The Quiet Corner

Сняг

Навън е мрачно, мокро, кално;
градът застинал е във сиво.
Листата на дърветата - окапали,
а пък небето облаци покриват.

Вървя и чувам Аз единствено
на своите ботуши тропота.
И тайничко наум си мисля
за лошите неща във хората.

Поглеждам бавно към часовника;
как мудно влачи се стелката!
Но нещо мене грабва погледа,
попадайки на циферблата.

Снежинка. След нея втора пада.
Накрая се излива водопад.
Усмихвам се. Приятна изненада:
[забравям всичко лошо] Първи сняг.

(:

Невероятно е! Просто прекрасно!

Ох, мразя да го правя това, но идеята е толкова хубава, а изпълнението е толкова близо до "страхотно", че ще си позволя да драсна малко критика. :/

Първо, четвърти стих според мен би звучал по-добре като "Небето - в облаци покрито". Хем ритъма съвпада, хем римата си идва на място.

Второ, трети и четвърти стих на трето четиристишие... не се връзват с ритъма. На всичкото отгоре "Но нещо мене грабва погледа" е объркващо и нелогично. А "циферблата" много трудно ще го вържеш с ритъма... Ще трябва доста да го преработиш.

За сметка на това краят е силен и готин, и свеж! Харесва ми как е насечен - дава усещане за начало, а не за финал.

много ми харесва и на мен (nod)

Мерси ((:


@Avalanche_Master: ще помисля над думите ти и ще видя какво може да се направи!

Имай предвид, че са само мое мнение - виж другите какво казват пък!

Една илюзия

Седим на два фотьойла във викториански стил
подобно на велики генерали
и всеки поглед в другия е впил,
и брои безбройните на вид медали.

Седим във стаята затихнала и бяла
на не повече от метър разстояние.
А кукувичката - отдавна излетяла,
и времето измерваме в дихания.

Седя и гледам те в очите сини,
усещам как притеглят ме полека.
Но чувството измамно аз проклинам -
със всеки миг те чувствам по-далеко.

Изправям се. Ръката си протягам,
опитвам с отчаяние да те хвана,
а образът ти в тишината избледнява.
Премигвам бързо. Тебе веч те няма.



// Идва ли много тежко началото?

Пътуване във времето

Какво се случи тъй и не разбрах:
преди момент говорехме си с теб двамина.
Поезия писах и спокойно си седях -
това бе някъде към десет и половина.

Премигнах два пъти. Довърших стих.
Погледнах си часовника случайно.
И ако знаеш как се ужасих -
бе вече полунощ... и още малко.

А само преди миг все още беше десет и половина...



// Кажете честно, не ви ли се е случвало?

страхотно стихотворение!
иначе да, случвало ми се е. супер гадно е.

Изгубен в погледа ти

Понякога се вглеждам във очите ти,
където се изгубвам неусетно.
Със блясъка си тайнствен ме отвличат
в пространството си синьо, едноцветно.
Понякога е доста относително -
поглъщат ме във бездната си всявга.
Остава само чувството мъчително:
когато се намеря... теб те няма.

Модерните приказки

На всички днешни приказки начало е:
"Да знаеш как напих се в дискотеката!..."
и кой ти ходи, луд ли си?, по балове,
като не може там да си въртиш гюбека?

Множат се сякаш спящите красавици,
ала целувките за тях не са утеха;
и придобили планина от вредни навици,
събуждат се с най-малко три кафета.

Най-кофти е да бъдеш Пепеляшка.
Е как да не е, като знае се -
във тази обстановка най-просташка
купоните започват след дванадесет.

По-тъжно е, че няма и пантофка.
Намери я случайно принцът пиян
и бързо размени я за картофки,
шкембе-чорба, кюфте и айран.

Не са героите ни днеска героични:
простаци, пияници и евтини кокетки!
Ала развръзката е малко иронична -
пак яли, пили, веселили се...
и хвърляли салфетки.



// Смешно или тъжно?

тъжмо.

Inside your eyes the universe is born
with all the planets,
mystery
and vivid colors.
Thy palish face the crescent moon adorns
with graceful
evanescence quiet.

Inside your soul your universe resides
with all the stars
and dreams
and gallant singing,
yet never once I found the moment ripe
to lay my eyes upon
the skies of evening.

Прохладна вечер. Пълнолуние.
Небе обсипано с звезди.
Две тъмни фигури. Безсъние.
И нежен валс за фон звучи.

Прохладна вечер. Тишина.
Преплетени две сенки неми.
И леко носи се в нощта
ухание на хризантеми.

харесвам!

Мерси, готини ((:


Сонет за самотата

След толкова години пак се срещаме,
на същия перон, на който се сбогувахме.
Но този път навън не е горещо
и този път не съм щастлив и влюбен.

Не, този път е както някога,
когато двама с тебе се обичахме:
пак роклята си сива си облякла
и пак светът е някак прозаичен,

небето пак е мрачно и сърдито,
дъждът пак мокри тихичко асфалта,
градът е все така студен и апатичен,

перонът е гранитено-застинал,
вагоните отново скърцат жално,
а хората са някак си безлични...

Мисля, че някой ден трябва да пробваш със стихосбирка.

о.о Благодаря ти, приемам това като голям комплимент, щом идва от теб!

Хахах, защо пък като е точно от мен? :Д

Просто защото пишеш страхотни стихове (:

_________ благодаря ти, наистина!

Много добре се справяш с писането, но "Ergo sum" определено ме грабна най- много. Честно казано начинът, по който пишеш ми прилича на стила на някой известен поет, но за съжаление не мога да се сетя на чий.