Не съм поет по душа или занаят. Поет съм на инат.

Привет на всички. Искам да благодаря на Riddle за поканата във форума. Попрочетох това онова и като видях колко хора са напред с материала се отчаях. Но и се надъхах. Нямам голям опит в поезията, но имам огромно желание и ще се радвам на критика. В тази тема ще публикувам всичко написано от мен.

(Последно уточнение: първите три стихотворения са писани около 2010 г., всичко след тях ще бъде "съвременно" хаха.)

Предварително благодаря за вниманието!

CV

тъмнина

Две сърца
под пълната луна.
Две тела
отвъд замъглените стъкла.
Аз и ти
в една кола.
Вплетени

в една душа

Часовник счупен.
Ручей спрял.
Реката - тиха.
Град заспал.

май не те е жал?

Музика не свири,
аз и ти сме си кумири.
Голо тяло - гола длан,
тишина редува се със плам…

(и пламта превръща се във сладък писък
и дланта се свива и ръката нокти впива
в мойта плът
и кръвта ми шурва прясна и със плисък
в потта на моя труд се влива
за кой ли път;
и тялото ти не може да го понесе
и се тресе
изящно
в пристъп на оргазъм)
             Плам за плам -
             Оргазъм за оргазъм!

но остави ме сам

Накрая шепот.
Влюбен екот.
Думи рекох
две на брой.
Очи в усмивка,
каква щастливка!

и ще бъда твой

Смърт без работа

Мъртъвците живеят вечно тогаз,
кога живота го не пилеят за вас
живите, дето спомена блед, избледнял,
в мъгла от тютюн засмукан, заспал,
влачите тъй плахо за едничката радост
„България” да шептите, а на езика сладост.
Живи, живуркайте, жално ѝ Майка!
Пресъхна родината, остана утайка
от сълзите проляти за герои от време:
на свободата Апостоли, на потисници бреме.
Живейте! Устите жабуркайте с люта ракия
и пейте! За вечеря пак има помия.
В забрава тънете дебели и болни,
па живейте свободно като птичките волни.
Криле на орел на гърба да поникнат,
величествен порив не ще да подтикнат,
да литнете гордо към небосвода безкраен,
да викнете с гърло: „Свобода мечтаем!”
Но, живи, живейте, че свободни сте вие
с право на избор кой днес да ви трие
от картата прашна и да ви лъже безчетно
с ръка на сърцето, изчислявайки нетно.
И стойте си мирно, и кротко четете
вестника жълт, всяка клюка помнете
за оня богаташ, дето тъй ви съмнява -
едва ли той честно да печели успява!
Престъпник ще е, народът осъжда;
страната, да видиш, такива развъжда!
А вие горките – народ сиромаси,
смирени и гърбави, кой ще опази?
От живота, смърдящ на хартия, миражен.
От демокрация на думи и глас продажен.
От лъжеуправници пъстри и все преоблечени;
И яростни викове – аргументи обречени
обгръщат миража в пашкул на слепеца,
самичък заточил се далеч от мъдреца:
някога дремещ във всеки от вас;
сега над чашата стенещ до сетния час.
Спасение няма в тоз мироглед -
примирен и прегърбен пред живот проклет.
Туй срам и разруха вам носи, дорде
паднете мъчно на уморени нозе
с окъсняла молитва за остарели тела,
обещания носи за закъснели дела.

А Оня с косата дебне и чака,
от нетърпение даже зъбите трака.
За живи дошъл е, души да им вземе,
живеца ви жалък от вас да отнеме.
Глави и сърца да колекционира,
време дошло е да се умира!
(Не щеш ли, незнайно, под качулката темна
почуда проблясва от магия неземна.)
Видял се във чудо Палача, когато
докоснал сърцето похабено, сакато.
Към главата пресегнал се, за да надникне:
там от гной и хлебарки - плевел никнел.
Ала нищо по-страшно Смърт не познал,
откакто в на живия душата се взрял.
Тя мъртва била, по-мъртва дори
от огън угаснал в почернели гори.
От южния лед в океан разтопен
и от бъдещен град от леда наводнен.
С въздишка тогава захвърля Палача
косата ненужна и сяда, и плаче
със сълзите робски от робското време,
кога храбри душѝ е имал да вземе
от мъртъвците, които вечно живеят.
А живите днес кротко мъртвеят…

Когато дойде

От мен си отиде, когато дойде
с ръце във джобове и поглед сведен.
А аз под дъжда стоях на нозе
с празни ръце и поглед беден.

Но отвътре изгарях, ала ти, мила, не
и позната усмивка копнеех да зърна
на твоето нежно, красиво лице,
което безизразен поглед ми върна.

Ти трепна обаче, щом в моите очи
тъгата съзря на раздърпан просяк.
Дариха ми твоите милостиня почти,
прощални сълзи горят като восък.

И падат ли лесно, щом болка узнаеш,
и тебе ли също тъй силно болеше?
Наум аз крещях: „Сърце, да си траеш!“,
с поглед блуждаещ, а дъждът си валеше.

И под него стоях на уморени нозе;
сълзите размиха се в капките дъжд.
Протегнал треперещи, празни ръце,
тепърва да уча щях как да съм мъж.

А ти обърна глава и стъпки-ножове,
пронизаха бавно това наивно сърце.
Пак погледа сведе и с ръце във джобове
от мен си отиде, когато дойде.

Нищото

За Нищото светна ме лудия Бил;
вчера избяга от клиника “Смешка”.
В парка на пейката беше се свил,
видях го, когато отивах на среща.

Видя ме и той и с жест ме повика,
приближих и учтиво протегнах ръка.
А Бил рязко я дръпна и вътре натика
малка ръждясала, жълта звезда.

“Потегляй веднага към Нищото”, каза
и звездата потърка със средния пръст.
Ръката ми пусна и пръст ми показа
с усмивка, която четях като “мъст”.

Сега ще му кажа на този боклук!
…звездата по-ярка от слънце изгря…
Аха да му скоча, свил пръсти в юмрук.
…светлина ме погълна и времето спря.

                           ***

Изведнъж озовах се легнал по гръб
върху пръст, камънаци и малко трева.
Странно, болеше ме предният зъб,
а от Бил и звездата - нито следа.

Изправен, огледах се, колкото може
човек да вижда в подобна тъма.
Ветрец ме подуха и тогава, о Боже,
осъзнах, че облечен съм само в коса.

Но нямаше никой, бе тъмно насреща,
свиреха само щурците там ниско.
А аз закъснявах ужасно за среща
и отчаяно търсех има ли изход.

Смътно си спомних на лудия думите
Нещо за “Нищото” рече ми той.
Думи на луд са, колко да струват те?
Нека ми падне - ще яде много бой.

Все пак туй Нищо бе, нямаше спор;
и представа си нямах къде се намирам.
Не знаех дали съм в странен затвор
и дали пък няма тук да умирам.

Единствено знаех, по-точно узнах,
от страшната мисъл по-леко ми става.
Готов ли е човек да приеме пердах -
готов е на всичко и хич не се дава.

И стъпих напред, твърдо решен
на едно никакво Нищо да не се дам!
Смело закрачих и някак смирен,
пък щурците си свиреха някъде там.

Понеже нямах си карта, нито компас,
в път по небето свързах звездите.
И пътя си следвах, и пеех на глас
в тон с песента на щурците.

И тъй във средата на пустото Нищо
скитах се гол и бос, но с посока.
А иначе среща имах с момиче,
но куха е малко, не е много стока.

Гледа дали съм сложен добре,
облякан ли съм в най-новата дреха.
Гледа и пита се: “Заможен ли е?”
Но очите й няма ги, щом търся утеха.

И както си следвах пътя в небето…
…една от звездите като слънце изгря…
И както си пеех, това ме подсети…
…светлината погълна ме и времето спря.

                           ***

Отново събудих се легнал по гръб,
в парка лежах до същата пейка.
Още болеше ме предният зъб,
над главата ми виснала кухата лейка.

“Добре ли си, мили, как си, кажи?

Видях да те удря оная луда глава.
Веднага дойдох, а той избълва лъжи,
че не ме искаш вече, че има друга жена.

“От клиника 'Смешка' се появиха тогава
двама високи, доста здрави мъжаги
и грабнаха лудия - бе голяма забава -
пред целия парк го набиха с тояги.”

Кухата лейка я зарязах сама.
Хукнах през парка с едничката мисъл
от мъжагите здрави Бил да спася.
В ръката, усетих, звездата бях стиснал.

Скоро видях ги отпред до фонтана
и хукнах по-бързо да ги настигна.
А лудия Бил с поглед ме хвана,
с жест ме изпъди и лукаво намигна.

Объркан, ядосан, във фонтана аз метнах
на лудия малката, жълта звезда.
“Ходи на Нищото си!” - казах и светна,
а от Бил и звездата - нито следа.

Смърт без работа - Понеже аз доста се интересувам от ангела на Смъртта (Азраил) и от Смъртта, ти благодаря за този образ, който ми предостави, защото вля много живот и фантазия в тази противоположност, която хората често бъркат. И понеже аз съм била поваляна от Живата Смрът и знам какво е да мъртвееш ..................... го усетих много силно и истински.
Но може би е още по-страшно за хора без идеал и никаква мотивация, искра. Поне аз знам, че при мен е като болест, претоварване, ако щеш инвазия на черното ....... и отдолу енергията ми бушува, докато това, което описваш, ...... кара ме наистина да се уплаша от Смъртта още повече!

Колкото до нищото, нека да кажем, че преживявам и него в момента, и чак се учудвам как си доловил тези детайли за зъба, кухата лейка, звездата, фонтана - ще ми се да можех абстрактно да ти покажа как ги изживявам (но пък тогава щях да те прокълна на тях! така че... хубаво, че не мога ). И наистина най-страшното на нищото е липсата на компанията или още по-лошото - наличието на компания, която се плъзга по кървящата нужда от допир в душата ти, само за да го раздразни и възпали още повече. Заблуждава, че е това от което имаш нужда, но всъщност е смъртта на мечтата ти, олицетворение на страха и ужаса.
Най-много ми хареса повторението как се е събудил под същата куха лейка и пак с болка в зъба. Първо, че повторението и връщането в изходна точка + лутането е фунтамента на престоя в Нищото, и второ - рамкира стихотворението ти страхотно, кара тези детайли да изпъкнат и да те вкарат в транс, ритъм, като да имат магически свойства - а те си ги и имат.. Така задействат символното значение, заклинанието в стихотворението, което просто си въздейства на читателя неусетно... А също и звездицата - как струи.. като че трябва да изхаби напразно цялата си избуяваща енергия за нещо след нищото.. което ще си струва... но как уж ще си струва? Когато хвърляш звездици в дупката на празния фонтан и всичко изчезва, всичко те изчерпва напрано... малко трудно да повярваш, че ще си струва, особено, когато искаш да си изживееш потенциала в момента и не ти пука за някога-си, много нереалистично и мъчително понятие, когато се чувстваш заклещен в изходната точка на нищото.

пс. - смятам да ти направя тема в потребтели и освен това много бих се радвала, ако дадеш някой коментар на стихотворенията ми от предпоследната страница 11 на темата ми, която е  Eyeful в раздела.

Чистак-бърсак! Благодаря ви Saalik, Riddle. Да си призная, понеже това е едва второто място, където публикувам нещо, изобщо не очаквах толкова хубави думи. Ще ме разглезите, ей. Искам да ме тъпчете яко.  

А сега сериозно.

Saalik, да не се познаваме? За две от нещата, които каза, нацели право в десятката! А за други ме накара да се замисля и преосмисля.

Относо Смърт без работа, наистина Ботев ми беше мотивацията да го напиша и дълго време се чудех дали не прекалявам в тази насока, главно защото бях лапе, на което най-големият му проблем беше дали ще му пишат тройка по математика и което все още не знаеше откъде изгрява слънцето… Но в крайна сметка ето ни тук.

А за образа на Смъртта и ти, и Riddle ме вкарахте в размисли и в момента го преоткривам през вашия поглед. (Riddle, любопитството ме гъделичка да те питам за преживяното от теб, но не искам да нахалствам. Засега.)

Второто нещо, Saalik, в което ме пипна е, че не разбирам Нищото напълно. И как само ме пипна! Но сам съм си виновен, защото Нищото е новородено - на три дена - и аз избързах да се похваля. Нищо. Бебетата растат бързо и от ден на ден се опознаваме все повече, така че скоро ще ви разкажа какви пакости ги върши моето.

А Riddle така хубаво е вникнала в Нищото, сякаш й е втори дом. И двете (предполагам, Saalik, си жена?) определено ми помагате да си избистря Нищото - като две готини каки на моето новородено сте.

Иначе не съм разучил още форума на сто процента, после ще видя за тази тема в потребители. Но първо смятам да ям и да ви изчета.  

За интересуващите се, ето го продължението (само че е разказ): https://personally-creation.catsboard.com/t1499-topic#38396

Благодаря.

"CV" и "Когато дойде" са невероятни, отдавна не ми се е случвало да прочета стихове, които да ме докоснат така.
Не са просто стихове, а музика, браво.


Искам да прочета още?

Благодаря!

В момента съм фокусиран върху проза, но по някое време ще кача още поезия. Съмнява ме да е любовна обаче, ако за това питаш. Много съм далеч от тематиката в момента.

Ако ми дойде настроение може би ще погледна прозата ти, но аз много трудно се съсредоточавам върху дълги текстове последните години...

А относно дали е любовно или не, няма значение. Просто този стил на писане, където с толкова малко думи успяваш да предадеш на читателя толкова силна емоция е уникален.

Както вече казах, обожавам всичко лишено от излишни думи и обяснения. С най-малко винаги се казва най-много.

Съгласен съм, макар че не смятам, че съм го овладял все още този стил.

Иначе това, което публикувах в раздел "Проза" е продължение на Нищото. Ако не ти е интересно да разбереш какво става с героите от това стихотворение, вероятно няма да ти е интересен и разказът.

Моето кредо

“Не всеки човек е създаден
да върши велики дела.”
Повярвай го и си предаден
от мисъл във твойта глава.

И не че идвам със цяра
за всяка човешка неволя.
Но поне мъничко вяра
имай, за друго не моля.

Искрата в нея се крие,
тя огън ще възпламени.
И огъня, знай, ще убие
съмнения родени преди.

Родени във време, когато
вкусил си първи провал.
Ни бронз, сребро или злато,
не се окичи с медал.

Прие го за вечна прокоба;
провала, тръбиш е порок.
Не е порок, а е проба
и грешка, но тя е урок.

Към вярата ти добави
желание най-съкровено.
Страхът - и той ще гори!
И ще видиш, злото е тленно.

Не вярваш? Нека докажа.
Пробвай това упражнение:
Щом демони зли се покажат…
Искай! И нямай съмнение.

Но вятър са думите, зная.
Да искаш и вярваш не стига.
Недей мисли, че мечтая
само духа да повдигам.

Най-мразя приказки празни
кой с кого, какво и кога.
От всичко най-много ме дразни
много думи и малко дела.

Щом искаш и вярваш, остава
в навик труда да превърнеш.
И ако никога не се предаваш,
някога успех ще прегърнеш.

Но всичко започва на тясно
място във твойта глава.
Когато в главата е ясно,
ясна е твойта мечта.

Умът е верен приятел,
ако с него си честен и драг.
Не си ли, той става предател,
твой зъл и най-заклет враг.

Така че грижи се за него
и той ще се грижи за теб.
Дръж в клетка своето его
и моли се за малко късмет.