За смъртта и след нея.

Това е една от любимите ми теми за разговор <3

Не, не се плаша от смъртта, нито от старостта.. Да, вярно е приказката за старият човек, който не може да върши нищо, но все пак, това е само временно. И тук идва отговорът на другият въпрос: какво идва след смъртта. Различните религии изказват различни твърдения по този въпрос, едни казват - смъртта е краят, други - след нея има седем кръга, после стигаш Господ, трети вярват в прераждането, като се делят на два вида: такива, които вярват, че чоек се преражда постоянно в себе си и от там идва познатото дежа вю, и такива, които вярват, че душата се преражда в друго същество, било то човек, животно, или, може би, дори растение, едноклетъчно и прочие. Други смятат, че смъртта е пътуване във времето и пространството, някои - в ада и рая..
Аз вярвам в това, в което вярва и майка ми, но не съм повлияна от нейното мнение, нито пък тя от моето.. Ние вярваме, че в човешкото сърце, горе в лявата камера стои малка розичка, наречена душа. С времето и растежът на самият човек, се създават астралното и менталното тела, които го предпазват, а по - късно, когато те вече не могат да си вършат работата, когато им е твърде трудно или просто няма как да предпазят обвивката на душата, я предупреждават и тя напуска тялото. Тогава настъпва неговата смърт, телесната смърт. Душата се лута 40 дни /това е от християнството, но не за това вярвам в аргумента, а просто защото съм сигурна./, през които сама предначертава следващият си живот, с помощта на онази светлина, която много хора наричат Господ. Когато я напише, тя си избира човекът или животното, или пък друго, в което ще се прероди /защото аз смятам, че всяко живо същество на тази планета притежава душа и на всяко неживо - му е придадена такава/ и се ражда отново, като през първите няколко месеца, а понякога и година, тя помни всичко, което се е случило, а когато мозъкът започне да действа, тя забравя коя е била. А докато пише своят "сценарий" за новият си живот, следва правилата на Господ..

А те са именно:
Ако в миалият си живот си бил убит, в този ти ще убиеш и обратното.
Ако в миналият си живот си бил беден, в този ще бъдеш богат и обратното.
Ако в минлият си живот си бил много нещастен, в този ще бъдеш щастлив и обратното.
Ако в миналият си живот.. и така се създават всичките зависимости между миналият и настоящият живот.


Това е, в което вярвам. Може да изглежда нелепо, невероятно, неприемливо, но.. всеки вярва в нещо.

В този случай ще разкрия нещо.
Преди два дни вече, дядо ми стана от масата и тръгна към тоалетната. Беше вечер, беше тъмно. Но лампите бяха светнати. Аз излязох за малко и когато се върнах, се беше случило нещо, което преди няколко часа той ми обясни.
Стигнал до вратата на тоалетната, но краката му сякаш изчезнали, не ги чувствал, залитнал, ударил си главата в едната страна на вратата, после - в другата и паднал, затворил очи, баба стояла при него и го викала, но той не помръдвал. Баба се притеснила много, но не знаела какво да прави, в паниката не се сетила за телефон и започнала да откача, а в това време дядо ми отворил очи, станал и сякаш нищо не се случило. Дори се чувствал по - здрав отвсякога. А той се е ударил много лошо, пък и имайки се в предвид възрастта му, е трябвало да се случи нещо, някаква повреда, или поне раничка. Баба го попитала какво е станало и той й разказал за краката, как се ударил и паднал, после как видял една огромна светеща и красива звезда, с много, много лъчи като слънцето, ударил се и в нея и отворил очи. Чувствал го сякаш е било за секунда, а е стоял там, на земята около половин час..

Това ме накара да се замисля.

Ми, чувала/чела съм много теории за след смъртта.
Аз лично не знам в какво да вярвам. Мисля, че вярвам в прераждането най-много.
Някво...след като умреш ако си живял живота си недостойно трябва да си избереш друг живот, който да има много препятствия.
Обаче тук ми се явява въпроса...кой би си избрал път където да греши, щом трябва да се поправяме.
Аз не вярвам особено много, че хората си чертаят пътя. Някак си не мога. Вяравм, че си е написано всичко.
Ама ако избираме от горе кво да ни бъде... и се провалим...значи имаме контрола. А може би съдбата е предначертана, но не като...
коя поничка ще изям днес ами за най-важните неща. Бе знам ли бе.
Прекалено объркано ми е. Мисля да си чакам спокойно смъртта и като дойде ще видя кво е. И честно казано не се страхувам от нея.
Даже...даже мисля, че нещо интересно и хубаво. Както беше в ХП "Смъртта е просто следващото голямо приклюение." Май не беше така мисълта, но се доближавам до смисъла.


Ооо, Нана, ебаси, мисля, че преди 2 дена, много скоро беше, баба ми разказа кво сънувала.
Била заспала и сънувала как се реела в едно синьо пространство, много красиво и хубаво. И някой и казал, че ако не се събуди ще остане там.
И тя не искала особено много да се връща, но накрая нещо и казало да си отвори очите и с триста зора успяла. А преди това и се беше случило нещо като инсулт.

Да, да, да!
И при дядо ми е било микроинсулт, сутринта го казаха!

NanaSky написа:

Да, да, да!
И при дядо ми е било микроинсулт, сутринта го казаха!

ама баба имаше микроинсултче на...15 юли. ама пак е подобно.

Riddle написа:

Човек, аз си знаех, че трябва да прегледат дядо ти. Много се ядосвам, когато възрастните упорстват и не искат да ходят... все едно, че ги е страх. Но всъщност ще стане по - лошо, ако не отидат..

да бе. не искат и не искат. не знам защо. аз кат съм болна и предпочитам веднага да тичам при чичка докторка(не ме преглежда мъж се пак) отколкото да си вися вкъщи.
верно, че съм малка, ама...
може би и аз като стана на тяхната възраст няя да искам.
то е нещо като... мързел бе. както аз знам, че тряя да изляза да си купя обувки, защото няма да имам скоро с кво да ходя, но винаги чакам
последния момент да дойде за да ги купя.
напоследък обаче се старая да не съм толкова пасивна.

Riddle написа:

Ами по - скоро искат да си мислят, че всичко им е шест, че са здрави, а докторът може да им го оспори...

аа, и това може да е. знам ли ги.

Този мързел е при нас, при нашите набори. При възрастните си е чист страх и проява на1 дълбок инат. Те обичат някой да се притеснява и грижи за тях и да предполагат, да си поставят диагнози сами. Това последното и аз го обичам, признавам <3 Защо заговорихме за това?

Boy, when you're dead, they really fix you up. I hope to hell when I do die somebody has sense enough to just dump me in the river or something. Anything except sticking me in a goddam cemetery. People coming and putting a bunch of flowers on your stomach on Sunday, and all that crap. Who wants flowers when you're dead? Nobody. ~J.D. Salinger, The Catcher in the Rye, 1945

Не знам как не се сетих да постна тоя цитат. Описва мнението ми изцяло.
Искам кремация. И да ме пръснат в гората. Никви гробове.
Причини:
1. мога да се събудя в гроба(мал шанс, но си ме е шубе)
2. никой няя да ти реве на гроба
3. няя да ти носят разни цветя. да са ми носели цветя като съм била жива
4. вече не се сещам.
но ако те искат някво да показват уважение или нещо такова, чрез поддържане на гроба ми, садене на цветя, реване и тем подобни... изобщо не го смятам за необходимо. не ми трябва. защото знам, че ме обичат, че мислят и тъжат за мен. и е напълно безсмислено всичко това.
аа ето ти я 4-та причина. хабят се много пари.
като цяло аз ходя на гробища, махам тревата, садя и не ми е неприятно. но би ми било неприятно някой да го прави за мен.
може би ще си променя мнението, но засега съм така.

Хм... мнението ми по тая тема се сменя многократно и не мога да гарантирам, че ще съм много обективна.
Понякога ме е страх, друг път не ме е. Даже понякога, честно казано изпитвам... силна апатия и ... виждам като най-правилен и адекватен вариант да си тегля ножа. Обаче знам колко много няма да изживея и колко много ще нараня околните. Може би до известна степен живея за тях повече, отколкото за себе си. Което е малко жалко. ( Не винаги е така де... понякога живея само за себе си).
Най- малкото знам как биха се почувствали родителите ми.
Относно Мен- честно казано, като че ли... не ме е страх толкова от моята смърт, колкото от тази на най-близките ми. Не мисля, че ще успея да се справя с подобна трагедия. Не съм свикнала да губя и в това отношение съм ужасно лабилна. ( Кой не е ? ) Прекалено зависима съм, прекалено ги обичам, прекалено сантиментална съм. Имам нужда от тях.
Иначе не виждам смисъл аз да съм тук.
И чисто егоистично - предпочитам аз да умра първа, за да не ми се налага да изживявам тяхната загуба. Уви... не бих им причинила подобно нещо- в крайна сметка ще има някой наранен, по добре по- силната болка да я изпитам аз.
Мммм... ужасно гадно ми стана веднъж, когато си говорехме на тая тема с баба ми, майка ми, леля ми и тн... и майка ми каза как ... я е страх супер много и иска да живее. А това е супер силно изказване, от нейна страна, защото нея от нищо не я е страх. Супер точна, контролира се ужасно много. Не знам. Не мислех, че от нещо изобщо я е страх. ( Мислех, че като мен... е готова да се изправи пред факт.)

Anyway... Вярвам единствено и само в нищото. Чисто биологически - всичко приключва. Това шепне здравият ми разум.

Обаче аз имам и силно въорбажение, обиам да се надявам много.
Та ми се иска... - Имаше една теория... в която извивяваш живота си отново всеки път. И всичко се завърта. Пак има Втора световна война, пак има Хитлер, пак има теб. И пак всичко е такова, каквото трябва да бъде. - Звучи скучно, но аз си харесвам живота, семейството... и не искам да сменям нищо. Иска ми се да съм... заключена тук, със същия сценарии over and over again... Бих го живяла това още 90 000 пъти.

Другото, за което често си мисля. Доколото знам всичко е енергия. И шибаната биология, колкото и да е показна... не може да опровергае идеята за отделянето на енергия от всяко човешко тяло.
Аз си представям душата точно като този вид... сила, енергия, заряд... И когато дойде моментът. Ние ( енергията) напускаме обвивката. Забравяме кои сме били, какво сме били, не можем да мислим, не можем да разсъждаваме. А просто сме. Усещаме разни неща и не ги свързваме с нищо. Тук сме. Ставаме част от нещо... без да осъзнаваме, но сме тук. Това е малко плашещо, особено когато ти си толкова систематизиран в мислите си .. имаш някакъв смисъл. Имаш си ... свят. Хора около теб.
Тоя хаос е плашещ ... в сравнение с това, което представляваме в момента.

Третото - когато бях малка , бях свикнала да вярвам, че рая за всеки човек е едно отделно място. Тоест - отиваш в една друга паралелна обстановка... тази, която винаги си искал, света, който си си представял... и си с хората, които обичаш и цениш. От които имаш нужда. ( Самоче тези хора също си имат паралелни светове... и ти там си само клонинг на самия себе си. Тоест не си ... това, което си бил тук, ами си измислица на ... желанията на починалия) ... Това също е малко гадно.


Колкото до кремирането. Малко ме е страх, че както не знаем нищо за починалия след смъртта, така не можем да сме сигурни и дали после не усещаш разни неща. Не искам да ... усещам как ме горят, но ще рискувам.

Първо ,че ме е гнус от всяквите христянски ритуали и помии с погребването. И да ми седи някакъв сговнясан кръст над гроба сумати време. Не мерси. И да ми четат някви простотии на погребението. Препочитам да усетя как ме изгарят, пред това да ме ядат червеии и гнусотии ... да ме лазят и да се разлагам.
Сега не мога да видя кой точно го беше написал, но и аз много искам да ми разпръснат прахта ... сред нещо, което се движи... и да мога ... чрез нея да ... бъда на много места. ( А не в някво смръдливо гробище цяла вечност. ) Или да пръскат по малко... из целия свят, ама едва ли ще му се занимава на някой

Смъртта ми е много.. лична тема. За мен това е една от причините да изживея живота си до край - всичко свързано с нея ме плаши, самия допир със смъртта до такава степен ме кара да настръхвам, че едва ли би се намерило нещо по-ужасно на света за мен. И въпреки това съм много силно притегната от нея Върви обяснявай.
Колкото до това в какво вярвам - мда, признавам си че вярвам в отвъдното, защото искам да мисля че съществуването ни не е напразно и някъде там има един друг свят в който може би се виждаш с починалите си роднини, мислиш над миналия си живот, също както и за следващия си.. Планираш какво трябва да подобриш за да се усъвършенства душата ти и когато ти,, или някой друг прецени че е време да се преродиш, това се случва.
А за това как искам да ме погребат - нямам никаква представа. Всичко има своите плюсове и минуси, но засега се придържам към варианта с гроба.

Като малка мислех, че естествената смърт е нещо като задушаване и ....ами, беше ме страх до смърт от нея. Баща ми ми изслуша простотиите и си поговорихме малко по въпроса. Оттогава ми мина страхът. Тоест, страхът от естествена смърт.
Искам да умра на...около 70. Страх ме е от остаряването, ужасно ме е страх. Страх ме е от превръщането в дебела, полу-неподвижна, сенилна старица, която не може да ходи без бастун и мисли основно за новия сериал, внуците, яденето и спането.
Смъртта е, както казва Йода "от живота част естествена".
"Полянката в края на пътя", според Тъмната кула.
"Път към Нангияла", според "Братята с Лъвски сърца".
След тези примамливи сравнения, как да те е страх.
Повече ме е страх от живота.
И да, и аз искам да ме кремират, мразя червеи. Това ми е единственото изискване- изгорете ме.

И искам да има парти на погребението ми- ще свири някакъв бърз рок, за настроение, ще има пуканки и кола- ако искат да плачат, ако искат не. Нали ще съм мъртва. Да ми отдават шибаното уважение, докато още съм тук, след това няма какво да правя с него.

Тц.
Първо, как ще стане джуджетата да те пазят да не гниеш? Как ще те поддържат?
Второ, ако си точно както Снежанка, ковчега ти ще е прозрачен, от стъкло => не стига, че ще гниеш, ами и всички ще виждат това.
А принца като дойде, няма да е очарован Освен ако не е некрофил.. но пък тогава защо ще те съживява?

Всичко е много лесно. Просто изяж отровна ябълка. : )

За всичко имаш отговор, ей!!!