Dechiree

ПУСТИТЕ КАМЪНИ

Строени разхвърляно,
но пак подредени,
оформят на градината външния лик,
в безпорядък перфектен, от ръка наредени,
в мълчание открадват греховния миг.

Коварната тайна обвиват в паяжина,
от хладни минути безброй изтъкана.
Безразлични, студени, укриват окаящина,
потъва в забрава зловещата рана.

Ни прошка, ни обич в пустите камъни –
тишина бездушна или луда насмешка,
но заръката дадена им –
да мълчат, без да бъдат ограбени –
те изпълняват без грешка.

Само кучето одрипавяло
усеща слепешком нечистота.

На ръба

Кървави късове от обичта разпокъсана
сеят в душата ми сенчести кладенци,
чертаят в съзнанието ми огнени пътища,
изгарят усмивката – в гримаса превръщат я.

НОКТЮРНО

Есента протегнала е покровителствено восъчните облаци,
и града прегърнала е,
целува го отново в пастелна гама.
Свещено къпе го от грехове-вековници,
прегърбен бе.
Прибрах се с вечерната камбана.

на Сашка



Шепа щастие, отронило се от душата ми,
в цвят разцъфнало всред плет от мрачни мисли,
шеметно пристрастие - суетата е преборило,
проблеснала сълза в облак от въздишки.

Една звезда обрулила душата ми,
с цвят обсипала е пътищата прашни.
Небето с лъч раздра забулените страсти,
и поток от думи пръсна в усмивка влажна.

Шепа щастие, стаило се в душата ми,
в плен очаква първата роса.
Небето плаче. Свило се в ръката ми,
гнездо от сладости плете за утринта.

Шепа щастие, в дланта си цвят събрало,
небето чака. Тихо чака.

на Сашка

Кристални чаши. Празни.
Музика. Балада.
Крещяща обстановка. Празник.
Свобода. Наслада.

Химн далечен, нежен.
След него – рязък и помпозен звън.
Разбиват жизнерадостно, небрежно
Мраза в нас, и тоз отвън.

Завеса.

Архаично сиво е.
Прашен полумрак
Като в стар английски дом
Така еднакво, тъпо, ежедневно.
Но душата дива е.
Стъпва бавно, тежко: “Трак”,
Прикрадва се болезнен стон,
изгрял със светлината дневна.

Кристални чаши. Вече празни.
Музика, балада.
Крещяща обстановка. Празник.
Свобода. Наслада.

на Сашето

Джуджета на ръст,
джуджета по ум и по нрави
изпъстрят софийските улици.

Понякога лапнали пръст
или на дрехата копчето стиснали – какво да се прави –
усещат как лека-полека животът пътя им брули си.

Влачат тежкия кръст –
ритат го, бутат го, теглят го – легнал или изправен –
на съдбата мъглата разбулили.

Двигател е избуялата мъст,
така че полуживи, полуздрави,
пристъпват – очите опулили.

СЛЕПОТАТА НА ТРИУМФА


Движението означава живот,
а мълчанието е знак за присъствие на мисъл.
Мъката е болка,
Разстоянието е граница
или възможност за преодоляването й.
Красотата е положителна оценка за аз-а,
констатирането й е вид себелюбие,
често тя е просто навик,
оттук и баналната й повтаряемост.

Принципите са ограничени,
за разлика от всичко, сочено с презрение.
Принципите са логическата схема,
утехата на аз-а във възприемането му като такъв.
Следователно те не струват,
защото не обхващат нищо,
те са едно популярно лекарство,
което на умния едва ли ще помогне.

Катастрофата е пречистване,
фолклорът е генетична памет,
очакването е концентрация,
или може би кондиция.
Тежестта е отговорност,
а лекотата е суета.
Въздействието е манипулация,
а понякога е и приобщаване,
сиреч съчувствие и разбиране.
Страхът е слабост, водеща до бунт
или до примирение.
Говоренето е изхвърлянето на боклуците,
а общуването е мир.
Войната е инстинкт,
а смъртта е необходимост,
предпазваща човечеството от самозабрава.
Житейската тъга радост не търпи.
Притежанието на разум е удоволствие.
Мисленето е игра,
слава Богу, в повечето случаи забавна.
Самотата е пътека към себепознанието,
а човекът е животно, бягащо от нея,
сиреч от възможността да се опознае,
маскирало се с глупостите за душата –
това е просто хленч.
И хвърляне на прах в очите.
Заблудата е бягство от живота.
А животът е Вселената.
Огорчението е накърнение
или посегателство върху интимното.
Злобата е вид отдушник
от най-елементарна категория.
Облекчението е награда.
А вдъхновението е свише.




МАТРИЦАТА

Поезията е концентрирана емоция,
а прозата е изложеният на маса разум.
Съзнанието е почвата,
а мисленето е шаблон -
фасадата на живия организъм.
Самочувствието е защитен механизъм
или транплин за оцеляване
във войната между "Аз"-овете.
Мисълта е искрица от душата
или пък пламналият фитил,
впрегнат в релсите на разума.
Единството е осъзнаване на разчленението,
а съвършеното единство е недостъпното блаженство.
Опората е търсене на сламката,
удавникът намери ли я -
погазва тази ценност.
Чернилката е огледалната страна на белотата,
а контрастът е контурът, заради който всичко става ясно.
Оценката е проява на самосъзнание -
във всички случаи е нещо положително.
Понятията са области на възприятие,
а конкретиката е река, която следва своя неизбежен път.
Себепознанието минава за нещо благородно,
но да не забравяме, че и то е един прост инстинкт.
Иронията е гъдел,
сарказмът е комплекс.
Мъдростта е необятна,
а словото е инструмент.
Внушението е изкуство,
напоследък - занаят,
а вдъхновението е катарзис,
и после свобода.

ЧАТ

Хладината маскира лицата изчистени
Сноп хладни лъчи лакира сумрака
усмивки замират в постоянното тичане
Клавиатурата чука
Силуетът тактува
крак връз крак

Студена музика
пръстите ледени тичат замаяно
Ритъм оскъден
високо чело
без всеотдайност

Новото минало

Зазидан в клишетата на уж добрите нрави
народът плаче, пъшка и въздиша,
в гонитбата между сърцето и обещанията за чудно здраве
той подскача, тръшка се, но и неусетно историята нова мудно пише.

„Толерантност!” – многогласно от телевизорите пак ехти,
а компромисът болезнено се гърчи в душата.
„Съюзът!” – напразно шепне споменът лютив –
човърка изневярата с изкушението да се обвържеш с правилата на играта.

Докога, народе?
Ще спиш и ще търпиш?
А вярата си пак захвърляш пакостно и бясно
на купища грозни и вехти парцали!
Доверието нищожно накъде те води?
От тези уж „вълшебни” думички по детски – не!,
а по дивашки се боиш! Гориш!
Празни думи, вещаещи заможност,
които с ехото си светско – бунище от лозунги в прехлас –
честта ти с лакомства, хлапашки,
покорно и позорно
властно са обрали!

Събуди се, ти народе!
И вярата си в изневяра не превръщай!
Събуди се! Дръж се!

Опиянение

Авторитетът се обърна към детето: "Ти опропасти живота си!"


Очите ми са безчовечни,
очите ми обречени
очите ми са безполезни,
Изпитах аз очите си пред огледалото в банята.
Очите ми са садистични,
Очите ми са безпощадни,
примигват прозаично,
проливат кръвожадни сълзи в дланите.


Потърсих в очите си човешка топлота.
Очите ми сурови,
в спокойните окови,
срещат безутешно на идеалите кръвта.


Очите срамежливо -
очи чисти, дете свенливо -
игровита светлина, тържествени сълзи искрящи.
Във вяра заблестели, в лъчи шумящи, диво
с идеала си сплотени,
пленили съвършенството.
И в плен на съвършеното
Очите ми забравили да бдят.


Очите ми са огледало
на Него, Идеала,
бликат от очите ми лъчи.
В самотата идеалът
облива като одеяло
очите ми с човешка топлота.


Под стряхата на идеала
бурята угасва
и някак вяло
очите ми потъват в самота.


Ключът към истината царствено
идеалът подарил е властно
на очите чисти, детски, неразбиращи.
И в щастливото коварство
очите детски, ясни,
покорни са, заключени в капана на закрилата.


Развята пелерина,
на богатството картина -
прозрение - нови хоризонти,
очите ми ликуват в съблазън.
На идеала си слугуват,
не лудуват, не сънуват даже,
очите кротко на тъгата се любуват.


В своето възкресение,
за вечността подхвърлил уверение,
идеалът дебелее в угощения
и трохи подхвърля гаврено
на детските очи.

Очите се засищат,
в идеала гордо вречени,
от себе си отречени,
ослепели са в тънките лъжи.


И фино наметало
от очите ми гальовни
съмнението е отвяло –
с полъх лек рисува кал в огледалото.


Очите ми са безпристрастни,
изгубени в падението,
очите ми обречени.
Потърсих в очите си човешка топлота.


Помислих си за любовта,
"О, колко съм дребнава!"
Очите хлътнали в терзание благородно.


Очите ми молитвено
потърсиха си идеала
Кикот получиха в замяна
и тръшнат образ в огледалото.
И спука се поличбено
на идеалите отличието.
Пламък в невинно изгорелите очи.
Очите ми опарени,
от величието му покварени.
Идеалът хладно веч мълчи.

Очите ми са празни
в равенството безобразно.
Намерих в очите си човешка топлина.


В търсене на заместителя,
на авторитета, покровителя,
в отрицанието свободни,
премрежени от спомена,
с носталгичен блян очите кротки плахо чакат.
Колебливи,
изпълнени с човешка топлота.


Зрялост – озарение,
жадни, изкривени,
Очите голи
Гледат
Пълни с човешка чистота.

Поздрав

Светла сутрин.
Дълбока като ласка,
като детски смях,
като котешки кът.
Вълничка ветрец
гальовно подрежда разкоша –
чуруликането сладко
на птичките припрени,
чудния говор,
усмихващ се свежо, повикващо
или даже загадъчно
на живота
събуждащ се,
благодатно пленен
в лъчите слънчеви,
които нежно, засмяно
обливат с любов целия свят.
И цветчетата звънят с цветовете си горещи!

на Сашка

За теб


Шепа щастие, отронило се от душата ми,
в цвят разцъфнало всред плет от мрачни мисли,
шеметно пристрастие - суетата е преборило,
проблеснала сълза в облак от въздишки.

Една звезда обрулила душата ми,
със цвят обсипала е пътищата прашни.
Небето с лъч раздра забулените страсти,
и поток от думи пръсна в усмивка влажна.

Шепа щастие, стаило се в душата ми,
в плен очаква първата роса.
Небето плаче. Свило се в ръката ми,
гнездо от сладости плете за утринта.

Шепа щастие, в дланта си цвят събрало,
небето чака. Тихо чака.

На пистата

Къде е вихърът?
Засмукал ежедневието ликуващо в остър бяг.
Погълнал ветрове бушуващи и тласнал в първа стъпка крака неопитен и плах.
Пречупил времето – завъртял стрелката на часовника в лудуващ такт.

Къде е вихърът?
Изгрял със сутрешна усмивка,
с перлена идея, която без да стихва,
звънко, в бляскав ритъм завладяла е сърцето,
което неусетно в риска сладък се е понесло.

Къде е вихърът?
На кротък разговор, доверието загнездил,
сутрин, пред цигарата с кафето.

Тук е вихърът.
В приятелска ръка подадена – мост на смелостта,
ръка, на другия отдадена, дарена да предвкуси радостта,
в пръстите разперени – ветрило от топли лъчи,
крачките плахи премерили
и дали сила
на сърцето трепетно в съдбата си да полети!

Минзухари в полята
цъфтят ли, цъфтят!
Минзухари в полята –
ти пак свършваш, лято!

Припев: Пада листото есенно,
завихря се то –
от вятъра понесено
в съзвучно хоро.

Кестените в гората
пращят ли, пращят!
Кестените в гората
се пукат под краката.

Припев...

Облаци в небето
кръжат ли, кръжат!
Облаците в небето
си простират крилете.

Припев...

И тези ноти в сърцето
шептят ли, шептят...
Тази песен в сърцето
зове щастието светло!

на Петя - Бипата
Миг

Последната капка кафе
събрала е в очакване и в горчива безпътица
подсладена надежда,
летящо сърце,
обладала е трептящите сънища.

Последната капка кафе
озвучила е стъпки стотици,
ала препънала е едни самотни нозе
в мълчанието на отлетелите птици.

Последната капка кафе
отържествила е с планове чертаещите пътища погледи,
уловила е дланите,
вплела е съдбите в пролети
просълзила е думите
в дълбоко море,
усмивки дарила е бляскави, лунни,
след призива винаги същия: „Ела, чакам те, моля те!”

И ръцете ми слаби, но въжèно протегнати в жажда
към тебе, приятелко стара,
достигат оживено само до последната глътка кафе,
където в голата вяра
и сякаш с кражба
без бъдеще детството ми в спомена отново се ражда.


21.07.2011, на езерото Ариана

Идентичността от упор жигосва континента
над главата й планетите като стражи обикалят наужким безразборно
погледът в душата ми разхожда се
и сред играчките там сгушени
като на кинолента
търси мощен изход от покорството.

В Мола – с главно „М”

Напрежението изпушва
в тапа на бездушие
Очите се ослушват,
търсят „правилния” случай,
загърбили разтухата,
забравили надеждата,
подпухнали, пребити,
изпити
от „правилния” пух –
хитрият изкусител,
който сълзата с фокус би погълнал в плюш.
А тя, сълзата, почернена отдавна в туш
из бръчките изтрити
от лицата нечовечни, глинено-маскирани
своето поточе не може да намери...
Боже, спаси ни от това неверие!

ВЪРТЕЛЕЖКА


Загубиха се хората в сигнала,
и призивът погуби се в болезнен вой.
А птицата с песен прелетяла е,
пропускайки ненужните завои.

Изгубиха се страстите, мечтите,
а разумът в лед се просълзи,
топят се чувствата и в крехкостта отлитат,
безмълвна мъдростта стои.

Печат постави егото в огледалото,
миговете щастие часовникът със знак пилее,
мастилена следа измерва правото,
а мъдростта мълчи, без смях старее и вехтее.

Повлечени на модата в шамара,
търсят пътя хората, но без сърдечен звън,
ни спомен, ни мечта полагат на кантара,
загубили цвета на спокойния и сладък сън.

Опипват пътя, но отлита времето
като дим от смачкана цигара –
докато стъпят – изсъхва семето
и те срещат, да! Срещат самотата на някоя желязна стара гара,
самота, подпряла се на мъдростта,
мъдростта – безценна, но и някак вяла,
от старост вече сбръчкан, безполезен и отсечен пън.

Нахлуват думите в сърцето,
въпросите изследват дълбините,
очите слепи са свидетели
на красотата и на висините.
Затова последвай своята мечта безкрила,
пречистен с вяра и любов,
нека в нея е твоята закрила –
там е истинската сила!
Там е истинският зов
По стария прашен път,
преоткрил уюта на своя кът,
като птицата тръгни с поглед нов!

на Ани, мама Ади и тата Ради


ЗАХАРНИТЕ ПРЪСТЕНЦА

По идея на сладката Анитка

Търкулнала се старата година
като плодче узряло, например свежа мандарина,
а не като болтче, завъртяло се прилежно в прашна машина
и отнесла със себе си всички неволи,
плач и зъбоболи.
Донесла на Ани растеж и здраве,
ръчичката на Алекс, на Роко опашката, Гого и милкавата крава,
а на мама и татко с усмивки в свежо „Наздраве“
поднесла е с панделка спомен за игрите любими
и от живота приказни картини.
Така, вещаейки чудото пролетно,
дошла е веселата Коледа.
Шарена като бонбоните и бибероните,
пъстра и сияйна като лампичките на елхата,
искряща досущ като очичките на децата,
блестяща като звездичките в небесата,
Коледа изпълни всички с радост в сърцата.

Тогава малкото детенце,
любопитно всичко да узнае,
попита своите пръстенца:
А вие кои сте? Хайде да си поиграем!
Хайде, хайде! – отговориха пръстенцата –
Готови сме винаги за приключенийца!
Но нека първо да се запознаем! –
каза силно Показалеца, винаги готов за наставления.
Да, иначе ще си говорим на език неразбираем. –
добави мъдро Палечко в уверение.
Аз съм Ани. - веднага честно отзова се тя на призива.
Приятелка ваша, сестричка може би, усещам аз на близостта ви прилива.
Показалеца отново се обади,
кимайки важно, като за награда:
Ти не си ни сестриче.
Защото ние сме твои.
Само с тебе можем да правим всичко, което обичаме.
А без тебе – нищо свое.
Тогава Ани за малко се замисли.
Но попита пак с поглед бистър:
Така да бъде. И все пак вие кои сте?
И Палечко, понеже всички му се подиграват,
че е нисък и дебел, извиси глас, за да се прослави:
Аз съм Палечко. Умея всичко.
Имам трима братя като мене.
Те с тебе са по всяко време –
един на другата ръчичка
и двама на крачетата, с които тичкаш.
После я попита закачливо:
А ти на какво ни оприличаваш, нас щурите?
Ани отвърна му игриво,
за забава,
макар че се зачуди кои пък са онези братя, другите.
И понеже гледаше елхата,
хрумна й да каже:
На борчета в гората.
Всички се разсмяха. В смях се разпиляха даже.
Сега ще те убоцкам с една борова игличка!,
Кутрето показно размърда нокътя си остър пред всички.
Отново смях.
А Средният пръст наведе се и гордо кокалчето си изпъчи:
Аз пък по главата с една шишарка ще те фрасна!
Само да не се изкълчиш с твоите закани! – Показалеца намеси се с внимание.
Залята цялата в смях, обади се и Ани:
Това не е опасно!
Ето! Да! Това сте вие! Приятели в играта!
Така е. - продума и Безименният пръст. Приятели сме и нека да си изредим имената
и да започва веселбата!
Така представиха се театрално,
в танц раздвижиха се музикално,
и с поклон,
в очакване на вълнения милион.
Поред, както са си наредени,
петима точно преброени,
от любопитния Анин поглед огрени –
Палец, Показалец, Среден, Безименен и Кутре.
Добре, да си играем, ама на какво? - Показалеца се изправи умно.
Хайде да извием едно хоро! – Палечко с подскоци тромави барабанеше шумно.
Толкова си смешен!
Всички се разкискаха.
Е-е, няма никой безпогрешен. – защити се той, както му хрумна.
На гоненица..., а-а-а..., не, на жумичка, искате ли? - Кутрето каза, до Безименния
притискайки се. То най-много таз игра обичаше, понеже най-добре умееше да се крие.

И както скачаха и пляскаха, млъкнаха внезапно при предложението на Ани:
На „Огледалце, огледалце – кои сме ние, какви сме ние?“
Веднага пръстите отвърнаха в хор, изправени:
Всички сме добри.
Добри сме, да. - Безименния потвърди,
макар да сме малко натясно, всички сме добри!
Кутрето се намръщи:
Ти пък все се оплакваш, все ти е тясно вкъщи!
Важното е, че всички сме добри!
Това е ясно. Но огледалото ли аз да питам за туй, което знам?! -
Палечко, почервенял, сърдито отхвърли идеята с плам.
И се започна препирнята за играта – някой иска да играе на таз игра, друг пък – не,
кой какъв е, що е, красив и грозен, сръчен, кьопав, умен, глупав,
и какво ли още не...
Лелее! Врява вдигнаха до небесата!
Сборичкаха се в сплетнята!
Докато свиха се в юмрука!
А огледалото ледено мълчи!
Замалко да го счупят!
И Ани да се нарани!
Треперещи от страх, забравиха за играта.
Това не беше люлка или жмичка!
Каква голяма щеше да е белята!
Уплашиха се всички!
И Ани бързо прецени, че огледалото често лъже и мълчи.
И тя ги дръпна, разумно, без да кресне, без да тропа
те се стреснаха, но с охота
прибраха се в топличкото джобче,
и с любов, сплотени и на топче
без да се карат, се сгушиха!
И тогава чудото се случи!
Там, близо до бонбоните,
с ласката, утехата и бибероните,
превърнаха се в захарни пръстенца
малките братленца!
И под щастливите лъчи
Ани научи, че сладкиши може да твори!
И на трапезата, и в живота,
с помощта на своите сладки пръстенца, задружните братленца,
като малка фея
Ани света с радост ще огрее.

На мама да помогне,
ръка да подаде и приятелите с любов да трогне,
щастието да нарисува,
в смеха да се налудува
къщичка да построи
с таланта свой и със своите пръстенца – на света вълшебства ще дари!

П.П. Ти ще видиш, мамо! Ани голяма да порасне само! – Показалеца посочи кръстопътя, кимайки важно-важно.

С обич,

Малчо, Ели и Бони

ВНЕЗАПНА СРЕЩА


Страх ме е да те погледна,
да не би да опаря очите си.
Страх ме е да прогледна,
да не би да пресъхнат сълзите ми.

Не искам вечно да съм в плен на
спомени, бъдеще дирили –
изящна картина нетленна,
която разгаря гърдите ми.
И пак на тях се облегнах,
с ръка разтреперана,
но не и протегната,
нищо нетърсеща,
дори и на времето улова,
когато пак те погледнах,
със съзерцание премерено,
без идея кокетност, нито обредност,
нищо невършеща,
с очакване нулево,
когато пак те погледнах,
сляпа за чудото, че те срещнах.
А аз в полудата дори не те заговорих,
нито пък ти ме молеше с поглед,
а след тебе се стелят елегантност и нежност,
докато накрая ти като във видеоефект се разтвори.
И изчезна.
Без никакъв знак, без никакъв ропот,
без никакви думи, дали си бил трогнат?

И стана пустош. Когато ти си отиде.
Без диря.

Страх ме бе да обседна
съдбата си с рицарско его,
плът в юздите да впрегна,
да не би любовта да превърна в “Лего”.

Страх ме е да те погледна,
да не би да събудя звездите ни,
страх ме е да прогледна,
да не би да пропаднат мечтите ми.

Ъгълът

Ъгълът – място за срещи.
Една мечта катастрофира там.
Дали защото се пръсна,
дали защото с реалността се блъсна –
не зная.
Вероятно тя се раздвои
и после на парченца се разби.
Чакам те там.
На ъгъла.
В музиката от 80-те..
Ще ми се да съм измила своя срам.
И да съм свободна като дете.
Това не е стихче, може би,
а е проза.
Е, да. Търся щастливия край –
ухайните рози.
Но все пак научих си урока.
Тук съм.
На ъгъла.
Този път няма да сбъркам посоката.

Спомен

Сърцето ми се утешава,
когато си спомня за тебе.
Духът ми се усмирява
от чувството за кисело бреме.
Времето ми се удължава
от свободата, която в мене,
и аз – в нея,
щом си спомня за тебе!

Съ-времие или Договорът

Празнота.
В общуването.
Оток.
Изкуствена лампа мъждука сред гората.
Сеч.
В любуването.
Облог.
Пот нажежена разкъртва сърцата.
Изкривен почерк.
Жесток.
Със замах зачерква вековните нрави.
Метален крясък.
Висок.
В печат положен.
Без трепет тревожност.
В секундарна неотложност.
Ветрове присвоява
и посоката кой накъде да отплава.

II
Ръждив блясък
В хора на чановете.
Подменя звездите с градските лампи.
Лъжлив знак.
Бърбори из становете.
И бушува из дълбините на това нелепо пиянство.
Без скок.
И без срок.
Печатът решава
кой накъде да отплава.

Новият човек

Струят пръстите по клавиатурата,
бързо, пъргаво, уловени като мишки в капан.
До сърбеж достига тоз’ копнеж!
Летят мислите из абревиатурите.
До ламтеж достига тоз’ стремеж –
да разнищят и последват следващия план.
И както шамандурите,
едва изплували над океана,
сълзят очите пред екрана,
изригващ, бушуващ,
но неприемащ срещу него да се разбунтуваш!
Лъстят децата картините с короните,
присвоили си царско – не, а свято име.
И тикат ги със смях в паяжината най-здрава!
Лъстят и възрастните както прелестта лъсти хормоните,
съдбата им предала се е сляпо,
а душата тика в забрава.
Да, кой ще отмъсти?
На тези същите, така наречени „компютърни икони”?
Гризе мишката „сиренцето”,
златен ключ програмата подава,
сървърът обслужва пиленцето
и го праща в комуната с жарава.
А от тази паяжина, преименувана за по-прилично в „мрежа”,
ясният поглед се премрежва!

Под върбата

Сълзата, нежна като капка,
кротко се търкулва по дървото.
Среща в бойна схватка
чувства, брулещи окото.
Търси пътища в залитнала походка,
изхода, посоката...,
за да се слее с потока –
изблик на фонтан от сълзи...
Вдишване дълбоко.
А върбата плаче.
Във всичката си красота.