В дъното на душата ми се разлистиха..

радвам се, че ви помагам ))

Това е може би най-доброто нещо, което съм чел изобщо тук някога. Просто невероятно!

В бързината на дните ни

Младостта трае колкото миг –
премижаваш и вече я няма,
а пред нас се усмихва, притихнала,
старостта, в свойта бледа премяна.
Две ръце е протегнала в мрака
на заспалото слънце на дните ни-
тихо седнала, в кротко очакване
да посрещне среброто в косите ни.
И забравили колко е сигурно,
че тъй бързо отиват си дните й,
в младостта ние рядко се спираме
и по-рядко се радват душите ни;
А очите ни – извори пламенни
все забравят да търсят усмивките,
все в посока напред са удавени
и встрани не поглеждат. „Отбивките“,
дето всъщност са дните ни радостни,
подминаваме, без да помислим,
че от утре бразди по челата ни
ще говорят, че сме уморени,
ще болят, а ние ще питаме
тези дни кой, тъй бързо, отне ни.

Ний сме забравили
колко сме давали,
как сме обичали
без да боли.
Вече се давим и
нямаме спомени-
те са изядени
с нашите дни.
Нашите радости,
толкова пазени,
днес са откраднати;
няма мечти.
Вечно изплашени,
в себе си сгушени,
тихо отиваме,
с влажни очи,
там, де ръцете ни,
без цветовете си,
вплитат се есенно
в мъртви зори.

Все още пишеш прекрасно, докосващо и болезнено близко <3
Заплаках малко ...

Преди да заспя

Сред мислите ми хаос се настани,
разбърка ги, умът ми се загуби
из царството на истинни лъжи,
лъжливи истини, прозрения, заблуди..
Не знам къде съм в този смешен фарс.
Коя съм – ти не питай. Аз познавах
душата си и облика си стар,
но без очи и истини останах.
Сега се лутам в болна тишина
и зверски гласове ме обитават.
Сега, изгубена, препила със вина,
покой да видя – някак все не става.
Покой не търся. Той не е за мен.
За мен ли е? – Не знам. Къде отивам?
Ужасно чувството е да си сам
и да не си.
Заспивам.