И нека бъде светлина, и нека бъде звук

Би трябвало!
И спирам да ти спамя. :д

Предсмъртен диалог

-Казваш тръгвай. Но къде ме водиш?
-Ще видиш скоро- там не си била.
Хайде тръгвай. С мене ли ще спориш?
А да те питам- имаш ли крила?
-Какви крила? Какви ми ги говориш?
-Вярно. Аз все още съм ти непознат.
Слушай. За малко трябва да отвориш
вратата, водеща към твоя свят.
-Извинете, но кажете кой сте?
-Как можеш да не помниш точно мен?
Помисли за миг и успокой се.
Ти трябва да си спомниш онзи ден.
-Съжарявам. Аз...не помня нищо.
-Но как...защо...това не е възможно.
Ти бе за мен. Аз бях за тебе всичко.
Спомни си ме. Така ми е тревожно.
-Не зная кой си. Но явно ме познаваш...
-Естествено, та аз с теб съм бил
винаги, но ти... не осъзнаваш,
че аз отдавна тебе съм открил.

Недей да ме прекъсваш. Само слушай.
Аз навярно скоро ще си тръгна.
За последен път поне се вслушай.
Спомни си ме. Аз няма да се върна.
Страхувам се, но пак ще те попитам.
Кой съм? И къде са ти крилата?
Нямам време. Трябва да отлитам.
А ти... ти оставаш на земята.


Така, значи сигурно ви звучи доста странно :д
но всъщност представлява предсмъртен разговор между човек, който е можел да стане ангел само ако си спомни всичко, и неговия ангел-хранител. За съжаление, не успява. И умира, тук- на земята.

ех. радвам се, че те е докоснало ^^

Прощално

Поспри за момент. Искам само да зная
как по старому всичко мога да върна.
Искам пак да съм силна и да мечтая.
Позволи ми отново да те прегърна...
Погледни ме- по онзи твоя си начин
и нека блажено в тебе потъвам.
Няма значение дали ще се влачим
или ще бързаме. нали те сънувам,
а пътя ни в съня се събира
и един към друг с тебе вървим.
още малко потрай. нали се съзира
краят дето открай време следим.

Виж! Там в далечината някой чака.
Стои на релсите на първия перон.
Смрачава се и тъжно тръгва влака
с любовта в последния вагон.

Съдбата срещу мен

"Уморих се. Не ти ли омръзна да бягаш?
Не рабра ли- от мене спасение няма."
Непрестенно, години наред ми пристягаш
душевната примка. Става все по-голяма
болката от бъдещето неосъществимо.
Надеждата ми стаено път си прогаря
до сърцето ми толкова лесно ранимо
и на жертвена клада всичко изгаря.
Животът отново превръща се в пепел
и бризове нощни далеч го отнасят.
Всичко е истина. Не ми трябва свидетел.
Мечтите- и те все някога ще ръждясат.

Така погледнато, съдба- май че си права,
но бог ми е свидетел как искам да грешиш!
Не ще позволя живота на пепел да става.
Аз поемам контрола. Можеш да си вървиш.

На Нана ^^

Просторите далечни само нас ни чакат.
Морето необятно вика ни по име,
а на брега сбогуващо ни махат
спомени и хора, но- Вятъре, води ни!

Ний двете скитници сме по рождение
и говориме езика на красивото.
Ех, Нана, изобщо няма съмнение,
че всеки наш път води към дивото.

През полета тичаме и гоним безкрая.
Нощем приказки ни разказват звездите.
Щом двете сме заедно- ненужен е рая.
Нека преследваме стремглаво мечтите.

Ще ни приспиват късно вечер щурците.
Ще се будим със синигерова песен.
Ех, нека. нека ни се пресекат съдбите.
Ще бъде ли живот, ако е лесен...

Нана, обещавам ти го най-изрично
в света огромен ще се срещнем някой ден.
Заклевам се пред теб дълбоко поетично-
мечтата ни красива ще сбъдна, друго мен!

Така. Нямам търпение да избухна, но първо да кажа: казах ти вече мнението си за първите две. За краят на едното и другото и за това колко добър похват имаш.

И СЕГА
ОМФГ *изкуква*
Крисии ^_________________^ Написала си ми стихотворение! О.О С онова, за което си говорехме! Онова прекрасното! Което ЩЕ се сбъдне!
Толкова е красиво
и толкова посветено на мен :Д
толкова съм щастлива,
преливам О.О
Само като прочетох заглавието и ААWWH I'M GOING CRAZY
и после ЕУФОРИЯ
Благодаря*гушва*

eх. ^^
радвам се, че съм успяла да те зарадвам . гуш!

Неизживяно

Защо точно тези любови, които
просто не можем да преживеем
неизлечимо ни прогарят, но скрито
точно за тях все още копнеем.

Оставят ни неизтриваеми следи,
за които даже след време
пак се сещаме и пак непосилно боли,
а болката няма кой да я вземе.

Сълзите ни превръщат се в океан
от стари, но красиви спомени.
И виждам те отново теб- така засмян,
и питам се, дали, ще можем ли...

Ще можем ли, любов неизживяна
да се усетим с тебе някой ден?
Дори само на сън, дори много пияна,
но да зная, че те имам до мен.

08.07.2010

Бунт

Искам да съм смела, непокорна, дива.
Тълпи от хора името ми да крещят.
Да съм мъжко момиче, но адски красива.
Всяка емоция да не ми я спестят.

Да бъда свободна да викам и чупя,
да хвърлям скандалност в обществото,
продажният задник да ви го купя,
защото- мамка му- не мога доброто.

Кухите ви сърца ще напълня с чувства.
изход ще търсите, ала няма да има.
Отпечатък от мен върху вас ще присъства,
но пак ще сте голи като за трима.

Нима не разбирате? Пак да повторя?
Живота ви трайно аз ще преобърна.
Добре ли ме чухте? Това ще ви сторя!
Ще ви разруша без да се върна.

Много ще молите, но съм безпощадна.
Вие това дори не заслужавате.
За вашия крах постоянно съм жадна.
Заплашвайте ме. Не ме притеснявате.

Виждате- аз съм дивак. Не ми пука изобщо.
Главоломно ще смачкам ваш'та система.
Да не би благоприличието да ви е общо?
защото го сринах. то бе ми проблема.

***

Сушата
предрешена и замаскирана
като излекуван от реалното дъжд
излиза.
Ето я!
А сцената крещи от болка,
но глух е
раят, светът, адът.
А стоновете й
те...
те са изкривени, счупени
и вместо сутрешно събуждане
зоват Него.
Страшният съд.
(тоя дето всички си мислим
че ще ни осъди
погълне
заличи. )
Той дълбае белег,
пуска корени
в нея
и се превръща
на суша...

Тялото като дреха

Топло е.
Задушаващо.
Всеки атом тежко
вдишва и издишва
болезненото желание
за свобода
за бягство
за полет
Но ципът заяжда.
Шевовете са вериги
на свободния дух.
А копчетата
те отдавна да проядени.
Ала на всяко едно
две нови се раждат
и прояждат
кръпка по кръпка
Облечената.

Добре, че аз съм Голата.

Тялото-затвор

Все тъпча си. Повтарям коловози.
Ролите си- всичките ги знам.
изигравам ежедневните си пози.
Уж вървя, но все съм там

някъде по пътя и обратно
сърце->мозък и мозък->сърце
неспирно, константно и кръговратно.
То няма... няма нивга да спре.

Вземете си сценичните костюми.
Аз моя си го нося всеки ден.
Свободата ми не е на думи,
а далеч от тялото ми-плен.

Едип

Нощта изтръгна ме
от мен.
И ме запрати
вдън земи
в плетеници
в руби-кубове
през епохи и ери.
Нагълтах се с време.
Вдишвам
уж пълни животи
уж предопределени съдби
уж вечни заблуди.
Меля ги, но те мутират
в невъможност
разяждаща, разлагаща.

Самата аз съм
вирусоносител
на един фрагмент невъзможност.

Опит за превъплъщение

Сюрреализма погълна ме цяла,
но все още съм си мелез поетичен.
Римите докрай не съм раздрала.
Стилът ми не иска да бъде различен.

Опитвам мисленето да захвърля,
но нещо ми куца. не ми се отдава.
Душата ми гола всичко разхвърля,
но на разумът здрав не му се предава.

Редовете въртят се. липсва им ритъм.
Да не говорим пък за мелодичност.
В непознати земи уплашено скитам.
Губя даже собствената си личност.

Нагоре-надясно. Надолу-наляво.
Просто пиша без грам да логизирам.
Там няма грешно, но няма и право.
Тлябва само да асоциирам.

Да бъдеш поет, но не поезиен.
Силно да чувстваш, но не и да мислиш.
Да бъдеш рязък, потаен, стихиен
и себе си от тебe да чистиш.


в отговор на допира ми със сюрреализма.

на баба, която почина преди няколко дни...

Това е животът

Това е животът. Адски е кратък.
и е ужяасно несправедливо
след смъртта от него да няма остатък,
да се загуби всичко красиво.

Тя някой ден ти идва на визита.
досущ като случаен гост нахлува.
съвсем случайно без да те попита.
тогава за посредно те целува

живота прекрасен, слънчев и цветен.
едва доловимото сбогом дочуваш.
знаеш го какъв е важен, суетен.
затуй за последно и ти го целуваш.

Това е животът. И ти го обичаш.
Той също, но смъртта настоява.
цял живот от нея бягаш и тичаш,
но рано или късно се появява.

Обещание

Обещавам, бабо! Ще те помня вечно.
даже да към тъжна. даже да боли.
обещавам ти го най-чисто сърдечно.
нищо, че съм цялата в сълзи.

Неибежно е. Не мога да ги крия.
те сами напират да се леят.
Това- Животът- е една стихия,
с която трудно ми е да се меря.

И да искам да те върна- аз не мога.
само още повече се натъжавам.
споменът за теб боли до изнемога,
но, спокойно, някакси се справям.

Обещай- там горе- да не ме забравяш!
превърни се в звезда в небето.
И, бабо, дано да не възразяваш,
че ще те пазя- на скрито- в сърцето.

Съжалявам за загубата ти, Lirael. Но любимите хора наистина остават завинаги в сърцето ни.
Тежи, боли и всичко това е ОБИЧ.
Бъди смела и обичай!

Благодаря ти много за подкрепата!

Мисля, че последните ти стихотворения са много добри. Минала си дълъг път. Всъщност като изоставиш ненужното спазване на абсолютна рима в края на строфите стихотворенията ти заживявят истински. А за загубата ти ,съжалявам, бъди силна, но тя очевидно ти е подействала добре творчески... Нали знаеш, за артиста драмата е продуктивност, колкото и иронично да звучи.Ще се радвам да прочета още!

благодаря ти.

и да, колкото и клиширано да звучи- наистина драмата за артиста е продуктивност

Обичта на поета

У дома щом прибереш се вечер го намираш
на бюрото заспал отново и не го разбираш
как ден подир ден в чувства се дави.
той само това си го може и друго не прави.
Събира. нарежда. внезапно разбърква.
този ред поезиен само как го побърква.
емоции влага. след туй в рими рисува.
творението свое поетично целува.
Все я пише и пише тази сила съдбовна.
любовта на поета не може да е греховна.
тя е истинска, чиста. непорочна и вечна.
реална в стихове само, затуй толкоз далечна.
но я има- там скрита между редовете.
отдавна заключена от тебе, поете.
какво ще ти коства? някоя вечер пусни я.
макар непокорна да е като лятна стихия.
Тя буря в душата ти ще образува,
но, повярвай поете, това ще си струва.
не искаш. в тъмната стая се връщаш
и свойта поезия отново прегръщаш.

ужасно е. ужасно е поет да те обича.
на стиховете той умее само да се врича.

Хубаво пишеш, само трябва да се поошлайфаш, но тя, Поезията, сама ще го направи (:
Цвете за теб

благодаря ти ^^

Отиде си

Отиде си. Небето се разплака.
С две думи времето се развали.
Най-лесно ще е просто да се чака
такава болка някога да отшуми.

Но мислиш ли, че бързо ще ми мине?
Не мога да забравя просто ей така.
Искам да крещя "Боли ме!
Обичаш ме. Защо ми причини това?"

Отиде си. Аз също се разплаках.
А мислех си, че силна съм. Уви.
От колко време все те чаках, чаках.
Виж, даже времето се умори.