И нека бъде светлина, и нека бъде звук

Болка


Пристираше се навред и нашир
онази болка дълбоко в мене,
настъпваше към мене безспир,
за нея не съществуваши време.

Нощта й беше приятелка,
в обятията свои я скриваше,
но луната беше предателка,
тайно мен всъщност покриваше.

Понякога успявах да зърна
объркана как луната се лута
и тайно исках да превърна
в реалност молбата нечута.

Мечтаех да се предаде,
да забрави да ме следва,
завинаги болката да спре,
да я видя как изчезва.

Доброта извън граници


Ако беше мой светът
и можех да го управлявам,
вечен нямаше да е ледът,
през който преминавам

доста трудно всеки ден
и опитвам се, и мъча,
но пак срещам разярен
човека, как да получа

от негова страна
малко доброта, която
ще разпръсна из света
и нека даже е прелято.

Нека граници прескача,
смело навън да излиза,
добротата има задача-
да прелива, прелива.

Отминал живот

По цял ден на пейката долу
една бабка самотна седи,
отдавна сърцето й голо
е спряло времето да следи.

Тя живота е вече видяла-
радост, болка, любов и тъга,
своят път е извървяла,
какво останало й е сега...

освен да гледа как света
тече в свой забързан ход,
тя се натъжава, но дъжда
ще измие стария живот.

Но...

Ще запази всички спомени,
в чекмеджета ще ги нареди,
след време да бъдат изровени,
след време, след вечност дори.

Любов

Любов, кажи ми, ти ли си това,
тъй нежно ти ли ме омайваш
да не би разстроена сега,
от срещата ни да се разкайваш.

Аз теб преди не те познавах,
не ме докосвала бе ти,
дори не си въобразявах,
че слънце на дните ми ще си.

Не подозирах, че умееш
завинаги загубени души
в едно цяло ти да слееш
за повече от вечност дори.

Не знаех, че си способна
да накараш да забие
сърцето ми в съдбовна
симфония, която крие

цялата твоя сила, която
ти пред никой не откриваш
о, любов, казваш ми я когато,
чак когато вече умираш...

С неземния мирис на лято
и нежния полъх на пролетта,
ти мое чувство тъй непознато,
хайде, представи се сега.

Запознай ме с твоята личност,
разкажи ми откъде си дошло
без театралност и драматичност,
а с "така и така е било" .

И нежно рисувай картини
в ума ми от други светове,
пресъздай историята в рими,
нека дивото в нея зове.

Аз искам да усетя как
изпълва цялото ми същество,
издайнически даваща знак
към забравеното вече Добро.

В полето, в утринния хлад
аз никога не ще забравя
как години няколко назад
ти своята същност ми показа.

Стоейки пред мен като човек,
неочаквано криле разпери,
каза ми "Аз чакам вече век
човешки мъж да ме намери."

Разказа ми как си се скитала
в търсене на ненамеримото,
но всеки, когото си питала
показвал ти единствено зримото.

В очакване толкова време,
изгубила вяра почти,
накрая се срещнахме с тебе
"Най-после" прошепна ми ти.

Кръговрат

Ако нямаше раздели
и несъществуваше край,
как ли бихме оцелели
в този илюзорен рай.

Щяхме в лъжа да живеем
макар и много красива-
изкуствено да се смеем,
фалшиво да сме щастливи.

Как щяхме да установим
кога за край е време?
Как щяхме да преценим
кога трябва да спреме?

За да има начало
от край се нуждаем
и макар остаряло
туй всички то знаем.

Кога ще проумееш?

Казваш, че от мен си по- богат,
но какво повече ти имаш?
Родил си се на този свят,
но себе си умело скриваш.

Имаш пари, много пари
и компания от приятели,
но твоите всичките дни
са тъй... несъзнателни.

Всичко, което казваш, че си-
всичко това е лъжа.
Как изобщо издържаш, кажи
от теб да няма следа?

Да си себе си не можеш
затова играеш роля.
Страх те е, че ще се изложиш
или просто нямаш воля.

От много време така
чужд живот живееш.
Това... не е шега.
Кога ще проумееш?

Когато няма за какво да пиша,
когато музата ми липсва просто,
поетът в мен все по-трудно диша
и в душата си усещам остро

пробождане, напомнящо ми спомен,
някъде прашлясало забравен.
Политвам леко като лист отронен,
изсъхнал и от есента оставен.

Уви, не мога да почувствам вече
пролетния дъжд, танцуващ покрай мен.
- Април, ела...- несигурно изрече
свободният ми дух видимо смутен.

Недей да ме забравяш, пролет моя.
Недей пропуска да ме посетиш.
От дълго време чакам да съм твоя,
да имам муза, да ме заплениш.

Lirael написа:

Недей да ме забравяш, пролет моя.
Недей пропуска да ме посетиш.
От дълго време чакам да съм твоя,
да имам муза, да ме заплениш.

Харесва ми как пишеш. Красиво е. И обичам Април. Мразя я тая зима студена. И тъпия сняг дето вали. Браво за стихотворението.

мерсиии

Ето че дойде мигът, когато
ще съм пак отново жива.
Тръгвай зимо. Идвай лято.
Направи ме ти щастлива.

Влей в мене най- доброто,
на което си способно.
Подминавай гордо злото.
Разкажи ми най- подробно

цяла есен, зима, пролет
где било си и с кого,
колко дълго твоя полет
ще ме топли и защо

толкоз бързо ще си тръгнеш
сякаш с мен не си било,
обещаваш да се върнеш,
а още ти не си дошло.

Всичко ни се дава по веднъж
и все малко ни се вижда.
Също като неочакван дъжд
недоволството приижда.

Вглеждаме се разгневени
във всеки минувач край нас.
Те поглеждат ни смутени-
"Какво не е наред с вас? "

Ядосани сме все за нещо.
Постоянно ни е криво.
А наблядава ни отсреща
другото ни "Аз" щастливо.

И разсъждава, и се чуди
защо така се ние държим,
защо живеем със заблуди
и как можем да се примирим

с нещо, което убива
напълно всичко човешко.
Човекът в нас си отива.
Ах, това не е ли тежко...

Аз чакам те толкова време,
изгубих представа почти.
Дали минал си покрай мене
или пак са само мечти.

Колко пъти се лъгах така
и на нашия светофар
ето, пак те очаквам сега,
но по прашния тротоар

безброй мъже ме подминават
и усмихват ми се даже,
но после бързо отминават.
Кога някой ще ми каже?

"Чакането свърши. С теб съм.
Аз не ще си тръгна вече."
Мамка му! Защо е само сън
и защо си тъй далече?


Мда, обзел ме е някакъв период на "любов" . А точно това даже и интерпретирано от един мой сън

На всеки седемнайсет години
ти викам, зова, после те срещам.
Любовта пресъздавам в рими
и всеки път отново усещам
как обичам, как ти ме обичаш
и после как те взимат от мене.
В сънищата чувам да сричаш
поемата от мене за тебе.
Усещам, че силно опитваш,
но, знам, държат те в окови.
Годините с гняв ги подритваш,
но все прииждат нови и нови.
Къде ли и кого ли не питах,
но никой си нямаше представа.
Надлъж и нашир дълго се скитах
без изобщо да знам как става
магията, която те връща
и те кара да се влюбиш в мен
всеки път почти една и съща.
Почти си себе си, но не съвсем.

Ако...

Ако махна всички боклуци
И в чистота живеем
Ако се возим в каруци
Ще ли ний го проумеем
Ако по-чиста бъде водата
И повечето риби спасим
Ако по-зелена e тревата
Ще може ли върху й да спим
Ако ясно бъде небето
И няма облаци от дим и прах
Ако научим ние детето
Да не настъпва цветята с крак
Ако навсякъде има дървета
И не ги изсичаме
Ако има безкрайни полета
Ще ли по тях тичаме
Ако заводи съборим
И напълно ги унищожим
Ако не само говорим
А реално нещо променим
Ако бяхме комбина
Аз и моята планета
Ако не беше делима
Нямаше да е завзета
Ако всичко беше лесно
И не бяхме терористи
Щеше да бъде чудесно
О, нека бъдем туристи!

Цитат :

Ето че дойде мигът, когато
ще съм пак отново жива.
Тръгвай зимо. Идвай лято.
Направи ме ти щастлива.

красиво е.

Цитат :

Колко пъти се лъгах така
и на нашия светофар
ето, пак те очаквам сега,
но по прашния тротоар

безброй мъже ме подминават
и усмихват ми се даже,
но после бързо отминават.
Кога някой ще ми каже?

Това също е прекрасно.

хей, мерсиии гуш

Рибар

На другия бряг, толкоз далече
съдбата ми кротко седи.
Нервно пристъпвам, не мога вече.
Кога риба ще спре да лови?

Дали ще хвърли поглед към мене?
Дали ще намери Нея в мен?
Ах. Дано. И нека ме вземе.
Ах. Ще съм в доброволен плен.

Рибарю, кажи, разбираш ли?
Рибарю, знак дай ми поне...
Аз съм винаги тук, виждаш ли?
Аз чакам и чакам, но не...

Ти явно да видиш не искаш,
било то и подсъзнателно.
В ръце сърцето ми стискаш.
Не е ли някак трогателно?

"Не е ли някак трогателно?"

Трогателно е! Всъщност и загадъчно!
Поздравления (:

йей, благодаря (сън)

Имам правото да казвам без уплаха,
Че животът, слънчев, е чудесен,
Че надеждите докрай не изгоряха,
Че съдбата ми е просто песен,

Че утрото ми е облечено в лъчи,
Че нощем не спя, а скитам сама,
Че търся доброта в човешките очи,
Че искам да танцувам под дъжда,

Че цялото ми същество крещи и вика,
Че нелегален турист съм сега,
И че с няколко нескопосани стиха
Представям на вас своята съдба.

Много позитивно и цветно ми се видя.

хей... сън ^^

ноу тайтъл
напоследък все не мога да им измисля подходящо


Така както съм тръгнала може
все пак да стигна по някакъв начин
до мястото, което предложи,
но от сума ти време прости си крачим.

На всеки шест стъпки поглеждаме
към безкрая на нашия път и мечти,
чрез надежда се презареждаме,
но тя липсва, изчезна, няма следи.

Продължаваме тъжно, безцелно.
Крачка след крачка, без да се уморим.
Редим мисли и чувства разделно,
но разбърква се всичко като заспим.