ФЕНТЪЗИ: Отломките.

Кий - изключително красива жена от расата на хората. Жител на Голямото кралство. Преживяла необикновена случка в Изоставената гора. Още като момиче, по време на една безобидна разходка, попада в Хилядолетния кръг, който се появява веднъж на 1000 години в центъра на гората и изгубва съзнание за дълго във мощния водовъртеж от древна енергия. Баща и я намира, но не успява да я събуди 4 месеца. Когато идва в съзнание, тя разбира, че може да управлява живота си чрез своите мечти. Само че понякога просто дарбата безпричинно и изневерявя и тя е безсилна да я контролира, защото не открива никаква закономерност. Тъй като с дарбата си може да промени хода на събитията в положителна насока, и поради факта, че е отличен воин, е една от Избраните.

Като всяко момиче Кий, малко след сдобиването с дарбата, се отдава на мечти, в които се вижда като принцеса. Не след дълго в гората я вижда Кралят, който със свитата си е тръгнал да иска за жена на сина си принцесата от Кралството на горските хора. Омаян от красотата на Кий кралят прекъсва похода. След дълги размисли решава, че ще поиска вълшебната Кий от баща и тя ще бъде новата принцеса и съпруга на сина му. Семейството и е поласкано от тази чест, но момичето се ужасява и побягва. Проваля плановете на Краля. В същото време от Кралството на горските хора научават тази история и са изключително засегнати. В годините напред те не забравят позора си и когато започва събирането на Избраните те изпращат своя изключителен герой Стоун, който е прекрасен войн, но ужасен човек. Тайно се надяват той да успее да компрометира Кий, за да бъдат отмъстени за стария си позор.
Предоставям на друг участник в играта да изгради образа на Стоун.

Име: Едвин Криос
Възраст: 34
Оръжие: Добър с редица оръжия, предпочита дълъг меч и арбалет.
Занимание: Наемник, ловец на глави, атентатор, шпионин.
Произход: Тъне в мистерия; предполага се, че е роден в столицата на северните народи Мьонир. На около 20 години се мести на юг, към долината на вечния огън, в един от 12-те града-държави, за което предполагат редицата атентати на висши магистрати и високопоставени личности по това време.
Методичен, хладнокръвен, лесно приспособим, той е заплаха дори за могъщите джуджета и елфи. Може да бъде намерен и винаги готов за действие срещу съответна сума. Предполага се, че има шпионски канали в 12-те града, също простиращи се до самата столица, а може би и из цял Вандертанг. Слухове го свързват и със самият Балзак.
Опасен играч, срещу когото никой не би желал да се изправи.

Име: Стоун
Възраст: 40
Оръжие: Умел с много оръжия, няма предпочитания. При обстоятелства би могъл да убие човек с чаша.
Занимание: Професионален войник, шпионин, изнудвач, подбудител
Произход: Типичен представител на горските хора, любимец на кръгът на Избраните. Участвал във Великата война на народите, ветеран. Твърдоглав, не зачита чуждото мнение, като войник е убивал множество цивилни, жени и деца. Опитва да опитоми звяра в себе си, засега неуспешно. Стоун се занимава изключително с дела на Избраните, които го натоварват да злепостави Кий чрез редица ходове. Говори се, че е имал общо с Едвин Криос, но няма надежден свидетел, който да потвърди. Иска главата на Балзак, заради всички незгоди, които магьосника извършил през годините. Смята се, че се интересува от магия, което би обяснило младежкият му външен вид. Предполага се, че търси магии, с които да "излекува" Балзак със собственото му оръжие...

Име: Норек Ваелдур
Външен вид: /дойде ми зор да намеря снимка затова ще опиша/Висок и
строен, не особено мускулест, но за сметка на това адски пъргав. Носи
сиво наметало , сива, кръгла шапка /тип мексиканските, ама не съвсем
xD/, която през повечето от времето закрива очите му. Има флейта,
която има и специални приложения.
За него: Идва от западните влажни гори, предполага се черодното му
място е Древния Град на Куураст. Земите там са населявани от
некромансери и вещери, обвързани с тъмни сили, затова и повечето
народи във Вардентанг им нямат особено доверие. Мълчалив е и никога
не можеш да разбереш какво му се върти из главата. Въпреки това умее
да работи в екип и винаги действа разумно.
Оръжие: Под ръкавите му излизат остри ножове и притежава някой
способности характерни за расата му.

Резюме: Свят Вардентанг, застрашен от злия Магьосник Балзак, събиращ мощ в кулата си Калада на върха на скалата Грана. Построява и зловешия град Горданг. Скрил е отломките на вълшебната сфера - единственото възможно оръжие срещу него - в 4 кули, намиращи се около града му.
Кули с отломките на вълшебната сфера:
Дур Голтанг, Дур Амалтанг, Дур Золтанг, Дур Ломин.
Охрана:
орки, тролове, жени-валмири /полу-демони, полу-хора/.
Създателка на сферата: богинята на елфите Еланор.
Избраните:
Елфи: Естелар Адамар, Алтир Нимавел,
Хора: Кий, Едвин Криос, Стоун, Норек Ваелдур
Амазонка: Аевал Наири
Полувещица: Аря Книйд

Дребните създания от света Вардентанг са сърдити, че са пренебрегнати и няма техни представители сред Избраните. Настояват с групата да тръгнат и неопределимите по вид, по-дребни и от джуджета същества Джил и Джелато. Нямам още пълна идея какви да бъдат. ПОМАГАЙТЕ!


http://www.epilogue.net/cgi/database/art/view.pl?id=127121

Двете същества навлязоха в залата без поздрав и докато минаваха край владетеля на горските хора, който беше възедър човек, ситуацията направо придоби комичен вид, но очевидно поради изпепеляващите погледи на гоблините всички устояха на смеха надигнал се в гърдите им. Единствено Вещицата като че ли не намираше нищо смешно в това и то най-вероятно заради самодоволството изписано по лицето й. По лицата на гоблините се не четеше просто сутрешно криво настроение, а истинска обида. За залата беше очевидно кой е виновникът и това се познаваше по насочените погледи към домакините. Гоблините спряха по средата на залата, втренчени в Халтар и Ниниел, и зачакаха, сякаш бе очевидно какво се очаква от двамата елфи. Ниниел разкриви физиономията си в нещо смесено между дълбко съжаление и... страх. Халтар като че ли се престраши пръв да заговори макар от изражението му да личеше, че му коства много да се реши.
- Много-съжаляваме! – Започна той, но като че ли думите му секнаха. Изчака да види дали гоблините ще дадът накакъв знак, че слушат, но лицата им не помръднаха , подобно на ренесансови статуи. - Просто вие никога не сте взимали участие по какъвто и да е начин в живота на... високите раси, и не вярвахме,и то не само ние, а и може би всички в тази зала, че наистина сте имали намерение да участвате във войната. – Очевидно това не беше напълно достатъчно да „разбие” сърдитите лица на гоблините. Те овърнаха глави от домакините, видимо недоволни от обяснението и изчакаха. Скоро един от придворните елфи на замъка донесе два стола и наслага по пет копринени възглавничи върху тях. Малките същества, все още не проронили и дума, седнаха на отредените им места и изгледаха преценяващо присъстващите. Щом погледите им попаднага върху бокала Ниниел побърза да обясни:
- Решихме да изпратим няколко човека на мисия да съберат частите на счупена сфера. Всяко кралство избра един от своята раса, написа името му на листче и го пусна в бокала. От вас се очаква да направите същото.
Двата гоблина си подшушнаха нещо, след което вдигнаха глави. Ниниел побърза да добави:
- Ако искате можете да изберете двама! Няма да са ни излишни повече избранници. – Каза тя виновно, но беше очевидно, че причината да искат двама избранници от царството на Гоблините беше, че един гоблин се брои за половин човек.
Двата гоблина като че ли не зразбраха намека и започнаха отнова да си подшушкват . Най- накрая се решиха и се приближиха към бокала. Докато хвърляха листченцата, те явно не сметнаха за необходимо да обясняват мотивите за избора си. Бокалът се запали във син пламък, след което мощна светлина се издигна до върха на залата и я освети във неоново син цвят. Когато прилива на енергията спря, във въздуха се завъртя малък син символ – руна от древен език, вече не съществуващ.
Халтар понечи да закрие събранието, но един от гоблините вдигна пръст да го спре. Очевидно имаше намерение да каже нещо.
- Защо не присъства представител от пясъчното царство на Лут Голейн?
Халтар като че ли се затрудни да отговори на въпроса.
-Ами пратихме им покана, но не получихме отговор. Както и предполагахме, представител не е яви.
- И вие смятате това за нормално?
Беше очевидно, че гоблина умееше да задава неудобни въпроси. Макар ръста си, той определено оставяше впечатление на много властен.
Понеже никой не се посмя да му отговори, не че очакваше отговор, той започна отново.
-Лут Голейн е, така де се каже, опасно близко до Гордганг. Вероятноста града вече да е застигнат от гнева на Балзак е повече от вероятна. Или по-лошия вариант – Лут Голейн да се е присъединил към Мрака. В крайна сметка, Балзак доста време „бездейства”, логично е да е предприел някаква стъпка. Естествено, това са мои предположения, но предвид фактите, вероятноста те да са се изпълнили е доста голяма. Предлагам да изпратим избраните първо в Лут Голейн, за да разучат какво точно се е случило.
Залата мигновенно се изпълни със приказки, всеки се опитваше да каже нещо, но безуспешно.
-ТИШИНА! – Викна Халтар. – Един по един, моля ви!
Владетелят на Голямото царство пръв взе думата:
-Ще бъде напълне безрасъдно да ги пратим толкова близо до Гордганг. Няма да бъдат готови да изправят срещо центъра на злото!
-Лут Голейн има невероятно мощна защита, която дори след като един път бъде разрушена е способна да се възтанови за изключително кратко време. А и жителите там, определено са готови за битка, след първото нападение. – Намеси се вещицата.
- Нима сме сигурни, че там е останало нещо живо?
-Със сигурност е останало нещо живо. – Навлезе в разговора и другият гоблин. – Преди няколко дена успяхме да установим връзка със един от техните велики светли магове. За съжаление магията, с която се свързахме не беше достатъчно силна,сякаш нещо й пречеше. Преди магията да спре съвсем, той ни предаде послание със някакви древни руни, които е видял в предсказанията си. Каза, че ще бъде нужно на избраните за тяхната мисия. Явно е предрекъл мисията и избранниците. Интересно, какво ли друго е предрекъл заедно със това? Вероятно вече е знаел, че нещо лошо ще се случи със Лут Голейн.
- Мога ли да погледна руните?
Царят на Куураст протегна ръка към гоблина. Човечето подаде малък свитък свит на руло. Цяра на Куураст заби очи в пергамента и след няколко неодобрителни сбърчвания на веждите си, заяви:
- Очевидно дори той самият не е могъл да ги разчете. Тези руни са много древни, а вероятно не са и били познати някога на Вардентанг. Но отдолу е написал нещо... – Той се опита да разчете написаното. - ... А..ра...Акара. – Произнесе и вдигна въпросително очи.
Представителката на вещиците внезапно подскочи.
- Акара е вещица.Много могъща при това. Но отдавна не живее по нашите земи. Казват че се мести постоянно, но никой нищо не е чувал за нея от много отдавна. Доколкото знам тя знае почти всички езици появявали се във Вардентанг, дори онези на Мрака. Явно трябва да я намерят за да разберат какво означават руните.
Залата отново се изпълни със приказки. Всичко това усложняваше нещата и това на никой не се харесваше.
- И все пак това не променя факта, че там е опасно. – Кресна Владетеля на Голямото царство, за да надвие глъчката.
- Съзнаваш, че цялата мисия е опасна, нали? В крайна сметка те не отиват в обятията на Гордганг. Лут Голейн и Гордганг са делени от огромно море, пълно със какви ли не създания. Добре знаете, че морския свят никога не заема страна и остава неутрален във множеството битки между Светлината и Мрака. Засега Пустинното царство е безопасно място, така че няма повод за притеснения.
Очевидно всички в залата бяха съгласни, някои даже кимаха с глава.
- Добре – Поде гоблинът. – предайте руните на избранниците и нека това да е бързо. Сега те са единствената ни надежда.
- Добре, разпускам събранието. – Обяви Халтар.
------
Малко го претупах щото бързах, ама не фатално

Сид, поправи си поста там където казваш че всики членове са дошли. Нека един да липсва. =)


Иии, Норек не е човек, за бога, той е вещер, даже по-точно некромансер o.O

А, да, нека близо Лут Голейн, да една от кулите =)

Високопоставените гости още се суетяха край каретите и конете си в двора на елфския дворец. Подготвяха се за завръщане. В този момент Ниниел изящно пристъпи към тях и със звънък глас им каза:
- Каня Избраните да се съберат в нашия дворец и да започнат трудния си поход оттук. Ще получат всичко, което им трябва. Могат да останат при нас до тогава, докогато е необходимо.
Очите на Вещицата изпуснаха недоловими за простото око игриви пламъчета. Другите закимаха одобрително - в края на краищата гората Естелианд бе най-чистото и най-незасегнато от Тъмни сили място във Вардентанг. В този момент разпръснатите по всички краища на света Избрани усетиха изгаряща болка. Върху лявото им рано , скрита под дрехите, се изографиса същата руна, която владетелите видяха над пламтящия бокал. В главите им прозвуча страховит глас:
- Току - що ти стана един от Избраните, които ще поведат епична битка със злия Балзак. Никой освен теб не трябва да знае накъде тръгваш. Имаш точно един час, за да си събереш оръжията, с които си най-силен и всякакви неща, които са ти нужни. Излез, сякаш отиваш на разходка. Скрий всичко така, че никой да не разбере, че тръгваш на дълъг път. Тръгни без посока. Когато излезеш от пределите на своето кралство, ще ти кажа къде точно трябва да пристигнеш. Твоят владетел е на път към теб, за да ти каже всичко това и да те изпрати в елфската гора Естелианд, за да се срещнеш с другите. Чуй инструкциите му, послушай го, ала не поемай към елфската гора. Аз ще ти съобщя истинското място. Никой освен теб и другите Избрани не трябва да знае къде е срещата, за да бъдете предпазени от предателство. Там ще се разпознаете по белега на лявото си рамо. Ако се появи човек без белег, убийте го незабавно. Той не е един от вас и застрашава мисията ви. Ще ме чуете само още веднъж, за да кажа мястото на срещата. Вие сте точно десетима. Трима от вас, гоблините и един елф, присъстваха на срещата на владетелите, където бяхте избрани, и ще ви предадат важна информация относно събитията по време на съвещанието, и относно мисията. След събирането ви ставате едно цяло и решенията за вашите действия ще можете да взимате само и единствено вие. Да си Избран е и благословия и проклятие. Със силата на благословията и проклятието, спечелете тази съдбовна за всички във Вардентанг война.

Беше ветровита утрин над гората Естелианд. Лекият бриз галеше лицето на Криос. „Какво перфектно начало на деня” – помисли си той – „Хм, може би твърде перфектно”. докато пристъпваше внимателно извън горските пътечки. Ефективен начин да не оставя следи, или поне тези, които биха го търсили, щяха да почувстват затруднения.
Едвин Криос се беше запътил към номадските укрепления от другата страна на гората. Там трябваше да се срещне със своя контакт Ванек. „Поредните лесни пари” - мина през ума му, но той махна с ръка, сякаш да прогони мисълта. Истината беше, че нямаше лесна задача, и само аматъори и новобранци биха допуснали да умаловажат мисия и всичко да пропадне. Задачата на Криос беше проста – взима информацията, изпълнява задачата и продължава напред.
Гората не му беше чужда, но заради силното елфско присъствие там човек трябваше да бъде нащрек във всеки един моменг, особено ако е най-търсеният престъпник в 12-те града-държави. Тихи стъпки накараха Криос да наостри уши. Не звучаха като стъпки на сърна, но от друга страна хищник би бил много по-тих. „Човек!” – стрелна се ума на Криос. Той пристъпи тихо напред и с три крачки се покатери на дървото пред себе си – идеалното място за наблюдение. Затаи дъх, и наистина, след минутка по павираната пътечка наблизо започнаха да се чуват приближаващите стъпки на някой или нещо...

Кий се събуди с неприятното чувство, че е подгизнала. То така си и беше. Утринната роса не просто бе понавлажнила дрехите и, а я бе намокрила до кости.
Кий стана бавно и се протегна. Изпита режеща болка в областта на рамото. А, да, белегът. В какво бе замесена? Тази мисъл трябваше да я плаши, но всъщност и причиняваше приятно вълнение. Последните месеци в живота и бяха КЛИШЕ, ЗА БОГА. Откакто едва не умря, стъпвайки в хилядолетния кръг май всичко стана клише - сополанката си мечтае за бонбони и получава бонбони, момичето метае всички да са влюбени в нея и - хоп - безчет досадници започват да я преследват и да и редят любовни измислици. Редицата захаросани истории е безкрайно дълга, за да се стигне до там, че самия владетел да я поиска за жена на принца. Клише!!! Дали ако хилядолетния кръг я бе дарил с друга дарба животът и щеше да е по-вълнуващ?
Сега имаше чувството, че ще е различно, непредсказуемо, шантаво и ...
Стъпки? Стъпки ли чува? Не звучаха като стъпки на сърна, но от друга страна хищник би бил много по-тих. „Човек!” – стрелна се ума и. Тя пристъпи тихо напред и се скри в храстите – идеалното място за наблюдение. Затаи дъх, и наистина, след минутка по пътечката наблизо започнаха да се чуват приближаващите стъпки на някой или нещо...А гласът в главата и още нищо не казва за посоката и. Да бяга или да се крие? Колко е приятно да не знаеш пред какво си изправен и да не можеш да изпаднеш в КЛИШИРАНИ мечти. Да бяга или да се крие?..

Стоун небрежно надигна чашата с кафе, и побърза да изгълта остатъка, след което енергично се изправи от стола и се насочи към вратата. Беше време ! Само преди няколко часа бе получил това неприятно главоболие и тогава се яви гласът, който тържествено му съобщи, че е един ото Избраните. Почеса рамото си, все още щипеше. „Избраните ! Брааво” – извика на ум той и се удостой с иронични аплодисменти. Вече беше пред горската колибка, в която изкара кратката нощ, готов да се изправи пред другите Избрани. Реши да пътува пеша, защото сметна, че може би е добра идея да не привлича особено внимание. Не и в този момент. Мястото на срещата беше само на час път по алеята на елфските принцове. Тази алея всъщност беше просто павирана и добре подържана пътечка, но във времената на древните Елфически принцове, особено от династията Имир, това си беше лукс. „Не знаех за практичната страна на елфите” – помисли си Стоун, крачейки по пътя. Той беше от хората, които се кланят само на себе си и напудрените, захаросани истории на Елфите въобще не му бяха по вкуса. Но въпреки това той имаше задача пред себе си и нещо в него го тласкаше да върви напред. Дали ентусиазъм, магия или силният грог миналата вечер, нещо ставаше с него.
Не мина много време и Стоун вече беше преполовил пътя, когато чу шумолене от дърветата. Той спря, за да се ослуша. Внезапно зад гърба му нещо изсвистя ! Стоун усети пронизваща болка, но старите инстинкти проработиха и с една ръка извади късия си меч, а с другата опипа гърба си. „Кръв !” – ръката му бе обляна с кръв от гърба му. Усети замайване и едва се задържа на крака, но тогава успя да погледне нападателя си. Погледът му се премрежи, но ясно видя типичната варварска броня на номадите. Мъжът се приближи и замахна с меча си, Стоун блокира удара, но номадът пъргаво замахна втори път…

Криос скочи от върха на дървото, вече замахвайки с големият си меч и с приземяването си, парира удара на номада, слез което заби лакът в корема му и го удари в лицето с дръжката на меча си и номадът беше повален на земята.
- Добра работа, но аз обикновено я довършвам докрай ! – с последни сили добави Стоун, като се подпираше на меча си.
- С цялото ми уважение, но в това състояние и муха не можещ да довършиш… - подметна Криос.
Стоун се опита да фокусира през премрежения си поглед и да види човека срещу себе си, но не можеше да се държи и всеки момент щеше да рухне.
- Изглежда имаш проблем с номадите ? – Криос не изглеждаше доволен.
- Ъхх, симпатии ли долавям ? – опита се да се шегува Стоун.
- Да речем, че току що пребих свръзката си ! – не се сдържа Криос.
- Оу ! – Стоун вече седеше на земята и със сетни сили промълви – Свръзка ? Току що преби познат и спаси човек, който виждаш за пръв път !
- Вече казах твърде много ! – Отвърна му Криос. „Ванек ! Какво по дяволите търсиш тук !? Хм, ето как лесните мисии се влошават бързо” – си помисли той.
- Ей, не че искам да те прекъсвам, но някои от нас умират ! – Опита да запази дух Стоун. – Радвам се, че побъбрихме, но трябва да вървя… - опита се да се изправи, подпирайки се на меча си, но не се задържа и се строполи на земята.
- Никъде не отиваш преди да изясним някои неща ! – настойчиво отвърна Криос, оглеждайки дрехите на Ванек.
- Е, не съм се разбързал за никъде май. – промърмори Стоун, лежащ вече на земята и притискащ раната си.

………………………………………

Криос огледа Ванек за улики, изправи се и се почеса по рамото. „Какво ли е търсил Ванек чак тук ? Трябваше да се срещнем в селището, нищо повече…няма работа тук, освен ако…”
- Хей, хей ! Какво беше това ?! – изненадано викна Стоун и прекъсна Криос.
- Какво ? – учуди се Криос.
- Защо се почеса ? Случайно жест, че се чудиш какво става !? – продължи да настоява Стоун.
- Не знам как това ти влиза в работата, господинчо ! Ето, сложи тези листа на раната, спират кървенето. – Криос му подаде шепа листа.
- Не, ако не ми влиза в работата може би тогава това ми е белег по рождение ! – Стоун отметна носията си от лявото рамо и белегът на рамото му лъсна. – Ако е просто ей така, едва ли ще има какво да си кажем ! – изрече Стоун.
Нелепата усмивка на лицето на Криос секна. Той отметна бронята на рамото и там лъсна същият, идентичен белег !
- Май пътищата ни не само се засякоха, а дестинацията ни е една и съща а ? – мрачно отбеляза Стоун.
- Какво знаеш по въпроса ? – колебливо попита Криос.
- Предполагам колкото теб…спестени са ми подробностите. – промълни Стоун.

Владетелят на северните народи се изправи рязко и тръгна решително към гласовете.
- Криос, трябва да разговаряме насаме!- извика той в същия момент, в който Едвин насочи дългия си меч към него. Всичко се развиваше с
шеметна бързина. Още недовършил думите си владетелят вече лежеше повален на земята от новия спътник на Криос.
- Остави го! Това е моя....Този се води мой господар. - каза Ед през смях. - Какво, да не идваш да ме прибереш "на топло"? Колко хора водиш този път, стари приятелю?
- Не, Криос, този път идвам да ти предложа пари. Много пари! Освен това не водя никого при теб, но мисля че твоя приятел го чака интересна среща.

Едвин Криос реши да наруши неловкото мълчание, като се обърна доста рязко към своя владетел:
-Може ли да поговорим насаме?
Без да каже нищо Предводителят на народите Мьонир тръгна направо през тревата към гъсталака, видимо недоволен от непочтителния тон на Ед. Криос го настигна с два скока.
-Говори! - Намръщи се още повече владетелят - И не се опитвай да ме изнудваш...
-Точно това исках да обсъдим! - прекъсна го Криос – не искам пари, не и когато става въпрос да скърша врата на Балзак. Чуй ме, никога не изпускам възможността да изкарам някоя прилична пара, но да се изправя срещу този злодей е моя специална мисия, лична мисия, несподелена. Не задавай въпроси, защото няма да получиш никакви отговори, дори измислени. Имаш ли да ми казваш още нещо?
-Впечатлен съм, Криос. Е, щом не искаш пари, идва ми наум да те възнаградя с нещо специално.
-Какво, да не ме ожениш за дъщеря си? Нали знаеш, че вероятността да се върнем е нищожна? – захили се младият мъж – няма да я оставяме млада вдовица.
-Не, Криос, просто искам да ти уредя имунитет пред Големия събор. На практика ще лобирам пред всички владетели да отменят смъртните ти наказания.
В този миг и двамата приеха много сериозни изражения. Гледаха се в очите сякаш се виждаха за пръв път. След минута на пълна неподвижност и тишина, владетелят пристъпи напред и каза:
- Момче, накарай ме да се гордея с теб. Сред нас ти си най-добрия, а има шанс да станеш и най-достойния. Да забравим миналото. Благославям те, сине на Мьонир!
И двамата никога не бяха си и помисляли, че е възможно това, което стана след тези думи. Те пристъпиха един към друг и стиснаха ръце като стари приятели и довереници.
Краят на срещата им идваше. Тръгнаха назад към другите двама потънали в мълчание и размисъл върху странната им среща.