела решила да ме заведе в имението на демоните. Докарала ме до тук с кола, а на входа я срещнал Темптинг – когато започна да разказва за тази част, ангела започва да се запъва търсейки подходящите думи за да опише ситуацията, което по принцип би ми харесало, но точно сега имах друг по-важен въпрос, а именно дали Хорър знае за това.Чувствайки се по-добре извиках Темпт, който през цялото време стоеше до вратата. Той влезе игнорирайки бела, която се оттегли в банята сякаш за да ни даде пространство. Блонди седна до мен, тъжен и разтревожен и това странно как ме накара да се чувствам по-добре. - Да не ревнеш сега, Блонди? – казах аз разведрявайки положението - Как така си способна да пускаш глупавите си шеги след като си в подобно състояние? – каза той смеейки се, леглото се разтресе от тежестта му и акцентира върху болката, но не позволих това да проличи. - Знаеш ме каква съм – отговорих аз слагайки край на смешното поне за момент – Къде е Хорър? - Спокойно, навън е и още не е минало полунощ. Срещата ви е след час и половина, но когато се върне няма как да скрием от него състоянието ти. - Ще се оправя до тогава. - Ани, не се обиждай знам , че си силна но дори и на чистокръвен демон му трябва повече време. - Аз ще се оправя, не питай как моля те. - Но.. - Довери ми се нали сме приятели. – казах аз хващайки ръката му. Утехата която ми предлагаше беше толкова важна за мен, исках и той да получава същото от някого. От някой, който в момента се намираше в банята. - Темптинг, говори с нея. - Не мисли за това. - Това е единственият ти шанс, възползвай се. - Не се обиждай, но не ти влиза в работата - Не ми противоречи, това че съм на легло, не означава, че не мога да ти сритам задника. – Темпт отново се засмя, но този път болката не беше толкова голяма. За момент усетих някаква надежда, че наистина ще успея да се оправя, поне дотолкова, че да мога да вървя. - Трябва ли да изведа Бела, за да си вършиш магията с лекуването? - Да, ти също трябва да изчезнеш. Нека никой да не влиза в стаята ми. - Разбрано.- каза Блонди и стана от леглото пускайки ръката ми. Отиде до банята и почука тихо на вратата със сведена глава. Когато Бела отвори той тихо й каза нещо, без да я поглежда в очите. Тя бързо взе чантата си и след като дойде до мен и ми каза да се пазя, напусна стаята. Темпт я последва, но на вратата се спря и ме погледна. - Кълна се в честта си, че действията на тези копелета няма да останат безнаказани. – каза Темптинг със силен глас. Клетвата му ме изпълни с признателност и уважение. - Ти си достоен мъж, Темптинг... моля те не си мисли, че не я заслужаваш. - Не се тревожи, Редемер* - обръщението, което приятеля ми използва, по принцип би ме разтревожило. Така наричаха хибридите и това означаваше, че той знае или предполага каква съм. Може би просто изразяваше уважение, но за мен нямаше значение. Дори ако Темпт разбере за мен, нямаше да каже на никого, дори на брат си. Той наистина бе достоен мъж и затова след като напусна стаята не се разтревожих дали прикритието ми бе провалено. Вярвах му и това ми даде още повече сили, когато започнах възстановяването. Изправих се до седнало положение, позволявайки на снежнобелите ми крила да се появят на гърба ми . С огромни усилия се свих на кълбо, а след това се покрих с криле. Те сияеха, а болката бавно отминаваше. Нямаше да изчезне напълно, но на мен и това ми стигаше. Половин час по-късно станах от леглото, облякох се опитвайки се да не гледам още насиненото си тяло и се запътих към вратата. Имах нужда от него, имах нужда да го видя, да чуя гласа му и да усетя аромата му. Имах нужда от утеха и това бе проява на слабост, но след като тялото ти бива заключено в капана на болката, а мозъкът ти не престава да върти един и същ образ на демон, с поглед толкова студен за останалите, но толкова топъл за теб, разбираш че точно този човек има значение. Точно този човек е спасението ти и не можеш, просто не можеш да го оставиш. Никога. | |
| | | ℛi∂∂ℓℯ Nemo ⚕☠︎︎
Брой мнения : 8707 Age : 29 Localisation : Love's manna flask Registration date : 04.01.2008
| | | | bella_3p Mad to live
Брой мнения : 239 Age : 26 Localisation : Highway to hell Registration date : 29.12.2012
| Заглавие: Re: "Последната година" - фентъзи роман Нед 23 Юни 2013, 11:22 | |
| Уоу, сериозно? :Д Страшно се радвам | |
| | | bella_3p Mad to live
Брой мнения : 239 Age : 26 Localisation : Highway to hell Registration date : 29.12.2012
| Заглавие: Re: "Последната година" - фентъзи роман Чет 04 Юли 2013, 17:20 | |
| Така, в тази глава има една важна според мен сцена. А именно първият, в който Хорър и Анна правят секс, а аз си нямам и на престава как се е получила. Не знам дали не е ами, твърде... порнографска или нещо от сорта :Д Така че да, ще е хубаво да кажете какво мислите, защото обмислям дали да не я пренапиша ?! Глава 22Бях застанала неподвижно пред кабинета на Хорър и не смеех да натисна дръжката на вратата. Усещах присъствието на Темпт и Сажир и те бяха разтревожени. Но Хор беше раздразнен и точно това ме претесняваше. Блонди бе говорил с него и му бе обяснил сутацията, разбира се смекчавайки последствията от заповедта, която бе издал. Но въпреки малкото, което Темптинг бе споделил той се бе притеснил, а в момента направо откачаше. Затова си поех дълбоко дъх и влязох в кабинета му. Още при първата ми крачка, температурата се понижи. Въздухът в стаята като че ли бе създаден от гняв и болка. Емоциите на краля бяха силни и ме караха да се задушавам. Сажир тъкмо мислеше да се намеси, но изръмжаването което последва от страна на Хорър накара него и всички останали, които го бяха чули да замръзнат. Аз от друга страна дръзнах да изправя глава и да го погледна право в очите, които бяха по-тъмни отвсякога. Тъкмо когато мислех, че не съм виждала такава болка, едно огледало на стената привлече вниманието ми. Това което виждах в него ме накара да потръпна. Наистина изглеждах ужасно, нищо чудно, че бе реагирал така. Трябваше да изчакам повече мислех си аз оглеждайки разцепената си горна устна и поддутините по лицето си, които бяха в най-различни отенъци. - Вън! – прогърмя гласа на Хор и ме накара да отклоня поглед. Заповедта му не се отнасяше за мен затова сведох поглед, докато другите двама демони се изнизваха толкова бързо сякаш в стаята е на път да избухне бомба. И това си беше донякъде така. Когато вратата се затвори Хорър остана да седи в стола си за малко, но после се изправи. Колебливо се доближи до мен. Погледът му не се отделяше от пода. Желанието му да убие тези, които ме бяха подредили така бе силно, но точно в момента вината побеждаваше. - Съжалявам. – каза той опитвайки се да сдържи сълзите, които напираха в очите му. Честно не го разбирах напълно, не знаех дали е разстроен, защото държи на мен или защото бяха посегнали на един от войниците му. Реших, че няма значение. Аз го обичах и не исках да го виждам така. Насилих се да се усмихна игнорирайки болката в устната. Вдигнах ръката си и я сложих на рамото му игнорирайки синините, които виждах по нея. Но реакция от негова страна не последва - Хорър... – промълвих тихо аз надявайки се да привлека вниманието му, но отново без успех. Той бе напълно вцепенен, неочаквано за мен мислената му бариера падна и всичките му мисли зазвучаха в ушите ми като ужасяваща симфония. Не можех да го гледам така, силният мъж който познавах сякаш се бе пречупил и това не ми харесваше. Отчаяно исках да го утеша, да го накарам да спре да се обвинява, но колкото и да му говорех той сякаш не ме чуваше. Не ми даваше да видя лицето му, а и аз нямах сили да го накарам да го направи, затова сторих единственото за което се сетих. Обвих ръце около него и положих глава на гърдите му. Неочаквано той също ме прегърна.Тежеста в гърдите ми изчезна, болката също, спокойствието дойде мигновенно карайки ръцете ми да се вкопчат в ризата му като към спасително въже. - Обичам те... – помислих си аз, когато той го изрече. Наистина ли го бе казал? Отдръпнах се рязко, за да мога да погледна в очите му. Това се оказа лоша идея. Главата ми се завъртя, а коленете ми се подкосиха. Силните му ръце ме хванаха преди да успея да се строполя на земята. След малко световъртежа изчезна, а аз се озовах на дивана. - Как си? – попита с глас пропит от загриженост, беше толкова по-различен от обикновенно. Не отговорих, все още свиквайки с тази му страна. – Анна, добре ли си? - Да, само малко замаяна. – отговорих най-накрая аз и погледнах към него. Беше подвил кичур от красивата си коса зад ухото си и лицето му по принцип по-скрито сега се виждаше ясно. Чудех се дали, ако не бях седнала щях да припадна отново поради гледката. - Не изглеждаш добре. - Оу, благодаря. - Не това имам предвид, ти винаги изглеждаш добре... всмисъл, трябва да си починеш... – боже той заекваше, бялата му кожа бе леко зачервена. Засмях се, прекъсвайки бръщолевенето му. - Какво? -попита той с лека усмивка - Нищо, просто не съм те виждала такъв. - Ако искаш пак мога да стана онзи кучи син – краля. - Не така е добре, хубаво е човек да се отпуска от време на време – укоражих го аз, надявайки се да не сложи отново онази преграда, която не ни позволява да проведем нормален разговор. Уви, когато се омълча знаех, че празните приказки са свършили. - Егзар ти причини това, нали? - Да, по-скоро маймуните му, но да. - Няма да оставя нещата така. –обеща той, а в очите му загоря упостошителен огън - Знаеш, че и сама мога да се справя ? - Знам, но искам да ме оставиш да отмъстя за теб. - Защо? - зададох най-накрая въпроса си аз. Защо? Нима не бе това, което ме човъркаше още от първия момент в който се срещнахме - Как така защо? - Защото съм твой войник или защото ме обичаш? – подсказах му аз, надявайки се това което мисля, че чух по-рано да не бе пречинено от лекарствата - Чула си значи? – затаих дъх, наистина го бе казал, не ми се бе причуло. Исках да се хвърля на врата му, но се спрях. Обича те и какво? Съскаше страховит глас в главата ми. Нищо не се бе променило, той все още беше крал, аз все още бях негов враг. Любовта му можеше да изчезне докато кажа „ Аз съм наследницата”. Станах с намерението да сложа край на илюзията, неговата и моята, но отново твърде бързо. Строполих се на дивана, стенейки. Е, това „лекуване” от моя страна съвсем не бе толкова ефикасно, колкото си мислех. - Анна, какво правиш по дяволите, стой мирна! - Спокойно, просто станах твърде рязко! - Защо изобщо ставаш, сигорно имаш състресение. Трябва да те прегледа лекар. - До утре нищо няма да ми има и няма да ходя на лекар – е и ако това не бе нормалното състояние и на двама ни. - Добре тогава, поне ми пий от кръвта ми – при думите му се извъртях към него с ококорени очи. - Моля?! – поптах с писклив глас - Кръвта ми има лечебни свойства, ще ти помогне. - Да бе, не съм някакъв шибан кръвопиец, Хорър. - А, аз не съм майка ти или пий или отиди на лекар. Няма да те оставя да плашиш хората, разхождайки се наоколо изглеждайки така. - Казваш, че не си ми майка, но се държиш точно като такава. - Хубаво, кое избираш? Нацупих се, обмисляйки възможностите си. След малко се обърнах към него вътрешно привлечена от това, което ми предлагаше. В миналото кралят е давал от кръвтта си на всички в клана, за да ги държи силни. Вече очевидно това не се практикуваше, но интимността в този ритуал, която бе описана в книгите на Джинджър беше меко казано искушаваща. Хорър предусетил решението ми се бе излегнал на дивана краката му бяха леко разкрачени, а ръкава му беше подвит. В едната си ръка държеше нож, който насочи към китката си. - Не. – казах аз нахално, вземайки ножа от ръката му. Използвах временната му изненадна, за да се настаня в скута му. Очаквах света да се завърти, но това не последва. Явно адреналинът във вените ми ме държеше нащрек. Направих лек разрез на врата му, преди да успее да възрази. Вече се бе предложил и бе твърде късно. Долепих устни до раната и засмуках. Първата глътка не ми хареса, течността беше гъста и сякаш залепваше по гърлото ми. Мислех да се отдръпна, но тогава усетих ръцете му, които здраво стискаха хълбоците ми. Преглътнах още веднъж и отворих очи зашеметена. Господи, какво беше това. Изстенах и се притиснах още по-близо. Можех да почуствам енергията на кръвтта му да преминава през мен. Във всяка вена, във всеки орган, във всяка клетка в тялото ми сякаш изригна бомба от удоволствие. Живота се завръщаше, а с него и усещанията ми. Това превърна лекуването в нещо много по-сексуално. Усещах ръцете му, меката му коса в ръцете ми, тежките му гърди и огромната му ерекция, която се притискаше в мен. Желанието ми за кръвта му отиде на заден план, а устните ми се отлепиха от врата му търсейки нещо друго, в което да се вкопчат. Насочих се към устните му, той изглежда нямаше да възрази, твърде въвлечен в любовната ни игра. Целувах го, дълго, настоятелно преди той да ме обърне по гръб. Ризата му за моменти се превърна в парчета плат. Той също не пощади моята. Започна да целува вратът ми, докато огромните му длани се плъзгаха по тялото ми като копринена дреха раздвижена от вятъра. Все още се изненадвах, от допира му, толкова нежен в сравнение с вида му. - Хорър... – изстенах аз, исвивайки гърба си в дъга. Сутиена ми също отиде. - Направи го пак! – заповяда той с дрезгав глас, а аз замълчах, дразнейки го - Добре тогава. – почти усещах усмивката му, когато тялото му започна да се отделя от моето. Хванах се за врата му и го придърпах обратно, победена. - Хорър... – казах аз, докато той продължаваше да целува тялото ми, слизайки все по-надолу Екстаза, който изпитвах бе неописуем. Когато устните ни отново се намериха не сдържах това, което се въртеше в главата ми. - Обичам те – казах аз с пресипнал глас. Когато ме чу, Хорър погледна в очите ми. Усмивката, която грейна на лицето му бе като награда, подарък, дар. Изпълваше ме с щастие, което никога нямаше да забравя. - Надявам се не само, защото съм страшно добър любовник. – каза той заравяйки лицето си в косите ми. - Съвсем не.- казах аз усмихвайки се. Хорър тихо се засмя, но въпреки това имах чуството, че звукът бе изпълнил цялата стая. Когато най-твърдата част от тялото му потъна в мен се почуствах по жива отвсякога. Ние бяхме създадени един за друг, принадлежахме си и дори и да поискаше да ме убие, когато истианта излезе наяве, това нямаше да се промени. Аз бях негова, той бе мой, а светът можеше да отиде по дяволите. Достигайки кулминацията и двамата не успяхме да сдържим победоносния си вик. Останахме на дивана, който щеше да скърца до остатъка на дните си. - Обичам те. – каза Хор, полагайки глава на гърдите ми. Черната му коса изглеждаше синя на лунната светлина, която се процеждаше през прозореца. Огромното му тяло едва се събираше на дивана, но въпреки изглежда бе в пълен покой, затворил очи вдишвайки съвсем леко. - Какво? – попита с дрезгавия си глас - Нищо. - Зяпаш ме. - Много си красив, Хорър. – казах аз изчервявайки се като ученичка. - Аз съм войн, войните не са красиви. - Ти си. – изненадващо краля се изправи на лактите си и се надвеси над мен - Анна, можеш ли да забравиш всичко, което съм ти казвал за нас до сега. - Защо? - Вече е твърде късно, не мога да те пусна да си отидеш. Каквито и пречки да има между нас ще трябва да се справям с тях, защото се уморих да се боря с това което изпитвам към теб, разбираш ли ? Ще бъде по-лесно, ако просто забравиш всичките простотии които съм ти дрънкал за това, че нямаме бъдеще и за шибаните ми, ъ извинявай не исках... та забрави за задълженията ми като крал. - Искаш да кажеш, че искаш да останем заедно. - Да. - Мамка му. – казах аз, засмивайки се - Какво? - Това означава ли, че ще бъда кралица? – негов ред бе да се замее - Да... впрочем много си вулгарна за такава - Свиквай. - Не е нужно, харесва ми и аз не съм от най-възпитаните. - Наистина?! Не съм забелязала. В отговор той захапа ухото ми. Ахнах от изненада, но бързо се съвзех. За секунди се озова под мен, а черните му очи ме гледаха предизвикателно. - Какво? - Готов ли сте за втори рунд, ваше височество? - Готов е второто ми име. - Ще видим това. – заключих аз, целувайки го. | |
| | | ℛi∂∂ℓℯ Nemo ⚕☠︎︎
Брой мнения : 8707 Age : 29 Localisation : Love's manna flask Registration date : 04.01.2008
| Заглавие: Re: "Последната година" - фентъзи роман Чет 04 Юли 2013, 21:54 | |
| ще я прочета, ама като се върна от село, заминавам за два дни утре :Д _________________ Nihil verum est licet omnia. | |
| | | bella_3p Mad to live
Брой мнения : 239 Age : 26 Localisation : Highway to hell Registration date : 29.12.2012
| Заглавие: Re: "Последната година" - фентъзи роман Чет 04 Юли 2013, 22:17 | |
| Добре, ще чакам | |
| | | ℛi∂∂ℓℯ Nemo ⚕☠︎︎
Брой мнения : 8707 Age : 29 Localisation : Love's manna flask Registration date : 04.01.2008
| Заглавие: Re: "Последната година" - фентъзи роман Сря 10 Юли 2013, 12:48 | |
| добре ти е е получило, само ще ти кажа едно: не се притеснявай да се отпуснеш и да изпаднеш в повече подробности! и аз трябваше да го преодолея, но ми се наложи да пиша по темата няколко пъти и постепенно се отпуснах. И така също е хубаво, само че нали знаеш хората мнооооооооого обичат да четат такива... романтични неща. И не биха отказали някой друг детайл в повече. _________________ Nihil verum est licet omnia. | |
| | | bella_3p Mad to live
Брой мнения : 239 Age : 26 Localisation : Highway to hell Registration date : 29.12.2012
| Заглавие: Re: "Последната година" - фентъзи роман Сря 10 Юли 2013, 13:02 | |
| Хахах, ясно. Следващия път ще се впусна в повече подробности, с тия двамата няма как иначе Малко се помъчих докато я напиша тая глава, но вече вероятно ще ми е по-лесно... | |
| | | ℛi∂∂ℓℯ Nemo ⚕☠︎︎
Брой мнения : 8707 Age : 29 Localisation : Love's manna flask Registration date : 04.01.2008
| Заглавие: Re: "Последната година" - фентъзи роман Сря 10 Юли 2013, 13:04 | |
| пф, питаш ли ме мен кво ми беше като нямах избор в ролевата игра освен да пиша директно всичко... трябваше от раз с подробности :Д _________________ Nihil verum est licet omnia. | |
| | | bella_3p Mad to live
Брой мнения : 239 Age : 26 Localisation : Highway to hell Registration date : 29.12.2012
| Заглавие: Re: "Последната година" - фентъзи роман Сря 10 Юли 2013, 13:14 | |
| Хахахха, горката Интересна ролева игра е била... | |
| | | bella_3p Mad to live
Брой мнения : 239 Age : 26 Localisation : Highway to hell Registration date : 29.12.2012
| Заглавие: Re: "Последната година" - фентъзи роман Пет 02 Авг 2013, 17:39 | |
| Али (Ally) - Помощник
Глава 23
Вървейки по коридора към стаята си, се чудех дали енергията, която ме изгаряше отвътре бе заради кръвта на Хорър или заради умопомрачителния секс, който бяхме правили. Вероятно беше и от двете, не че имаше голямо значение. Важното бе, че се чувcтвах така сякаш мога да разбия стена и вероятно бях способна да го направя. Всичките ми сетива работеха повече от добре и бяха наточени за битка. Исках да съм навън и да правя това, в което най ме бива, но ми бе забранено. Преди да си тръгна Хор ми бе забранил всякакви битки още 24 часа. Лесно можех да пренебрегна заповедта му като мой любовник, защото дори като такъв той не ме притежаваше и това му беше ясно, но той ми заповяда като крал, а и без това трябваше да се срещна с Джинджър. Затова склоних да си почина един ден, но не бездействието ми ме притесняваше, а изражението, с което Хорър напусна офиса си. На лицето му се четеше закана и желание за отмъщение и аз знаех идеално към кого бяха насочени. Егзар – краля на ангелите в този район, щеше да си има проблеми. Не се съмнявах в Хор и силата му, но този човек бе опасен. Той не зачиташе спортментството при битка и ако се стигнеше до там мъжът, който обичах можеше да пострада. Тази мисъл бе странна и неочаквано болезнена, особено когато се сещах, че всичко това е заради мен. Когато отворих вратата на стаята си странна светлина се разля в коридора. Влязох в стаята затварайки я бързо, надявайки се никой да не бе видял сиянието, което идваше от стаята ми. Джинджър беше седнала на леглото ми в обичайните си дрехи. Тялото й, което леко прозираше под робата сияеше, също като очите й, по-светли отвсякога. Тя озаряваше стаята като малко слънце, а аз я гледах с присвити очи, изненадана от появата й тук. - Анна, ще ме поздравиш ли или ще продължиш да стоиш до вратата ? – попита тя с глас по-различен от обикновенно. - Ъъ, не, в смисъл да... здравей! – казах аз объркано - Здравей! - каза тя като потупа мястото до нея – Ела, седни. - Защо си дошла тук, мислех че аз трябва да дойда при теб...да не се е случило нещо?! – попитах аз разтревожено, сещайки се за Хорър - Не, просто реших да сменим малко обстановката. - Оу, ясно – отдъхнах си аз и седнах до нея. – Джени, защо по дяволите светиш така, очите ме заболяха. – красивият й смях отекна в стаята и той също бе различен - В момента сме в света на хората и тук всичко е по-тъмно. Аз съм си все същата просто тук изпъквам повече от обикновенно. - Ясно – казах аз отклонявайки поглед – Знаеш какво стана – казах аз по-скоро като заключение отколкото като въпрос. - Да, съжалявам скъпа – каза тя както винаги загрижено - Няма нищо – отсякох аз, гледайки да не се замислям за побоя.- Мисля, че Темптинг знае за мен, но за момента изглежда няма да каже на никой. - Няма значение, тази вечер се връщаш при мен. - Какво? – попитах аз изненадано, неспособна да скрия разочарованието си. - Пуснах те да дойдеш тук за малко, защото такава бе съдбата ти и защото ти трябваше време, за да се озъзнаеш. Сега трябва да се върнеш, убедих повечето крале и чистокръвни демони и ангели да се срещем. Преди да зопочнем битка, трябва да говорим с тях. Да видим, кой е на наша страна и кой не. Трябва да им покажеш силата си и след това да унищожиш тези, които не ти се подчинят. – Джинджър продължаваше да обяснява, какво щеше да се случи на тази среща и какво се очаква от мен, но аз не можех съвсем да се съсредоточа. Значи това бе краят на мен и Хорър. Прекарахме една нощ заедно, а сега той щеше да научи коя съм и ще трябва да се подчини на силата ми или да бъде унищожен. - Кога ще бъде срещата? – попитах аз примирила се със съдбата, която Джени ми бе отредила. - Довечера. - Ще мога ли да поговоря с Хор преди това? – попитах аз като малко дете разделящо се с любимата си играчка. - Боя се че не, дете – отговори Джени съчуствено - Но ще присъства на срещата, нали? – продължих аз с въпросите, а тя сведе глава с въздишка, която показваше, че нещо не е наред - Не, няма да е там. - Защо, отказал ли ти е? - Не. - Защо тогава? – попитах аз отново докато тревогата ми нарастваше – Защо, Джинджър? - Съжалявам, Анна. – каза тя тихо. Защо съжаляваше, какво се бе случило? - Джинджър, къде е Хор, добре ли е? – попитах аз с истеричен глас – Кажи ми какво ще стане, бъдещето ли си видяла, къде е Хорър?! – Продължавах аз да задавам въпросите си на които тя не отговаряше. Разтресох я, надявайки се че ако ми каже мястото и времето, можех да направя нещо. - Твърде късно е. – каза тя най-накрая, карайки ме да замръзна на мястото си. - Не. – прошепнах аз изтрелвайки се към вратата. Не можеше да е късно, той бе отишъл към Езгар едва преди час, не можеше да е късно. Тичах към входната врата с всички сили, а главата ми сякаш щеше да експлодира. Не чувствах сърцето си. То сякаш бе притаило дъх, очаквайки присъдата си. Тъкмо стигнах стълбите, когато входната врата се отвори. Мирисът бе слаб, но аз знаех че това е кръв. Кръв, която аз никога не бих го объркала. Не и след като част от нея се намираше и в мен, не и след като устните ми още бяха зачервени от тази сладка кръв. Неговата кръв, която в момента изтичаше. Вратата се отвори напълно, а на прага й стояха Темптинг и Сажир. В ръцете им имаше тяло. Тяло, което аз никога не бих объркала. Не и след като го прититежвах. Най-накрая сърцето ми си отдъхна, получило своята присъда, която беше смърт. Мислех да го последвам и щях да го направя ако измъчен вик не ме бе спрял. - Анна! – викаше през сълзи Темпт, вкопчил ръце в брат си. – Редемер, моля те... моля те... - заекваше той впил очите си в мен. Дори без сърце, аз не бях способна да пренебрегна най-добрия си приятел. Слязох бързо долу, решена да го утеша. Но той ме спря. - Помогни му, ти можеш! – каза Темпт напълно убеден в силите ми. - Темпт, никой не може да помогне... – каза Сажир, който бе станал почти толкова блед, колкото и краля. - Не, ти можеш, моля те... спаси брат ми. – продължаваше той непоколебим - Темптинг, той... сърцето му се е предало, в името на създателката, остави го да почива в мир. - Погледнах към Саж, който въпреки тъгата беше успял да съхрани съзнанието си чисто и слава богу иначе никога не бих се съвзела. - Качетe го в стаята ми. – Казах аз овладяно, а Темпт замлъка и веднага започна да изпълнява заповедта, която му бе дадена. За разклика от него Сажир не помръдваше. - Саж, да го качим горе, хайде – каза Темпт, защото очевидно бе неспособен да носи тялото на краля сам самичък, но братовчед му все още не помръдваше мислейки, че сме изгубили ума си. - Сажир, в името на създателката... Джинджър, моля те... – казах аз поглеждайки го. Той бе объркан и изненадан, но въпреки това тръгна – Това е богохулство –изрече той сякаш на себе си. Изпреварих ги с подновена надежда, луда необоснована надежда, но все пак надежда. Втурнах се в стаята си, надявайки се Джени още да беше тук, но нея я нямаше, беше ме изоставила. Главата ми се завъртя и аз стиснах очи, за да се съсредоточа. Джинджър не искаше да ми помогне, но аз щях да се справя. Отворих очи и в същи момент Темптинг и Сажир внесоха Хорър в стаята. - На леглото. – наредих, неразбирайки откъде бликаше всичката тази решителност. Затворих и заключих вратата след тях и се доближих до леглото. За първи път наистина погледнах Хорър и едва сдържах вика си. Ризата му бе пропита с кръвта му, очите му бяха затворени, а устните му бяха избледнели, точно като цялото му тяло. Вдишах бавно, след което се доближих до него. Сажир и Темпт се отдръпнаха, а аз свалих ризата му. Беше прострелян, не че от всичката тази кръв се виждаше къде, но бе фатално. Сложих главата му в скута си с треперещи ръце. Вдишах отново, опитвайки се да събера мислите си. Щях, да се опитам да го излекувам, точно така. Трябваше, трябваше... мамка му. Не можех да се съсредоточа, имаше толкова много кръв навсякъде. Опитах се да избърша челото си и то също стана в кръв, която започна да се стича надолу. Стичаше се по бузите ми и караше клепачите ми да залепват, а от ръцете ми не излизаше никаква светлина. Отчаянието ми, накара сълзите ми да закапят, опитах се да ги спра и да се стегна, обаче не можах. Усещах как минават точно от там откъдето се бе стичала и кръвта му. Влизаха в устата ми, солени и смесени с нея. Стиснах отново очи, не можех да издържам на гледката и точно когато мислех да взема ножа от ботуша си и да сложа край на всичко, в стаята стана по-светло. Отворих очи изненадана, но ръцете ми все още не сияеха. Не, светлината не идваше от мен,а от Джинджър и от малкото синьо птиче в ръцете й. Тя се доближи до мен и протегна ръце. Млакото веднага литна от нея и кацна на рамото ми. - Джени, какво да правя?! – казах аз паникьосано, когато тя се обърна. - Не питай мен, а нея. – каза тя изтощено, а след това се доближи до Сажир, който бе коленичил на земята със сведена глава. Хвана кичур от красивата му коса между елегантните си пръсти, усмихна се тъжно, след което изчезна. В стаята стана значетелно по-тъмно и аз сведох глава уплашена дали и птичето не бе изчезнало с нея, но не то беше там. Гледаше ме точно като преди, в очакване. Чудех се дали ако се усмихна, ще запее. Радваше се, че ме вижда и аз се радвах също. Осъзнала какво ми бе казала Джени му дадох това, което искаше. Моментално прекрасната мелодия се разнесе из стаята и из тялото ми. Малкото птиче счупи оковите на сърцето ми и ми позволи да обичам. Светлината се завърна, а с нея и силата ми. Усетих как крилата ми се появиха, усетих как цялото ми тяло засия. Птичето също усети и запя по-силно, потърка главичката си в шията ми, сякаш ме подканваше да се присъединя. Бързо ме убеди и аз запях. В началото гласовете ни се разминаваха, но след малко сякаш станаха едно. Песента ни се лееше, а Хорър се съживаваше в ръцете ми. Бузите ми поруменяха, устните му се разтвориха, кръвта спря, а аз не можех да сваля усмивката от лицето си. Загубих представа за времето и се потопих в момента. След не знам колко време замлъкнах, уморена. Но помощника ми продължи. Замислих се за това как ще го нарека. Сега бе мое, трябваше да си има име. А и на него това би му харесало. Сетих се, че имената на мъжете в стаята подхождаха на същността им. Зачовърках в главата си, за нещо подобно и за него. Изреждах и изреждах, когато птичето изведнъж спря песента си и зачурулика радостно. В главата ми още отекваше последното име, за което се бях сетила. Дали ми четеше мислите и това му бе харесало. - Али? – попитах аз въпросително, изследвайки теорията си. Силните чуруликания от негова страна ме убедиха, че му харесва. Засмях се на себе си, не само че имах птиче, но то можеше и да чете мислите ми. Колко удобно казах си аз и отново се замях. Погледах към Хорър, за да направя този миг перфектен и с изненада установих, че той ме гледа. Очите му бяха отворени! Беше буден и плачеше от щастие. Не успях да му кажа нищо, сякаш си бях глътнала езика. Отклоних за малко поглед, за да извикам Темпт, който така се бе притеснил, но установих, че крилата ми ни бяха покрили и скрили от погледа на двата демона. Погледнах отново любовта на живота ми, която отново дишаше и не успях да сдържа сълзите си, когато той ми се усмихна. Това е рая, помислих си аз преди да припадна.
| |
| | | ℛi∂∂ℓℯ Nemo ⚕☠︎︎
Брой мнения : 8707 Age : 29 Localisation : Love's manna flask Registration date : 04.01.2008
| Заглавие: Re: "Последната година" - фентъзи роман Пон 16 Сеп 2013, 03:28 | |
| О, боже, тази глава беше много напрегната. Буквално щях да припадна от притеснение за Хор. Много добра идея малко да вкараш близо-до-смъртта тип ситуация. Наистина четох с удоволствие да видя какво ще се случи. И се радвам, че се спаси. Ох. <3 _________________ Nihil verum est licet omnia. | |
| | | bella_3p Mad to live
Брой мнения : 239 Age : 26 Localisation : Highway to hell Registration date : 29.12.2012
| Заглавие: Re: "Последната година" - фентъзи роман Съб 12 Окт 2013, 23:51 | |
| Отдавна не бях писала по тази история, честно нещо не ми е толкова интересна, колкото в началото... но все пак не мога да я оставя. Харесвам си героите, така че ще се постарая да пиша по-често. Глава 24Отворих очи. Миризмата на кръв нахлу в ноздрите ми и ме накара да настръхна. Тъкмо мислех да се изправя и да намеря ножа си, чиято липса усещах, но силна мъжка ръка ме притисна надолу. Напълно инстинктивно, посегнах да ухапя притежателя й, който се засмя. Спрях се и започнах да мигам, насилвайки мозъка си да работи. Всичко ми беше като в мъгла, но след малко ума ми се проясни донякъде и тялото ми като че ли бе ударено от мълния. Завъртях глава и успях да си отдъхна. Хорър лежеше на леглото ми, а гърдите му се движеха равномерно нагоре надолу. - Можеш да си махнеш ръката от челото ми, блонди! - Не и ако пак се опиташ да ме ухапеш! - Не съм те хапала. – измрънках, изправяйки се до седнало положение, при което стаята се превърна във виенско колело на ужасите. - Давай го по-полека! - изкомандва Темптинг, опитвайки се да звучи авторитетно. - Добре съм, какво стана? - Ами ти излекува Хорър и после припадна - След това умник, как е той? – попитах аз доближавайки се до леглото. - Създателката каза, че се нуждае от почивка, също както и ти. - Джинджър е идвала пак? - Да, обясни ни всичко... Анна, искам да знаеш, че сме на твоя страна. – Спрях се и сърцето ми започна да бие лудо. Какво трябваше да направя? Да благодаря или да се извиня, че ги бях лъгала? Нима беше достатъчно? Погледнах към Темпт, който като че ли прочел мислите ми махна с ръка. Дружелюбната му усмивка не се бе променила. В очите му се четеше същата непоклатима вяра в мен. Извърнах поглед, неспособна да я приема. - Никога не бих ви предала – заключих аз, оставяйки извиненията за по-късно. - Знам, не се тревожи... сега имам по-голям проблем. - Какво си направил? – седнах отново до него, гледайки виновното му изражение. Беше точно като на малко дете счупило вазата на майка си. - Отвлякох дъщерята на краля на ангелите. - Бела?! – попитах аз невярващо - Да, след като те донесе тук, аз имах чувството, че няма да и се размине безнаказано. Отидох да я видя, предполагах, че само са я наказали...Копелето я беше ударило Анна... Исках да счупя всяка кост в тялото му, но тя ме спря. Не можех да я оставя там, казах й да дойде тук, но тя започна да се инати! - И затова я отвлече?! - Ами, да! Метнах я през рамо и я докарах тук. Сега ми е ядосана и не иска да излезе от стаята си. - Нищо чудно! Блонди, не можеш да се отнасяш така с нея. Можеше да я откараш в някой хотел. - Но тогава, нямаше да съм сигурен, че е в безопасност. - А тук е в голяма безопасност. Един ангел в къща на демони. - Никой няма да я нарани, докато е с мен – отдъхнах си, поне бе сериозен. - В коя стая е? Мога поне да поговоря с нея. - В моята. – отговори Блонди очевидно не осъзнаващ проблема. Ударих го през врата и го помъкнах към вратата. - Отивай да и намериш стая, нека бъде близо до моята, идиот! - Какво направих сега?! - попита той раздразнено - Отвлече момиче, след това я затвори в стаята си, опита ли се да я целунеш? - Ъмм, да, но какво общо има? - Знаеш ли по-глупав си отколкото си мислиш. Сигурна е изплашена до смърт. - От мен?! - Да, от теб! Развратник такъв, сигурно те мисли за изнасилвач... Отивай да й намериш стая, аз идвам след малко. - Добре... не съм изнасилвач. – отвърна той цупейки устни. - Знам, просто си влюбен... Къде е Сажир? - А, щях да забравя. Създателката каза, че не може да отмени срещата и да отидеш при нея, когато се съвземеш. Саж е с нея. - Оу, добре тогава. – казах аз тихо, осъзнавайки, че може би за последен път говоря с Блонди. Ами Хорър? Ако нещо се объркаше на тази среща , нямаше да го видя повече. Преди Темпт да бе избягал, обвих ръце около врата му. Надявах се да не разбере, какво представляваше прегръдката ми, но досетлив както винаги, той също ме прегърна силно. Тихото „Сбогом” , което изшептя в ухото ми, ме накара да го пусна и да приема съдбата си. Без да знам каква е тя. След като той тръгна, аз се върнах в стаята, миришеща на кръв. Не бяха местили Хор, затова той още лежеше върху подгизналите в тъмно червена течност чершави. Отне ми доста време докато ги измъкна от под тежкото му тяло, ако бях по-силна щях да го изместя. Но сега бях изтощена, така че го оставих така. Върху тук-там белия дюшек. Някой бе измил кръвта от лицето и тялото му. Изглеждаше здрав и това бе единственото, което ме радваше в момента. Спеше и изглеждаше толкова спокоен. Сънуваше нещо, очите му се мърдаха под клепачите, а тъмните му вежди се повдигаха на моменти. Чудех се дали сънуваше мен? Някъде, на някоя поляна под лъчите на слънцето или на леглото му под тези на свещите. Нямаше значение, просто се надявах да е щастлив. Да ме запомни така и да не тъжи, когато си отида. Надявах се да не изпита болката, която изпитвах аз, затова когато се наведох и долепих напуканите си устни до челото му, вдъхвайки прекрасния му аромат, се надявах да не се събуди, а да продължи да сънува. Да сънува мен в онзи щастлив свят, който си е избрал, докато аз отивах към вратата на килера. Навлизайки в истинския свят, който щеше да ме погълне. Но хубавото бе, че дори осъзнавайки, че бе възможно да загина, не бях загубила надеждата си. Имаше светлина, малка но я имаше. Шептеше, че ще го видя отново. Всъщност бе повече от шептене, колкото повече мислех за това, толкова по-ясен ставаше гласът, толкова по-ярка ставаше надеждата. Лека усмивка пробяга по устните ми. Осъзнах, че двете ми страни не ме разкъсваха. Всяка си говореше нейното, но аз имах ясна цел и ги изолирах. Моментът настъпи. Щях да се възкача на трона, помитайки враговете си, а след това щях да се върна при любимия си.
Последната промяна е направена от bella_3p на Пон 14 Окт 2013, 19:11; мнението е било променяно общо 1 път | |
| | | Jane Undead A Strange Kind of Woman
Брой мнения : 366 Registration date : 07.05.2011
| Заглавие: Re: "Последната година" - фентъзи роман Нед 13 Окт 2013, 23:04 | |
| Пробвай да махнеш автоматичното табулиране. | |
| | | bella_3p Mad to live
Брой мнения : 239 Age : 26 Localisation : Highway to hell Registration date : 29.12.2012
| Заглавие: Re: "Последната година" - фентъзи роман Пон 14 Окт 2013, 00:26 | |
| С удоволствие бих го направила, обаче ако знаех какво представлява lol, im dump... | |
| | | Jane Undead A Strange Kind of Woman
Брой мнения : 366 Registration date : 07.05.2011
| Заглавие: Re: "Последната година" - фентъзи роман Пон 14 Окт 2013, 18:08 | |
| Там, където имаш пряка реч, тирето остава най-отпред, но после имаш една табулация празно място. Малко дразни, като се гледа. | |
| | | bella_3p Mad to live
Брой мнения : 239 Age : 26 Localisation : Highway to hell Registration date : 29.12.2012
| Заглавие: Re: "Последната година" - фентъзи роман Пон 14 Окт 2013, 19:12 | |
| Оууу, ясно! Готово. | |
| | | Jane Undead A Strange Kind of Woman
Брой мнения : 366 Registration date : 07.05.2011
| Заглавие: Re: "Последната година" - фентъзи роман Пон 14 Окт 2013, 22:16 | |
| Не е лоша главата, ама нищо не се случва. Да видим нататък. | |
| | | Sponsored content
| Заглавие: Re: "Последната година" - фентъзи роман | |
| |
| | | | "Последната година" - фентъзи роман | |
|
Similar topics | |
|
| Права за този форум: | Не Можете да отговаряте на темите
| |
| |
| |
|