Любим цитат от книга

- Най-лошото на остаряването Накор е, че докато умът ти не си отиде, си мислиш, че си вечно на... тринайсет? - Той се засмя. - Може да ти липсва част от младежкия отпимизъм и със сигурност знаеш много повече за жилото на пораженията, но в крайна сметка някъде тук все още се крие дете. - Той се почука по главата с пръст. - Ако можеше само да го оставиш да се развихри. - После се засмя. - Виж на кого го казвам! Ти винаги си позволяла на детето в теб да открива чудеса.
Боррик въздъхна.
Работата е там, че детето иска да тича, да скача, да плува, да обича, да се бие, да пее и всички други радости на младостта, произтичащи просто от това да съществуваш, да се чувстваш непобедим и вечен. - Усмихна се. - Само че тялото не може да му отговори. Опитваш се да рипнеш на крака, както, когато си бил млад, само че гърбът те боли, едното ти коляно трепери и до теб има някой с протегната ръка, който да те води. - На лицето му се изписа копнеж. Последната година обаче ми се случваше да говоря, а после... да се озова някъде другаде и да са минали часове. Случваше се да погледна лицата на стари приятели и... да не знам имената им. Децата ми... поняко ги бърках. - Изглеждаше изпълнен със съжаление. - Ти направи верният избор Накор, че не остаря.

Изповед на духа на Боррик към Накор от Краят на магьосника.

Цитат :

Но безсилието на испанския капитан, дали органическо, или причинено от трудностите, било твърде явно, за да остане незабелязано. Жертва на постоянно униние, сякаш дълго мамен от надеждата, сега той вече не смеел да й се отдаде дори и когато вече не била измама и перспективата, че тази утрин или най-късно тази вечер ще бъде на котва и ще има изобилна вода за кораба си и брат капиан да го посъветва и помогне, като че ли никак не го окуражила. Умът му изглеждал разстроен, ако не по-сериозно засегнат. Затворен в тези дъбови стени, прикован към скучен кръг от команди, чиято безусловност го отвращавала, той се движел бавно наоколо като някой хипохондричен абат, понякога спирал внезапно, тръгвал пак, хапел устни, гризел нокти, изчервявал се, пребледнявал, подръпвал си брадата, като проявявал някои други признаци на разсеяност и унилост.

Цитат :

Такова великодушие не можеше да не въздействува дори на болния. Лицето му засия; в трескава възбуда той срещна честния поглед на своя гост. Изглеждаше просто поразен от чувството на блгодарност.
Когато дон Бенито се обърна, американецът с болка забеляза, че обнадеждеността му, както и внезапният пламък по бузите му е само плод на треска и е преходен.

Херман Мелвил, Омагьосаните острови.

Никоя душа ли не умира със съжаление?

Никоя душа не умира - никога.

разговори с бога, Нийл Доналд Уолш

"...а в зъбите му скърцаше блудкава тебеширена прах. И повече не
се стараеше да мисли. Само отчаяно повтаряше наум едно и също като
молитва: "Аз съм животно, нали виждаш, животно съм. Дума не мога да
обеля, не ме научиха да приказвам, не умея да мисля, тези гадове не ми
дадоха да се науча да мисля. Но ако ти наистина всичко можеш и всичко
знаеш, и всичко разбираш… намери му цаката! Надникни в душата ми,
знам, че там е всичко, което ти трябва. Сигурен съм! Та нали никога и
на никого не съм продавал душата си! Тя си е моя, човешка! Ти, само
изцеди от мене каквото искам, нали е изключено да искам нещо ло-
шо!… Проклето да е дано, та аз нищо не мога да измисля освен тези не-
говите, детските думи: „Щастие за всички даром и нека никой да не бъ-
де пренебрегнат!“

"Пикник край пътя" на братя Стругацки

к

нищо не разбирам от обърканите им думи; в стаята на болния въздухът просто не може да се диша; непочистваната печка пуши; ще разтворя прозорците; най-напред обаче искам да видя болния. Мършаво, без температура, нито студено, нито топло, с празен поглед, без риза, момчето се надига изпод пухената завивка, увесва ми се на врата и ми шепне на ухото:

- Докторе, остави ме да си умра!

Оглеждам се; никой не е чул; родителите стоят, мълчаливо свели глави, и чакат присъдата ми; сестрата е донесла стол за пътната ми чанта. Отварям чантата и ровя из инструментите; момчето постоянно посяга от леглото към мен, за да ми напомни за молбата си; изваждам пинсета, проверявам я в светлината на свещта и пак я слагам в чантата. "Да - мисля си кощунски, - в такива случаи боговете помагат, пращат ти нужния кон, за бързина прибавят още един, а в излишък те даряват и с коняр..."

В сутерена, откъдето според указанията къпещите се трябваше да взимат асансьора, някаква жена с цинкова мас на носа си влезе в асансьорната кабина заедно с младия мъж.
— Виждам, че се заглеждате в краката ми — каза той, когато асансьорът тръгна.
— Извинявайте, не ви чух — сепна се жената.
— Казах: виждам, че се заглеждате в краката ми.
— Извинявайте, но аз се бях загледала в пода! — каза жената и се обърна към вратата на кабината.
— Ако искате да ми видите краката, кажете си — рече младият мъж. — Стига с тия подлости, дявол да го вземе.
— Отворете ми да изляза — каза нетърпеливо жената на момичето от асансьора.
Вратите на кабината се отвориха и жената излезе, без да погледне назад.
— Имам съвсем нормални крака и не разбирам защо някой трябва да се вторачва в тях — каза младият мъж. — На петия, моля.