~everyday is a second chance...

Стрела


Стрелата се счупи и падна,
прекършена грубо на две.
Със подлост във гръб ме нападна,
пречупи ме като малко дете.

От гордост не ща да призная,
че зная и вече съм тук,
че няма ни Ада ни Рая
по пътя към отредения кът.

Че има единствено болка,
загнезедна дълбоко във нас...
Че моля се, моля се колко!
Но чувам проклетия глас!

А той ме ласкае и моли,
увива се нежно край мен...
Подмамва ме - моли и моли,
пречупва ме само за ден.

Крещя, да не чувам гласът ти,
че всяка дума е болка за мен.
Предпочитам стрела пред зовът ти,
поробващ ме нежно във плен.

--

Клетва за усмивка…



Заклевам те да се усмихнеш
Дори когато те боли.
Заклевам те да се усмихнеш
Дори сърцето ти да прокърви…

Да, аз не се интересувам
От твойта мъка и любов.
Желая само да пасувам,
Да си спестя обречения зов.

Не искам да ридая вече,
Сега прави го вместо мен,
Защото както някой рече
„Ще се усетиш някой ден…”

Тогава ти ще разбереш,
Че любовта е нещо мръсно.
Тогава ти ще разбереш,
Но скъпи, вече ще е късно.

Защото както аз ридаех,
И както мене ме боля,
Така да видиш, да гадаеш
Това което моето сърце видя.

Това, което то изпита,
Това, което то видя…
Това, което го съсипа
Си има име – „любовта”.

Не я желая, вече не,
Сега го карам на запивка.
Но чуй ме, без да казваш „не”
-Това е клетва за усмивка.

Усмихвай се във тъмнината,
Тъй както правех го и аз…
Усмивка, въпреки вината,
Това е клетвата на „нас”.

Рисунка



Графитът погали хартията мека
Рисувайки нежно твоите черти.
Със пръсти погалвам косата ти леко,
Но ти си просто рисунка, уви.

Но аз те сънувам и знам, че си там,
Че чакаш да дойда при теб без търпение.
Да, знам, че си сам, толкова сам,
Изгубен без моето бдение…

Целувка ти давам, но ти си студен
- парче безчувствена хартия…
Гняв се надига, и сълзи у мен
- целувката си сега ще изтрия.

Но листът е мокър, а гумата трие,
Безпощадно хартията къса…
Но листът не може плача ми да скрие,
Дори сто псувни да изръся.

Хартията мачкам и правя на топка
- захвърлям я в коша. Ти беше толкова реален…
Отново попаднах във същата клопка…
Жалко, че никой в живота, не е така идеален.

Сладко-горчиво



Горчиш ми, горчиш, като черно кафе,
Като вино от тежки въздишки.
Със адска душа и прекрасно лице
Ме оплете във множество нишки.

А мед предпочитам пред това да горчи,
Ала каза ми някога някой:
"Със меда прекалиш ли, пак ще боли",
Затова най-добре да почакам.

Може би някой ден ще срещна един,
Смеска от сладко-горчиво .
И тогава двамата във вечен "Амин"
Ще изживеем живота щастливо.

Благодаря!

Много ли искам от този живот?
Само чаша кафе и бисквита...
И някой, с когото в безмерна възхита
да се смеем на тъп анекдот.

Много ли искам та все съм сама
уморена от тежкото бреме,
с което безспирното, сребърно време
реши да превърне мечтата в слана.

Хей човече, бъди ми приятел,
а не просто безразличен стругар...
Все пак искам и търся другар,
друг симпатично отнесен мечтател.

Ще имаме чудни и луди моменти
и тихи, и спокойни такива.
Но и самотен животът все пак ще го бива,
дори да закачат черните ленти.

Много ли искам от живота безцветен?
Само малко цвят тук-таме...
Две кафета, бисквитка, засмяно дете
и един топъл ден летен...

Онези със перото


Онези със перото плачат дълго
И дълго давят мъката в сълзи.
Талантът Божий си го плащат скъпо
и никой няма да ги утеши,
Защото болката в душата им е рана,
А раната не спира да кърви...

Онези със перото са нещастни,
Не вярвай на усмивката им блага.
Емоциите в душите им са страстни
И всеки сам самичък страда
Разяждащ се от свойта самота,
Най-страшната прокоба на света.

Онези със перото се усмихват,
Макар и тъжно. Подаряват радост.
Веднъж говорят, след това притихват,
А стиховете им са безизмерна сладост,
Макар и често да нагарчат като вино,
Те носят в себе си узряла младост.

Онези със перото са различни,
Веднъж познати, сетне се променят.
Те само със перото си са лични
И с никого душата не споделят,
Макар понякога болезнено да им се иска,
да се разкрие, никой не поема риска...

Прах при прахта


Прах при прахта. И после какво?
Изчезване в нищото, в тъмното, в мрака?
Не вярвам в това! Не зная защо...
Нима сме сами и нас никой не чака?

Нима няма свят отвъд пепелта,
нима няма в него зелени полени,
обсипани с хиляди бели цветя
и човешки мечти разпилени?

Нима няма люляк със див аромат?
Да не казваш, че няма синчец?
И нима няма нещо подобно на град,
и нима не вали и капка дъждец?

И нима там не тичат босоноги деца,
и нима няма влюбени двойки?
Нима няма засмени лица
и младежи, и старци, засмени девойки?

Не, не вярвам на думичка даже,
че в пепел и мрак сама ще умра!
Но вярвам, че там някъде може
да има дихание дори след прахта...

Гориш


Гориш в безкрайност и не тлееш,
гориш във адски мъки там.
Гориш, когато не умееш
да издадеш и писък ням.

Гориш във черна пелена,
гориш и в мъката си тръпнеш...
Въздишка, сълзи и тъга
и тихо думи сладки шъпнеш...

Гориш и ужас се прокрадва
в безкрайността на тази бездна.
Гориш, а някой миг открадва
и се измъква безвъзмездно...

Гориш, пищиш, но няма кой
да чуе думите ти – стон...
И няма никой, няма кой
да спре молбите ти – милион.

Гориш и страдаш тихо, сам,
самотен в своята надежда,
а някой тихо плаче там,
където шум се не процежда.

И ти го викаш, но не чува,
и той те гледа, но ти спиш...

Последното ли? :д

Благодаря ти!

Ами... не съм сигурна какво ме е накарало да го напиша. Думите просто изникват в главата ми и единственото, което мога да направя е да ги подредя, за да се получи стихотворение.

Но мисля, че това стихотворение бе вдъхновено от песен. ;д

И леглото е студено...


Плаках дълго през нощите.
Будех се във три без пет.
Драсках ред по ред мечтите
И превръщах ги в куплет.

Песни даже съчинявах
Тананиках си среднощ,
Извинявах и лъжите,
Чаках те след полунощ.

Приказката бързо стана
От шампанско във сълзи.
Някак провали се плана
За големите мечти.

Любовта си тръгна първа,
Болката я замени.
Щастието падна мъртво,
В гърч болезнен то се сви.

Гръб във гръб се мразим нощем,
Мислите ни са далеч оттук.
Но не можем нощем още
Да лежим до някой друг.

Затова сме заедно само
В най-дълбоките мечти
И леглото е студено,
Въпреки че двама спим...

страхотно е, докосва ме...
а ритъмът е перфектен <3

ℛiddℓℯ написа:

затова и не искам мъж...

Е, не така драстично...

Не съм принцеса...


Не съм ни лъскава принцеса,
Ни щерка съм на тлъст магнат.
И нямам къща лъскава в Одеса,
Ни в някой западен американски щат.

И няма змей, от който да ме пазят
Красиви принцове безчет.
Но аз тъй иначе безпомощно не лазя
И не дължа на разни фукльовци отчет.

Не ми е нужен снажен и красив,
Роден от самодива принц чаровен.
В света ми цвят царува сив
И самотата е другарят ми основен.

Но аз се чувствам тъй добре така,
Поне съм истинска - не съм фалшива.
Какво като съм все сама,
Нали живея си щастливо!


                                                

Плът/Обич


Опитах глътка от плътта ти
и ми хареса, дявол да те вземе!
Без срам превзе ти и ума ми,
за теб си мисля дълго време.

Целувам се със твойта сянка.
Насън бълнувам твойто име.
Превърнах се във твоя куртизанка,
готова съм на всичко да те имам!

Бълнувам те по цели нощи.
Ръцете ти, очите ти, устата...
Но всички казват, адски лош си
и ще си навлека със теб белята.

Навярно истина е, ала искам
да ме обичаш хиляди минути.
Очите си в екстаз да стискам
и тихо да мълвя плътта ти,
очите ти и името, ръцете
и обич да прочитам на лицето.

Но знам, че няма как да ме обичаш,
защото два пъти на никоя не се обричаш...

 уау