Dechiree

Морски сняг

Топлината в сърцето се стели,
сияе небето,
светлината лети –
дипли мека постеля –
животът струи!
Люлее се той като в лодка
и плава,
пуска тук-таме някоя котва
сред чувства, узрели в жарава.
И тласнат в любов напред продължава.
Само тази остра мисъл
със своето ледено „Не мога!” –
на птицата острия писък –
вперена в глад и тревога –
душата ми в болка огъва,
твоята липса ме препъва.
Да! Тебе те няма!
Тебе те няма!
Бих живяла в измама!
Да чуя твоите стъпки в калдъръма.
Дори и да се припозная!
Зная!
Само да се отърва от бодливите тръни! –
от тази глупост, от това очакване –
там, където свободата пленена в приклякване свършва,
а после отново се ражда.
Посипана с мрачни сажди,
от пейзажа искам да открадна,
в спомен дългорък да те прегърна,
или случайно, ей-така, по пладне
поне за миг на плажа да те зърна,
с присъствието си тоз’ пейзаж да донарисуваш,
със светлините да се смесиш и да танцуваш,
пясъкът за теб да ми разкаже с шепот,
вълните пък да се засмеят,
от теб избухнали в снежен трепет.
Озовах се в своята пижама,
мечтаейки за таз’ измама.

Клонът

Зелената решетка
прецежда светлината мътна
и свързва в любовна плетка
по мрежа лабиринтна, после градска, пътна
листата с ръцете,
сърцата ведно сплете.
Усмивки есенни.
Ухаят на септември.
Вървят по светлината.
Любовни шепоти
във вятърни вълнения.
Шеметно.
Бунт срещу падението.
В предзнаменователен тембър.
Плосък факт.
На себелюбие.
Цвете.
Грее.

Пролет

Трендафилът с аромата си пее,
от любов лястовичките ту в полет небесен,
ту в хамака гнезден,
смайват света и се люлеят,
децата цъфтят с безгранични усмивки,
като слънца изгряли,
като фонтан избуяли – щуреят,
цветята се смеят,
от висините благодат се лее,
щастие сее,
душата ми като крехка вейка в наслада и копнежи се рее,
животът живее!

Слава Богу!

Смущението сграбчва сърцето.
Речта се лее и добива друго значение.
Думите търсят хармонията.
Звучат нелогично познато.
Изяли са собствения си смисъл.
В това егоистично безцеремоние –
срещу Бог обвинението.
И слава Богу, че Той е жив!
И се смее, може би, на нашето невежество.
Излива водопади от реч,
реки благодат, прошка, любов.
И обвързва думите в хармония!

Целта? Или пътешествието към нея!

Корабът полюшва се.
Свисти.
Гълъбът хрипти с криле.
Звън.
От арфа.
В душата ми полъхва.
Съзерцанието люлее се.
Поглед вперило в хоризонта.
Трепти.
И полита право към мечтите –
на очакванията безмерното море.
Рее се сред свободата.
А тя
Стълбица от изненади и приключения сплита.
Твори.
Стремежът остър тук се ражда.
И душата огнена.
Впуска се отново в белия свят.
Стрелковито.
С прегръдка гласовита.
В захлас.
Със стъпка хитра преследва сладката гонитба.
И надделява.
С утоление.
В този неизбежен бяг!
Съмнението спирачките в ъгъла захвърлило е.
Като патерици дървени.
Разголено е.
Стаило дъх.
Засрамено.
И то следи развръзката в прехлас.
Настроение ведро.
Като топла дреха ме обвива.
И простира се навсякъде.
До невидимия хоризонт.
Капки на веселие.
Вълни солени заразително разпръскват.
Душата ми картини оживели,
Лековити,
Пъстри, златни спомени събира.
А сърцето –
С очи отворени –
Тупти като поет.

Разкъсване

Облакът сърдечно
Спуска корона от лъчи.
Душата завладяна е
В дълбините на своите очи.
Пердето слепота изпепелила е
Прогледнала е
И пътища на нов живот открила е..
Между пòлета и корена
Между мечтите и прогонванията
Разкъсана е.
В прелестта се е понесла
Над суетата и комплексите.
Лети.
В свободата.
Из лекотата.
Цени я.
Като птица опитна
Овладяла е времето
В ритъма на своите криле.
Наслаждава се.
На небесата.
Но приземи се.
В локва кал.
Отново.
В мрачна нощ.
Но просто бе.
Защото тя си спомни.
За небесната корона.
Как лъчите галят корена.
И полетя.
Отново.
Тя звездите пак догони.
И отново изкачи се.
По стълбицата светлина –
Стълбицата от мечтите –
Над земната суета.
Принцеса.
Е твоята душа!