Aaron's Brave Heart

Радвам се, че съм успяла да се доближа до твоя свят.
Наистина се постарах. =)

На Лин.

Онемялото безветрие в душите ни,
хаосът, размиващ нашите лица.
Агония чете се във сълзите ни,
и чувствата отмиват се, от бездънната река.

В дробовете ни нахлува, разредената мъгла.
Изсъхнали сме ние, прашни, а лицата ни са маски.
Завладяла е отдавна умовете ни, изгнилата страна.
И ние сме разкъсвани от страшните й ласки.

Дупка черна, прикована на небето,
поглъща всичките ни мисли и мечти.
И жената с яма във сърцето
със безмълвен глас пищи.

На Ваня, иначе казано "FUCK THE SYSTEM!". xD

They take your brains away, your mind.
They promise you freedom and choice,
but you've been used like a robot and you're blind
'cuz anyone of them won't hear your voice.
This is stupid lie-parad, annoying trick to win your soul.
All of it just makes me madd, it's utterly weak.
I want my freedom, my brain's in danger.
All of your silly tricks are pitty for me.
Oh, c'mon destory the nature.
To destroy for money is nice, can't you see?
Your biggest wish is to create from us pawns.
You wanna make us faceless people without day,
the perfect soldiers, the city clowns.
Oh, look your business and flush us away.

The 678 neverending catsongs.

На Стивън Северин.

Aaron's Brave Heart - Page 4 Cat_song

Waiting in her hopeless agony,
the shadows are running around.
In this world, there's no harmony..
She's running through the ghostly sound.
Now, she's shaking in her deadly paroxysm.
The black hole in her soul, here is the end.
She's been stuck between her dreams,
trying to reach her imaginary friend.
Shadows under her eyes, scary gongs.
World is empty, and the lonely cats
are singing their never-ending songs..

P.S.- =

Погълната от лавата на пясъка,
в бездиханната земя, лишена от мечти.
Тя чува шепота във крясъка,
и вижда черно в светлите звезди.

Апатията, умъртвила празното поле,
задушава топката мастиленозелена.
Черна дупка, прогорила тихото небе.
Хаос в душата й. Размита схема.

Земята е застинала в бездушна пустота,
писъци се носят, а сцената е спряна.
В очите й прозира трагична красота,
и скитникът се лута в дрипава премяна.
Умът й е далеч, във нереален свят лети.
Спасението чака там, насред мечтата.
Вътре в нея винаги вали.
..А наоколо се носи песен неизпята.

Погълната от лавата на пясъка,
в бездиханната земя, лишена от мечти.
Тя чува шепота във крясъка,
и вижда черно в светлите звезди.

много добра мисъл, написана по много добър начин
бравос ^^

Мерси. =)

ха, този край ми харесва повече от предишния XD

Всъщност, след като пуснах стихотворението,
веднага дадох "едит", за да дооформя някои части. xD
М-да, и на мен така ми харесва повече.

Do you know the place where the world is clean,
Where love isn't soiled and it isn't mean.
where you can take a walk in the silent wood.
Smiling at the rain, and sitting there like we could.
You turn around, I take you a snapshot,
you laugh at me and give me a pie-swat,
and then we look at the flying birds.
You wake up at 3 o'clock and you decide
that you want to go out and enjoy the mistic night,
you wake me up and for me that's a lovely sight.
We take our coats that are not fashion,
they're little bit indian and our obsession.
We walk in the night, I smile at you.
Then you hug me, and it feels really true.
We live the way we want in the world of strange.
We don't care about what should we do,
you trust me and I trust you..
We love the little things that make us happy.
Here we are.

The night has come
and the unreal shadows arrived.
My mystic world penetrated in the trees.
In a quiet way now I'm flying.
Can you see the lamps,
curved in a freeze?
Here is the music, and now
I'm runaway.
I can feel the feeling,
so darkwaved in a way.

За прашен дъжд се молихме в мократа пустиня.
Звездата умираше над нашите сълзи.
Макар на твърдо да сме стъпили, затъваме във тиня.
О, Господи [за Бога!], къде са твоите мечти?

Накацали са птиците по жицата далечна.
Искахме да полетим, но Дявол! - Тук сме ние.
Светът е само спомен, душата ни е вечна.
А въпросът ни попита: "И къде сте вие"?

Подгонихме звездите, и вятър ни задуха.
Щяхме да загинем сред катранено море.
Ръката на Дъжда, насред страшната разруха,
придърпа ни, нагоре, към синьото небе.

И ето ни нас, там, размити във дъгата.
В прекрасни светове душите ни витаят.
до кръгозора, който е недостижим.
Във въздуха сме извисени.
И вътре в себе си летим.

П.П. - Не се получи особено добре,
въпреки че се постарах. Но.. какво да направя.
Някой ден може да се опитам да поправя това - онова.

На Ети.

"Кой изяде дъгата?"

Вятърът утихна, птиците се строполиха мъртви на земята.
Безмълвната песен се разснесе сред клоните на голите скали.
Канализация на мисли, отдушник, това е роля на реката.
Залутан съм във свят незнаен, сред магията на сините мечти.

Великан със грозни дрипи, окалян и намърлян, изяде тихата дъга.
Затичах се в Безвремието, там сред Хаоса, в Пустото Поле.
[Алената смърт витае, бездушна, страшна, Кървава е сивата луна.]
Погледнах горе. Черна дупка. О, къде изчезна моето небе?!

П.П. - Не се получи много добре.. даже изобщо.
Но.. какво да направя. >.<
Някой ден може да се опитам да го пооправя.

На Ети.

See the storm that's running in my dream.
I can smell the power of the splashing rain.
And the blackened shadows, muting their scream.
I'm one of the runaways in the purple train.
While searching for the moment of the misty sound
I entered the rainbow, the colour of my imagination,
my dreams in my veins, undescribable spellbound.
I can feel the feeling of the purple penetration.

Най-страхотният коледен подарък..

Радвам се, че ти е харесало. =)

На Чарли. [С теб съм!]

Мъгливата перка на сивата сянка
разкриви лицето ми в неясно отражение,
не знам дали вали, главата ми е болка.
Страшната смърт се събужда от дрямка,
изправени усещаме изгнилото презрение,
а стрелката прави монотонна обиколка.

Очите ми следяха котешката песен,
във въздуха разтворено е синьото мастило.
Двадесет и пет са, ходило след ходило,
Стъпка по пирона, крясъци, слуха ми е дотук.
Усещаш ли [Не!] къде е нашата есен?

Събирахме листата от изгнилата земя,
но ръцете ни потапяха се във плътта ранена.
Ние ще пътуваме към странната страна,
картината е чиста, но всъщност е окървавена.
Подушваме го ние. [А кои, по дяволите, трябва да сте вие?]
Безименните пътници по безкрайното небе.

В окото ти блесна предателско стъкло.
А в ъгъла паякът плете кристална играчка.
Отдясно приближава някой с бавна крачка,
но накрая забелязах, че e просто облекло.

Паякът тъче прозрачна мрежа.
А хиляди крака потропват по земята.
И където стъпват, разпалват се цветята.
Изгорял е пода там, където нявга бил е скрежа.

Паякът плете златна шапчица.
А момиче разплита бавно бяла плитка.
От вечното окото се стича капчица,
някъде се мърда в транс окървавена китка.

Паякът се спуска по въже от нишки.
А отдолу гледат котки със посърнали очи.
Лаят ги отдясно песове със скъсани каишки,
А където нявга беше бора, гола пустушта стърчи.

Паякът нанизва сребърни кристали.
Самодиви се кикотят зад скалите голи.
Шепи гладни гребят купища опали,
а встрани един Свинар прасета коли.

Паякът покрива с наметало прашен грамофон.
Няколко деца се къпят във ръждясало море.
На брега, захвърлен, се синее стъклен микрофон.
А отгоре подът свети, вместо синьото небе.

Паякът довършва красивите си мрежи,
предметите сияят в различни цветове
отвсякъде долитат сребърни ехтежи,
спирала, две очи, магични светове.

В стаята нахлува като хала,
едно грозно, състарено, мазничко лице,
и издава хрипаво грухтене.
В смърнососна хватка сключват се ръце,
и отново чува се квичене.

Паякът е неподвижен на земята.

P.S. = Нека на фона на стихотворението да звучи песента
"Utopia" на Dead can dance.

Продължавам по пътеката, но по навик само.
Дали ще вървя, или няма, е без значение.
От скалата вълни издават звук, със ехо голямо.
А вътре в мене тече едно мъртво вълнение.

На тревата, със заровени в косата ръце, аз лежа.
И в главата ми прехвърчат образи любими.
Аз съм безмълвна, тиха, но само привидно мълча.
Вътре в мен жената вика: " Крещи ми, крещи ми!"

За моя Човек аз искам да умра, да бъда размазана.
Но как да го направя, като съм тъй мъничка, жалка?
И тъй ще вървя, по навик само, със белег белязана..
..Аз съм тъй кристална, безжизнена. И бледа, и малка.

Знам, че е недоизгладено.
Обаче го написах, ей така, без да спирам и да се замислям.
И няма да го променям.

колко бързо израстна начина ти на изразяване
прекрасно започваш да пишеш и всяко следващо стихотворение се доближава все повече до.. до всичко
а каква велика поетеса ще станеш.. нямам думи
просто не спирай да пишеш и да опитваш, защото.. задобряваш с всяка секунда, с всеки ред ставаш все по-добра

Хм, опитвам се да започна вече няколко пъти
и да напиша добре обосновано мнение, но просто
не става.
Така че просто ще кажа..
Благодаря. =)

На Ети.

Понеже това я прави истински щастлива.

Aaron's Brave Heart - Page 4 832a9cb081b4202c4d81687887e8e7f2

На масата има палитра.
И в палитрата - цветове.
Туй е моята свещена молитва,
книгата без редове.

Заедно с чаша в ръката
и четки красиви във друга,
аз взимам багри, боята,
резултатът - дъждовна услуга.

През лупа вълшебна аз правя - Какво?
Пропускам аз светлина.
Въображение и Физика, сляти в едно,
резултатът какво е? - Дъга.

Безмълвната лента.

Aaron's Brave Heart - Page 4 Abue0iuwispkscrpmwtg

Кадифената лента, кадифено червено.
И земята бавно покрива се с червено.
Сълзите ми са бяли, прозрачни са, нали?
Кап и кап, и падат на земята.
Окото ми кърви. И сълзите са червени.

Бавно се обръщам. Черен ли филма?
Черно - бял, нали? Тъй е, тъй е!
Тъй да бъде.
Грешка. Кап и кап, и също той кърви.

Кървят ли ми ръцете? Май са бяли.
Бяли, бяли, но уви!
Тебешир - но бяло ми лицето,
и ръцете, и лицето, кап и кап кърви.

Хей, усмивката ми - млада?
Млад? Млад да бъде, и уви.
Колко зъби там се крият,
и един от тях кърви.

Кръв. Капка по капка,
и малката луничка тихо си скърби.
Небосвода се разпада,
а долу нейде червеникаво лети.

Небето е толкова синьо!

Черен пушек от комините дими,
железни зверове метално работят,
машини ръждиви задавено боботят.
а отдолу под небето железен град кипи.

Небето е толкова синьо!

Гвардия от алуминий на слънцето блести.
Без блясък във очите, върви по пътя си напред.
А земята, дето стъпват, започва да кърви,
безмилостно, безжалостно, те колят ни подред.

Небето е толкова синьо!

Ляво, дясно, в две редици, препълнено със хора.
И в ръцете им желязо убийствено блести.
В главата на един отеква "Ах, скъпа моя, Лора".
Удар, кръв и черно. И черни звезди.

Небето е толкова синьо!

А отгоре е звярът. Лежи си и се хили.
"Тука всичко ще е мое, аз съм Царя на земята."
"Ах, скъпа Лора, и Роланд, скъпи, мили.."
Касетката се счупи. Увяхнаха цветята.

Сбогом, небе.

Посвещавам го на Rowan.
Goodbye blue sky.

Красиво е, целенасочено.
Обикновено ме пленяват някакви отделни фрази и това"Небето е толкова синьо" много ми хареса. :Д

» Into my Heart
» ~You just want attention, You don't want my heart
» ^Broken^heart^(представяне)
» Total Eclipse of the heart