Да се влюбиш в Демон

Не исках да пускам тази история все още, защото не исках да става както и с другите ми теми, които след една-две глави просто замират, защото нямам желание да пиша по тях. Затова преди да пусна каквото и да е се уверих, че имам достатъчно глави занапред, за да имам и достатъчно време да допиша историята до края. А аз съм почти убеден, че това ще стане, тъй като се опитвам да напиша нещо наистина интересно и дълго Това, което ще прочетете е нещо като пролог на моята история, нещо кратко, което написах, за да мога да пусна най-накрая тази история Надявам се да ви хареса



Кейтлин Елизабет Флинт, това е моето чудновато име. Защо точно съм кръстена така не ми стана много ясно и на мен. Това име обаче не значи нищо за моята история, в която все още гордо носех фамилията Харпър. Мразех да ме наричат Кейтлин, предпочитах Кейти или пък Кей, както ме наричаше баща ми, разбира се, докато още бях малка. Мисля, че вече прекалих с обясненията за името ми, по-добре да се фокусирам над историята, нали? "Каква история?" - може би ще се запитате, а може би не, просто ще подминете поредното изречение в отчаяно търсене на нещо по-интересно. Историята, която предстои да чуете или по-скоро да прочетете, освен ако не ви я разказва приятел, тогава наистина може да я чуете, е любовна и не чак толкова любовна. Фантастична и не чак толкова фантастична. Лично на мен ми допадна идеята да разкажа историята на моя живот като включа фантастиката и ужаса,а след това добавя любовта, драмата и малкото количество екшън, което няма как да не включа в дългите си писания в малкия тефтер, който крия от съпруга си. "Защо го крия?" - отново добър въпрос, който отново може просто да подминете, но все пак аз ще ви дам отговор. Крия го, защото историята скрита измежду белите листове е историята на нашата среща и любов. Нашите приключения и моите сълзи. Надявам се да ви хареса, защото иначе ще е просто хабене на време и хартия от моя страна, докато вие използвате тази книга за поставка на чашата ви. Но преди да ви забъркам с разказа ми за неочакваната среща и любов, трябва да ви загубя времето с още малко предистория, защото всичко, което следва да прочетете наистина беше от голямо значение за случилото се.

Всичко започна, когато бях на шест годишна възраст. Знаете как е на тази възраст - тичане, викане, усмивки, сълзи за това, че котката ви не иска да си играе с вас и още такива неща, които интересуваха умовете на малките деца. Всеки желае да се върне в безгрижните детски години и да си играе навън със старите приятели от сутрин до вечер, без дори да го интересува колко е часа, какво трябва да свърши и всякакви други притеснения, които занимават възрастните. Аз обаче определено не искам да се връщам назад. Не съм луда, просто на шест годишна възраст баща ми ни напусна. Не знаех защо, но просто го нямаше. Една сутрин очаквах, че когато слезна в кухнята ще ме чака с хубавите палачинки, които умееше да приготвя, въпреки че неговите готварски умения стигаха само до там, но той просто беше изчезнал от живота ми. Останаха ми малко спомени от иначе загрижения ми баща, който просто си тръгна от нас. Не видях мама да тъжи, тя просто събра всичкия нужен багаж и след като някак си ме убеди да се кача с нея в малкия червен Приус, потеглихме. Не знаех къде отиваме и защо, но просто наблюдавах мълчеливо през прозореца, по който се състезаваха капките дъжд, които също така тропаха по покрива на колата, сякаш всеки момент щяха да го пробият. Семейната кола уверено взимаше завоите на тесния път. От време на време се чуваха клаксоните на колите, които задминавахме, но задната седалка не предлагаше добра гледка към пътя, тъй като стъклата вече бяха напълно изпотени. Минахме покрай една зелена табела, на която пишеше името на града, но за жалост проклетото стъкло не ми даваше да го видя. Не съм сигурна колко време пропиляхме в пътуване, но за мен времето прекарано в малката кола ми се стори като цяла вечност. Исках да се измъкна от нея, исках на свобода, но колана все още ме държеше в плен на червения затвор на колела. Слънцето се изясни, а най-накрая виждах през малкия прозорец. Забелязвах само къщи, малки и големи, красиви и изоставени. Беше някакъв град, който не познавах. Малко след обиколките по едни и същи празни улици, колата спря пред една къща, която в този момент ми заприлича на прекрасен дворец, бях съгласна на всичко, само ако най-накрая напусна колата.

Може би ще се запитате защо по дяволтие ви разказвам това. Всъщност краткия ми разказ за преместването ми, който смятам за пролог(който можеше да украся с още детайли и глупави описания, които да ви накарат хвърлите книгата настрана), има голямо значение за историята, която се каня да ви разкажа. Както и да е, историята не ще започне все още, но пък трябва само да продължите да четете, за да видите "красивия" надпис "Глава Първа", затова ако ви е интересно, продължете.А ако не ви е интересно, по-добре въренете книгата от мястото, където сте я закупили. Дано ви хареса.

Ако четете това значи все още не сте върнали книгата, което само може да ме радва, защото моята история тепърва започва. Дано ви хареса! А ако не, винаги може да я използвате за поставка на вашата мраморна или стъклена чаша. Без повече шегички и глупостти, започва моя разказ. Ако не сте ходили до тоалетна, моля ви направете го, защото няма да можете да се откъснете от книгата.

Освен, че се преместих в малкото градче, аз израснах там. Разбира се, в началото бях самотна и отхвърлена от обществото. Под общество имам предвид съучениците, които не забравяха да подвикнат подигравателно всеки път, когато минавах през дългия коридор на училището към моята класна стая. Шкафчето ми беше пълна бъркотия. Разни развалени и миризливи неща бяха оставяни там от любимеца на всички "загубеняци"(така наричам ужасните деца, които и до ден днешен се мислят за нещо повече) Луис Барет. Лу, както го наричаха групата хулигани беше красавец, но явно нещо куцаше във възпитанието му. Училището не ми липсва и до ден днешен. Разказвам ви за моите училищни години, не за да се запознаете с русокосия пакостник Луис Барет(донякаде и това де), а за да ви представя моя спасител. Хейли Рей. Винаги усмихнато момиче с кестенява коса и сладки очила, за които й завиждах. Явно преди мен, тя е била "новото" дете в училище и е минала през всичките изгнили храни поставяни грижовно на горния рафт на шкафчето.

Може би се питате защо по дяволите ви занмиавам с предистория. Може би всички тийнейджърки вече са нетърпеливи да прочетат за страстта и любовта. Е трябва да почакате!

Година след като завърших, през повечето време живеех сама. Вече бях на двайсет години, а моята приятелка Хейли все още излизаше с мен. Явно не съм толкова дразнеща, колкото са ми казвали, щом тя не е избягала от мен. Майка ми работеше в чужбина и както вече споменах цялата къща беше само за мен. Е понякога и за Хейли. Градчето беше спокойно и на майка ми й това и стигаше да ме остави сама. Все още гонеше кариера, което за мен е странно, но явно аз още не бях навлязла в света на възрастните. Освободени от ученето на уроци и писането на домашни, с Хейли почти всяка вечер скитахме из улиците на градчето. Повярвайте ми, всички тези детайли, с които ви губя времето и цялата тази предистория са доста важни, защото всичко започна с една такава разходка.

Беше около 18:30, когато на вратата се чу леко почукване, а след това и изнервени юмруци, които затропаха по дървото. Ясно ми беше, че това е Хейли, която се опитваше да се отърве от досадния навик да троши вратите на хората, докато почуква. Но явно и тази вечер не се сдържа да захлопа по моята врата. Знаех какво иска и знаех, че колкото да й отказвам, накрая тя ще ме накара да излезна навън. Или направо щеше да ме издърпа на двора и да започне да ми обяснява колко е хубаво времето, че още е рано и има време за нас да превземем вечерта. Не ми се занимаваше с нейното поведение, затова просто реших да взема малката си черна чантичка и да излезна. Тя , разбира се, беше там в цялото си сияние и красота. Младост и свежест лъхаха от нея, докато не се напиеше, тогава неприятните за мен вкус и мирис на бирата щяха да пръщят от нея. Познавах я доста добре, знаех точно за какво мисли и точно какво цели, когато ме извежда навън. Надявах се, че когато порасне, лошите навици и имиджа на "лошо момиче" ще изчезнат, но определено Лу не беше от голяма полза за нейното развитие към добро и изрядно момиче. О да, забравих да ви кажа, сега Луис Барет беше или поне се представяше за нейно гадже. Странна работа. Въпреки че съм една от "новото поколение", не мога да разбера хората около мен.
-Готова ли си да превземем нощта? - жизнерадостно подвикна тя, когато аз отворих вратата. За мое нещастие, тази вечер тя беше довела със себе си нейното русо протеже с красивата фамилия Барет.
-Той какво прави тук?
-И аз се радвам да те видя - каза той с лека усмивка и невинен поглед. Въпреки че одавна беше спрял да ме тормози и според думите на Хейли се беше променил, аз все още не го харесвах. Знаех, че няма как да бъде изгонен, затова просто се примирих и тръгнах с влюбената двойка към някое "забавно" място. Чувствах се като трето колело (каквото и да означава този израз), което леко скърцаше и изоставаше, даже спираше да се движи. Преди да се натъжа и депресирам с моите мрачни мисли за това как нямам насока в живота, как никой не ме обича и как страдам в този малък и нищожен град, спряхме пред някакъв клуб. Отвътре се чуваше музиката, а светлините си проправяха път дори през затъмнените прозорци.
-Ще бъде забавно - обърна се към мен моята най-добра приятелка, сякаш беше видяла кривата ми физиономия, която направих, когато спряхме пред "забавното" място.
Не се опитвах дори да възразявам, а потеглих към не голямата опашка.
Някакви две чернокоси момчета се караха с охраната пред модерната дискотека. Двамата бяха високи, чернокоси и притежаваха еднаквите празни погледи. Очи, в които не можеш да надникнеш, нямаше никаква емоция. По дяволите, познавах ги. Братята Флинт.

Нека преди да продължа разказа си да ви разкажа за тези чудновати мъже. Сет Флинт или както му викаха Демона, беше по-големия от двамата. Мисля, че наскоро беше навършил 26 години. Прякора му се разгласи, след като беше пребил двама. Странното е че онези, които най-вероятно са били негови бивши купувачи бяха пребити до смърт, без дори да има някакъв отпечатък или доказателство, че е Сет. Въпреки това те се опитаха да го съдят, но чернокосия "демон" се измъкна невредим. Джими и Джо, които имаха тежки контузии бяха приети в лудницата след като твърдяха, че Сет е бил някакъв демон и е използвал някаква демонична сила. Явно ударите по главите им доста са навредили на мозъците и те изчезнаха безследно от малкото градче. "Купувачи?На какво?" - на дрога. Големия брат продаваше трева, хапчета, дрога или както там го наричат заблудените деца, които си купуваха от него.
Брат му - Томас "Добряка" Флинт, беше доста по-кротък и затова му викаха Добряка. За разлика от брат му той не беше извършил никакви престъпления, за да получи прякора си, но все още смятах двайсет и две годишния Флинт за опасен. Разбира се, като всеки нормален човек стоях далеч от тези двамата. Носеха се разни слухове, които ме плашеха. Не желаех да имам нищо общо с братята Флинт.
А нека сега да продължа с историята си:

-Добре ли си? - попита загрижено Лу, който явно забеляза, че съм се отнесла нанякъде.
-Не се прави, че ти пука - отрязах го аз без дори да се замисля, а Хейли ми хвърли ядосан поглед, който на мен ми звучеше като "сега с него сме гаджета, трябва да се разбирате"
-Не бъди толкова груба, Кейт! - викна ми Хейли, която този път беше заменила ядосания поглед с чаровна усмивка.
-Ще влизаме ли?
-Не, аз ще пропусна, но вие се забавлявайте! - казах аз и обърнах гръб на "влюбените" като последното нещо, което забелязах е дяволитата усмивка на Лу, който явно чакаше точно това да се случи, за да остане насаме с Хейли.

Вървях по празните улици. Не очаквах много хора навън по това време, въпреки че беше само около осем часа, но сякаш и колите се бяха изпарили. Оглеждах се поне за ярките фарове на кола идваща, но града спеше. Улиците бяха празни, а вятъра беше топъл и тих. Поне лампите на различните стаи в къщите светеха, което ме навяваше на мисълта, че града не е чак толкова призрачен и пуст, колкото съм си мислела. Вече виждах къщата си, а недалеч от нея стояха някакви мъже, все още бях далеч от тях и виждах просто двата тъмни силуета. Дочувах и лекия им разговор. Къщата ми се намираше в крайнтие квартали, сигурно са някои хлапаци, които са дошли тук да пушат трева, далеч от хорските очи, но грешах. Бяха братята Флинт. Те не ме познаваха, защо тогава ме беше страх да мина покрай тях и да влезна в къщата си? Може слуховете изобщо да не са верни и те да са безобидни, но все пак само от вида им ме побиваха тръпки. Докато пресичах улицата се чудех дали да претичам и да влезна през дървената си врата, а след това да я заключа или спокойно да мина покрай тях без да привличам вниманието им. Толкова се бях отнесла в мислите си как да избегна срещата с тях, че се блъснах в нещо. Или по скоро някой. Станах и видях иначе красивото лице на Сет Флинт, което беше подчертано от мрачната светлина на уличната лампа, лицето му изглеждаше наистина страшно.
-Съжалявам - леко измърморих аз. Знаех, че изглеждах сякаш съм уплашена до смърт от тях и се опитах да избегна ядосаните им погледи като избързах да си тръгна.
Някаква ръка обаче ме сграбчи. Усетих силната мъжка длан. Мамка му, бях в беда.
-Аз съжалявам - чух спокойния глас на "Демона" зад мен. Срещнах празния поглед на по малкия Флинт, а секудни след тези изненадващи думи те изчезнаха така както се бяха и появили пред мен. Побързах да се прибера. "Какво се случи след това?"

Въпрос, чийто отговор знам само аз. За ваше щастие, може да разберете само ако прочетете глава номер две!

Еми скоро ще има нова глава, ще изчакам още малко преди да я пусна

"Какво се случи след това?". Май сте нетърпеливи да разберете. Е сега ще ви кажа. След като се разминах с братята Флин и дори размених няколко думи с тях, аз се прибрах вкъщи, а тогава...легнах да спя. Нищо странно не се случи след неочакваната ми среща с тези избягвани от нормалните хора момчета. Сет дори ми се видя доста мил, докато малкия определено имаше някакъв проблем с мен, все още помня мрачния му поглед. Нещо интересно се случи обаче на сутринта, нека ви разкажа.

Чух някакви стъпки докато лежах в пашкула си от мекото одеяло. Веднага разбрах, че идват от долния етаж. Не знам защо, но в този момент бях придобила някаква смелост и бързо скочих от леглото. Отворих леко вратата на стаята ми, а след това с леки стъпки минах през коридора. Грозната картина, която бе окачена на една от стената отново прикова вниманието ми. Не можех да разбера защо майка ми харесва тази грозотия, която беше купила преди аз да се родя от някаква евтина разпродажба. Ведндага се сетих за стъпките от по-рано и отново се заех със задачата да разбера какво става. Опитах се да слезна по дървените стълби без да издавам шум, но проклетите дъски само скърцаха. Все пак като че ли бях успяла. Запътих се към кухнята, където очаквах да видя някакъв мъж с черна маска, който претърсва шкафчетата за нещо скъпо, уви аз видях позната фигура на по- възрастна жена.
-Мамо?
-О, станала си. Не исках да те будя
-Какво правиш тук? - бях учудена, но определено редките случаи на нейното завръщане бяха повод за радост.
-Питаш ме какво правя в собствената си къща? - засмя се леко тя. Винаги беше такава, каквото и да ставаше, бе щастлива и усмихната.
Не отговорих. Нямаше и нужда. Една прегръдка направи и двете ни щастливи. Не я бях виждала от малко повече от един месец и ми липсваше. Но сладкия момент между дъщеря и майка бе прекъснат от досадно почукване, а след това и хлопане по вратата.
-Хейли?
Даже майка ми знаеше за Хейли, която имаше гладки ръце, въпреки че трескаше по вратите на хората.
-Знае ли че имаме звънец? - попита мама, но аз просто се усмихнах и тръгнах към дървената врата, която едва удържаше на силните ръце на приятелката ми.
Отворих вратата, а Хейли ме очакваше с голямата си усмивка на прага, отново изглеждаше прекрасно.
-Е кучко, ще закусваме ли? - извика тя достатъчно силно и мама да чуе.
-Добро утро Хейли - майка ми се намеси, когато чу обръщението на Хейли към мен.
-Здравейте г-жо Харпър - смути се тя, нещо не характерно за импулсивната Хейли. Докато правеше мили очи на майка ми сякаш нищо не е станало, погледа й за мен приличаше повече на "Защо не ми каза?" - вероятно тя щеше да добави и едно "по дяволите", но никога няма да разберем.
-Няма проблем, влизай. Днес аз съм готвача - и двете избухнаха в смях, а аз се чудех какво по дяволите се случваше. Знаех, че мама е готина, но да преглъдне "кучко" и то отнасящо се към добрата й дъщеря?
Хейли ме погледна странно, веднага се досетих какво може да значи този объркан поглед - "Майка ти не беше ли ужасна готвачка?" - точно така скъпа ми приятелко, тя не можеше да опърже и две яйца без да нещо да загори. Последвахме я в кухнята, а тя ни очакваше с някакви пари в ръцете. "Надявам се няма да опита да ги сготви". Не, тя просто ни ги даде.
-А сега отидете и закусете нещо вкусно - каза тя с широка усмивка.
-Какво? - зачуди се Хейли, която определено не очакваше такава щедрост. Дори и аз не го очаквах.
-Всички тук знаем, че не ставам за готвачка
-Не е така - опитах се да я ободоря, обаче Хейли просто ме дръпна от кухнята и нещо каза на майка ми, което на мен ми се дочу "Благодаря", след това просто излезнахме от голямата, но не и празна къща.

***

-Кажи ми, че не си знаела за нейното пристигане. Защото ако е така и не си ме предопредила, ще те убия - засмя се момичето с кестенява коса.
-Не знаех. Мислех, че е влезнал крадец.
-О, сигурно си подмокрила чаршафите от страх - продължаваше да се смее Хейли насред малкото кафене, в което обичахме да ходим.
-Я не се дръж като... - сетих се за думата започваща с к, която днес Хейли изтърси пред майка ми. Може би трябваше да спрем да си говорим по този начин, докато тя е в града.
Кафенето носеше много креативното име "При Ники", може би вече знаете, че това е просто моят сарказъм. Не казвайте на собственичката - Ники, какво съм казала за името на кафенете й. С нея сме приятелки. Малкото заведение все още беше празно. Беше събота и хората вече бяха напуснали домовете си, особено по-възрастните, които се тревожеха, че ако не отидат рано на пазар всичко ще се изкупи. През няколко маси имаше някаква влюбена двойка, а в дъното на малката постройка седеше един дядо, който четеше вестника си и от време на време сърбаше от горещото кафе, чиито аромат се носеше из цялата сграда.

Ще се запитате "Защо по дяволите ни разказва за това?". Може би сте прави, любимото кафене няма нищо общо с моята история, но този ден е много специален. Денят, в който разбрах истината. Не истината за демоните и ангелите, разбира се. Какво? Не трябваше ли да споменавам все още? Мисля, че вече сте се досетили, че историята ми ще бъде завладяна от фантастиката и от тези създания. Надявам се, че когато сте прочели заглавието, а по-късно сте срещнали прякора на Сет, не сте си помислили, че ще има нещо между нас. Става въпрос за истински демон. Точно така, може и да не сте го очаквали, но скоро ще ви проблесне и ще разберете всичко, просто още е рано. В този ден научих истината за баща ми. Разбира се това не стана във вече почти пълното кафене.Случи се на вечеря с мама, когато тя изневиделица повдигна темата, докато аз опитвах да си сложа от салатата без да украся бялата покривка с нея.
-Мисля, че вече си достатъчно голяма да разбереш истината за баща си - леле какво клише. Все пак оставих я да продължи, вече беше приковала вниманието ми. Каква истина, човека просто ни е напуснал, нали? Може би наистина имаше нещо, което не знаех.
-Моля?
-Той не ни напусна, а загина в катастрофа
-Какво? Катастрофа?

Да, това беше простата истина за изчезването на баща ми. Никога не бях търсила информация и никога не бях подозирала. Като цяло изобщо не мислех за него. За мен той беше никой. Малкото ми спомени бяха избледнели.

-Защо не знам нищо за това? - попитах леко ядосано аз. По-скоро бях разочерована, че майка ми не ми е казала какво се е случило с баща ми, по дяволите той ми е бил баща. Защо, защо не ми е казала?
-Той беше луд, не исках да се интересуваш от него, не исках да знаеш какъв е бил, надявах се да останеш с добрите спомени за него.
Може би беше права, но луд? Не си спомнях нищо такова.
-Луд?За какво по дяволите говориш?? - тропнах по масата
-Той говореше за разни демони и ангели. За Ада и Рая сякаш е бил там. Търсеше някакъв Акума. Намери го в съседен град и докато пътуваше натам загина. Някакъв камион се врязал в малката му кола и той умрял на място.
Всичко това ми дойде в повече и просто станах от масата като бързо изтичах ,нагоре по стълбите, в стаята си.

Точно така, колкото и невъзможно да ви се струва, това беше истината. Не знаех какво да мисля, какво да направя. Исках да се ядосам на майка ми, но някак си я разбирах. Исках да открия повече, но и желаех просто да забравя за всичко. Това обаче не бе възможно. Защо? Заради съня ми. Странния сън, който ме сполетя тази нощ.

Вървях измежду високите дървета в малката горичка недалеч от къщата ми. Пътеката завиваше и минаваше покрай страшните дървета, които закриваха светлината идваща от пълната луна. Странните звуци идващи от животинките бяха...странни. Сякаш цялата гора беше будна през нощта. Но освен песента на щореца, чувах и човешки говор. Даже разговор. Запътих се към дочутия шум приличащ на реч. Опитвах се да не загубя следата, тичах през гората. Изведнъж без да забележа изкочих на някаква широка поляна. Измъкнах се от капана на високите дървета. Шума от говорене беше зачезнал, но на няколко метра пред мен виждах две мъжки фигури. Едната сияеше в прекрасна светлина ,която пречеше на очите ми. Другата беше обградена от тъмнина и мрак. В момента, когато погледнах към нея, усетих как целия живот напуска тялото ми, закашлях се, а след секунда се озовах в топлото легло. "Просто сън" - казах си аз, обърнах се и заспах.

Това е скъпи ми читатели. Може да сте объркани и вече да сте загубили интерес от написаното, разбирам ви, но скоро всичко ще придобие някакъв смисъл. Знам, че младите тийнейджърки искат и очакват повече любов, докато мъжката част от читателите очакват екшъна с нетърпение. Спокойно, и двете ще ги има в изобилие, просто останете и прочетете трета глава...

Трета глава? Леле, какви неща съм замислила за тази глава. Надявам се, че не сте се отказали да четете, защото вече преминахме скучната и неразбрана част от историята ми, а сега е време на вълнуващото приключение, любов, екшън и още много неща, които ще доловите, докато четете редовете, грижовно изписани от мен.

Просто сън? Дори аз не вярвах на това глуповато твърдение, което би трябвало да ме успокои. Случилото се беше някак истинско, по-истинско от обикновен сън, който забравяме секунди след като отворим очи. Може да ме помислите за луда, но тази поляна скрита измежду дърветата ми беше позната. Също както и двете тайнствени фигури, които стояха там в загадъчна форма, обляни в светлината и мрака.
Разбира се, все още се надявах, че това е просто сън. Преборих се с мързела си и се измъкнах от капана на топлото легло. Реших, че е време за закуска затова слезнах в кухнята, която обаче беше празна, както и къщата. Усещах, че съм сама. В този момент видях една грижовно написана бележка, която беше залепена на вратата на хладилника.
"Съжалявам, но трябва да тръгвам" - гласеше бележката. Отново редовния номер на майка ми, тръгва си без дори да предупреди. Вече бях свикнала със странното й изчезване и постоянната й работа, от която се измъкваше за по ден-два само ,за да ме посети.

Хейли ме бе предупредила, че ще ходи на пазар с Лу. Бях самотна в голямата къща и се чудех как да пречупя скуката и какво да правя без своята приятелка, която винаги намираше нещо интересно за вършене. Мислех си за съня. Защо по дяволите все още го помня и мисля за него. Това е сън, трябваше да изчезне още след като отворих очите си тази сутрин. Факта, че помнех всеки един момент, звуците и странните високи дървета, ме плашеше. Сякаш бях сомнамбул и наистина предишната нощ бях на онази поляна. Отново ми просветна, че такава поляна наистина съществува, виждала съм я. Играла съм си там с Хейли, знам къде е. В този момент заобиколена само от тишината ми хрумна глупавата идея да отида на тази поляна. Помнех пътя, знаех къде се намира, затова просто облякох якето си, защото слънцето тепърва беше застанало над града и беше хладно, а и силния вятър не помагаше много.

Без проблем намерих старата пътека, която беше недалеч от задния двор на съседите. Тя водеше право към тъмната гора, в която малко жители на града припарват. "Някакви глупави местни легенди" - казваше майка ми, когато бях още малка. Вече обаче не бях малка и не ме беше страх от гората, затова смело продължих по отъпканата пътека, която обикаляше измежду дърветата и правеше странни завои избягвайки по-големите камъни и показалите се корени на дърветата. Слънцето се беше скрило зад клоните на вековните дървета. Всичко ми напомняше на съня ми. Странните звуци на животинките, необичайната песен на щуреца през деня, вятарът който звучеше като вой на голямо хищно животно. Във въздуха се носеше напрежение, а аз без да се обръщам назад, продължавах да следвам тесния път към поляната.

И ето, че след малко повече от десетина минути вървене в негостоприемната гора попаднах на нещо странно, нещо което определено ме изплаши. Върейки по пътеката, която на места се стесняваше, а някъде даже биваше прекъсната от някой по-голям камък, видях дълбоки и пресни стъпки. Бързо ги подминах, сякаш изобщо не бяха там, но по дяволите, това бяха моите стъпки. Да не би случилото се да не е само сън? Не е възможно - успокоявах се наум, докато продължавах да следвам пътя си. Не след дълго стигнах до поляната, която не бях посещавала от дете. В ума ми започнаха да изкачат някакви спомени от веселите ни игри с Хейли по тези места. Нищо странно, нищо плашещо. Но в този ден, наистина ме беше страх. Все още мислех за онези стъпки, които видях.

Не знам защо изобщо съм си мислела, че ще открия някакъв отговор на това място, та това е просто една поляна, скрита от погледите на хоратав в града. Но наистина намерих нещо. Нещо, което направи цялата ситуация още по-сложна и объркана. Точно там, където в съня си (ако това изобщо е било сън) видях двете тайнствени фигури, видях човек, но този път не беше никак тайнствено, нямаше никаква светлина, която да ми попречи да го видя. Познавах го. Мъжа, който стоеше просто така насред тревата беше по-малкия брат Флинт - Томас. Скрих се зад едно дърво възможно най-бързо и се надявах да не ме е видял, но уви той знаеше, че съм там.
-Видях те - извика той.
Бях принудена да напусна скривалището си. Беше ме страх.
-Какво правиш тук? - попита той. Този път обаче не усещах онова пренебрежително отношение и грубост в тона му. Беше някак си мил или поне се преструваше.
-Ами ти какво правиш тук? - може би не бе най-разумната идея да му отговарям по този начин , но той не изглеждаше засегнат.
-Наслаждавам се на гледката. Ела - каза със спокоен тон загледан в далечината.
Не можех да разбера какво се случва. От кога е толкова мил и разбран. По дяволите, не знам защо, но тялото ми само се движеше към него, а очите ми започнаха да търсят красивата гледка, на която и той се наслаждаваше. Уви имаше само дървета, а слънчевите лъчи, които се бяха промъкнали измежду клоните попадаха право върху очите ми, което още повече ми пречеше да разглеждам наоколо.
-Каква гледка?

Наистина не знаех за какво говори, но страха ми се беше изпарил, той се държеше мило и всъщност лека усмивка напираше да се покаже, сякаш се забавляваше на моето недоумение.
-Последвай ме - изпълних неговата покана. Той тръгна надолу по една пътека, която не познавах и след малко стръмно и опасно слизане избягвайки камъните, ние стигнахме до една по малка полянка, която беше различна. Тя беше далеч от големите дървета и наистина се откриваше невероятна гледка към съседните градове и високите планини. Страшното на тази поляна беше голямата пропаст в нейния край. Томас седеше на ръба, определено безстрашно гледаше надолу към каменистия склон, който предлагаше единствено смърт на всеки паднал в страшната пропаст.
-Най-тъмно е преди разсъмване - тези странни думи излезнаха от устата на чернокосия Флинт, който в следващия момент се усмихна, обаче нещо не беше наред. Той се обърна и полетя надолу в пропаста. Замръзнах, краката ми се вдървиха, но някак си се приближих до ръба ,за да видя какво се случва. Обаче не виждах тяло, Томас беше изчезнал. Не знаех какво да правя, какво да мисля, уплаших се, дори се паникьосах и реших, че трябва да потърся помощ.

Върнах се нагоре по пътеката и стигнах до голямата поляна, на която преди минути стояхме. Оглеждах се наоколо, за да намеря старата пътека, която да ме заведе до вкъщи.Чух някакви стъпки зад мен, опитах се да се обърна, но усетих силен удар по главата, а след това настъпи тъмнина и тишина. Едвам едвам отворих очите си, но вече не бях насред поляната с Томас, а лежах в леглото си.

Това е за тази глава читатели. Надявам се да ви хареса. Надявам се да не съм допуснала много грешки, докато бързо пишех страница след страница. Много съжалявам, че главата не е по-дълга, но все пак трябва да запазя интереса ви и занапред. Обещавам ви, че следващата глава ще е по-дълга и разбира се, доста по интересна!

ℛiddℓℯ написа:

ААААААААААААа
Сигурен ли си, че не си го извадил от въображението ми???? : D

Сигурен съм
Преди години съм го писал в друг форум ,но сега е доста променен

Глава номер четири? Интересно. Дано ви хареса.

Първоначално не минаваше и минута без да мисля за случилото се на онази поляна. Не можех да затворя очи без да видя как Томас отново скача в пропаста. Бавно, тези минути се превърнаха в дни, а дните се натрупаха в месец. Цял месец никой не беше виждал или чувал нещо за Томас Флинт. Странно. Никой не го и търсеше. Очаквах полицията да ме посети, тъй като аз бях последната, която го е видяла последна. Ами думите му? "Най-тъмно е преди разсъмване", кой по дяволите казва такова нещо секунди преди да се самоубие. Мамка му, тази дума отново изникна в съзнанието ми. Наистина ли малкия Флинт се беше самоубил. Въпреки че го видях с очите си, опитвах се, исках да не вярвам, молех се това да не е истина. Може и да е било само сън, това обяснява защо се събудих в собственото си легло. "Да, така е - това е сън" - самозалъгвах се дълго време, но случилото се беше прекалено реално, за да е проста прожекция на спящия ми ум.

Разбира се, не можех да кажа на Хейли за случилото се. Не исках най-добрата ми приятелка да ме сметне за луда и да започне да ме избягва. Знам, че повечето хора биха казали, че е добре да поговориш с някого в труден момент. Реших, че да кажа какво е станало и да обясня на Хейли как Томас Флинт се е самоубил пред очите ми е лудост. Тя дори нямаше да ми повярва. Все пак исках да направя нещо, затова един ден, докато двете седяхме в "При Ники" и сърбахме топлото кафе.
-Чувала ли си нещо за Томас Флинт? - попитах неуверено аз като очаквах някаква бурна реакция и може би въпрос като "Защо питаш за него?", на какъвто не знаех как да отговоря.
-Не, но се носят разни слухове за брат му - Сет - това пък не го очаквах. Явно е нещо интерсно, което иска да ми разкаже и дори не забеляза моя странен въпрос.
-Казвай
-Всъщност не е слух, а направо факт...
Нямаше смисъл да споря с нейния подбор на думи. Просто Хейли. Първо казва слух, после било факт, накрая може даже и по новините да го чуя.
-Вчера полицията е прибрала Сет. Чух, че ще лежи зад решетките и то за дълго време - продължи тя с някакъв блясък в очите.
-Защо?
-Сериозно? Това е реакцията ти? Та той е престъпник. Може да са наркотици, престрелка, побой, изнасилване, кражба..кой го интересува? - сопна се тя като ме изгледа странно, сякаш трябваше да се радвам от факта, че Сет Флинт е в затвора.
-Откъде знаеш? - продължавах с въпросите. Беше ми интересно. Винаги са ми казвали, че съм много любопитна.
-От Лу. Днес беше при него.
Какво? Какво ще прави Луис Барет в затвора при Сет Флинт?
-Защо? - питах учудено. Дори не знаех, че тези двамата се познават.
-Те са стари приятели. Не ми казвай, че си забравила как като деца Лу се мъкнеше след тях... - наистина това беше така. Как може да забравя, че Луис беше близък с братята като малък. Всичко това бе напуснало съзнанието ми, сякаш беше изтрито от там.

Часове след интересния ми разговор с Хейли в малкото кафене, седях пред телевизора. Канал след канал се инзервях повече и повече на глупавата телевизия. Ако не попаднете на реклами за странни болести, чиито имена няма как да запомните, то ще попаднете на новините, които са много "по-забавни". Може и да сте забелязали как новините имат поредност, която се следва всяка вечер. Като се започне от катастрофите,убийствата и се стигне до кражбите, а разбира се, накрая и политиката. Просто да ти се иска да строшиш глупавия телевизор. Реших все пак да спестя на мама разходите по нов телевизор и просто го изгасих.

Реших, че четенето на книга е много по-добро занимание преди лягане. Седях в леглото си и четях един прекрасен любовен роман, чието име не искам да споменавам. Изведнъж чух някакво тропане. Мислех, че ми се е причуло и отново забих поглед в страниците на книгата. Уви, отново онова почукване. Като че камък удряше по-малкото ми стълко. Я чакайте, точно това беше. Отидох до прозореца на стаята си и видях един от летящите камъни, реших че е Хейли. И преди го бе правила. "Сигурно се е скарала с майка си и пак иска да спи у нас" - това си мислех и не случайно. Точно такъв беше предишния случай. Само, че този път в двора ми не стоеше изнервената Хейли, а някакъв мъж, чиято фигура ми бе позната.

Сет Флинт? Какво по дяволите правеше той тук? В моя прекрасен двор. Откъде знаеше, че това е моя дом и още по-важното, какво искаше от мен? Може просто да се е объркал. Смело отворих прозорчето като едно камъче щеше да ме удари в лицето. Явно не беше забелязал, че отварям прозореца.
-Да? - попитах учтиво аз, нядявайки се, че просто е объркал къщите в тъмното.
-Може ли да слезеш?
Какво? Защо? Ще ме убие ли...чакайте малко. Това беше Сет Флинт. Странно. Не трябваше ли да е в затвора? Или Хейли пак се е объркала? Не, няма как. Трябваше в този момент да е зад решетките и да лежи на твърдото и неудобно легло, но той беше в двора ми и очевидно искаше нещо от мен.
-Е ще слезнеш ли? - повтори той, а аз осъзнах, че не съм отговорила на въпроса му. Разбира се, че щях да слезна. Мамка му, отново онова любопитство, за което ви споделих по-рано. За момент мислех да слезна през прозореца, както може би би направила Хейли, но след това осъзнах, че е по-добра идея да използвам вратата.

Ето, че стоях в тъмния си двор със Сет Флинт. Беше ме страх от него, но също така и интересно. Ами ако е нещо за брат му?

-Надявам се, че няма да ми сториш нещо лошо - ...кой казва такова нещо, дори когато е в смъртна опасност. Това не е фраза, с която да започнеш разговор...
Той само леко се усмихна. Същата чаровна усмивка като и на Том. Всъщност те доста си приличаха.
-Разбрах за случилото се между теб и Томас
Загазих. Знаех си. Сега щеше да ме нарани или нещо такова. Не знам защо, но все още изпитвах страх.
-Как? - що за глупав въпрос. Нямаше значение откъде знае за неговото самоубийство. Пак тази дума. Не я харесвам.
-Аз бях този, който те удари по главата. Съжалявам - усмихна се той леко.
-Ти си ме ударил? Защо? - бях бясна. Ако не ме беше страх от него щях да го ударя.
-Той щеше да разкрие истинската си същност.

Тогава си мислех, че говори затова как всъщност е мил, нежен и добър, а не престъпник. Може би и вие сами се досещате, че това е пълна глупост. Ставаше въпрос за различна същност, нещо за което нямах и представа, когато водех този разговор със Сет "Демона" Флинт.

-Всички те лъжат! Дори най-добрата ти приятелка.

Всички тези приказки ме изненадваха, но следващите му действия направо ме шокираха. Усетих нежните му устни, които станаха едно с моите. Някакво чувство на наслада се разнесе из тялото ми. Сладникавия вкус, който всяка целувка притежава, се изпари веднага след като се откъснах от лапите на големия Флинт. Него обаче вече го нямаше. Не го виждах пред себе си, но все още усещах допира на устните му върху моите.

-Чу ли какво ти казах? - въпрос, който ме изтръгна от мислите.
Какво? Значи целувката не е била реална? Само съм си измисляла? Беше толкова реално. Не знаех какво се е случило. Ума ми си правеше шеги с мен и моите чувства.
-Да, да чух - казах аз, а в този момент Сет просто се обърна и напусна двора ми. Опитах се да го проследя с поглед накъде отива, но неговия силует изчезна в тъмното, сякаш се изпари.

Отново седях в топлото си легло, но този път без книга в ръка. Съзнанието ми беше заето с по-важни въпроси от това дали главната героиния ще се омъжи за принца..глупав любовен роман. О, повярвайте ми, в този момент не мислех изобщо за тази целувка, която може би е нещо, което въпреки че не знам, искам. Може би затова я преживях, но това не бе истинско. Всичките ми мисли бяха насочени към това, което Сет ми каза "Всички те лъжат!Дори най-добрата ти приятелка"...

Е май настъпи момента, в който трябва да прекъсна тази глава и отново да ви оставя. Скоро ще се върна с моята история.

AAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAAA



Едва дишам...
офффф
ох

Ще ми се някак да можех да ти покажа какво преживявам, някак си да разбереш какво всъщност пишеш и колко е .... истинско.

-Ела с мен. Ела с мен - тихия шепот ме събуди.
Мъжки и познат глас повтаряше тези три думи, постоянно. Единственото, което обаче виждах беше ярка бяла светлина. Първоначално мислех, че идва от телевизора, който по една или друга причина все още работи. Но веднага след като разтъркаш очите си разбрах, че греша. Светлината, като че ли нямаше източник. Просто се носеше. Все едно ме наблюдаваше.

Опа, май започнах главата прекалено бързо, без дори уводни думи. Е, както и да е. Надявам се, че ще ви хареса поредния откъс от моята история. Нека сега се върнем към разказа ми.

Секунди по-късно тялото ми последва светлината. Сякаш нямах контрол над собствените си крака. Те се движеха сами. Вероятно всичко беше породено от моето любопитство, не че имах избор. Топката светлина се носеше пред мен и бързо взимаше завоите. Въпреки че беше тъмно, знаех къде сме. Познавах тази пътека. Мистериозното кълбо изпълнено със светлина ме водеше право към огромната поляна.

Какво? Вече ви идва прекалено? Прекалено много свръхестествени измишльотини. Дошло ви е в повече необикновената история и всички тези нереални елементи? Тогава ви предлагам да спрете да четете, защото тепърва навлизаме в света на нереалното. Надявам се не сте очаквали поредната тийнейджърска история с главна героиния, за която най-голямата трудност е когато остане без телефон за повече от десет минути. Това все пак е вълшебна история свързана с демонични създания. Простия факт, че все още не сте ги срещнали, не означава, че няма да се появат. Просто трябва търпение. Чакайте, това не е Здрач. Моля ви се, тук няма върколаци и вампири. Но не мисля, че има смисъл да губя времето на всички с още излишни глупости, нека просто да продължа с историята, която става все по фантастична.

Преминахме през огромната зелена площ, както и очаквах това не беше крайната ни спирка. Светлината ме водеше към по-малката поляна, която гледаше към онази пропаст, в която скочи и Томас преди дни. Само че светлината започна да избледнява, дори изчезна. На нейно място се появи тъмна фигура. Позната фигура.

-Том?
-Леле, вече си говорим на малки имена? - виждаш чаровната му усмивка дори и в тъмното.
-Ти си жив? Но как?
-Нека ти покажа - каза той със спокоен тон и ме хвана за ръката като се приближи близо до ръба.

Просто стоеше там и гледаше надолу. Въпреки че бях ужасена от огромната височина, реших че и аз трябва да погледна надолу. Престраших се, нямаше нищо. Само камъни.

-Аз съм демон - помислих си, че не съм чула правилно думите, които тихо изговори. В следващият момент обаче усетих как силната му ръка ме дърпаше надолу. Обърнах се и видях, че той просто летеше надолу към камъните. Осъзнах, че няма как да се освободя и че ще полетя заедно с него.

Това е сън. Не е възможно - мислех си тогава. Затворих очи и очаквах, когато срещна земята да се събудя отново в топлото си легло. Демон? Отворих очи. Не бях в леглото си. Все пак лежах. Усещах грубия килим, който дращеше лицето ми, което се беше забило в пода. Изправих се, огледах се. Не бях в своята стая. Дори не познавах това място. Тъмен коридор, без виден край. Все пак по стените картини украсяваха мрачния коридор. Зад мене имаше дървена врата. Заключена. Малки лампи, които бяха наредени по тавана, бяха единствените източници на светлина. Вървях бавно през коридора. Чувах стъпки, но определено не моите. Усещах различен мирис, понякога приятен аромат, друг път не чак толкова приятен. Разглеждах картините, които бяха поставени в красиви рамки, по моя скромна преценка - златни. От едната страна имаше мрачни картини, които показваха различни бедствия случили се на Земята, но имаше и такива, които показваха събития непознати за човечеството, все още. На другата стена имаше също красиво украсени картини, които пък за моя изненада, показваха щастливи хора. На тях бяха изобразени сватби, купони, деца получили нови играчки, работници получили повишение. Все щастливи моменти от един човешки живот. Не можех да откъсна поглед от картините.

-Добре дошла в Ада - този път познах гласа веднага. Беше Томас.
-Томас?
-Наистина ли това е реакцията ти, когато кажа, че си в Ада? Попринцип хората започват да викат, плачат и разбира се след това идва фазата на отричане на всичко, въпреки че го виждат с очите си. Странна си.
-Това че съм различна не ме прави странна. А сега престани с шегите. Къде съм? Къде си ти?

Наистина не вярвах на думите на Томас. Все още имаше вероятност да сънувам или това просто да е нагласено, но как? Не го виждах. Просто чувах гласа му. А най-накрая се виждаше края на този интересен коридор.

-Значи все пак не вярваш? Защо не отвориш вратата и не видиш сама?

Виждах въпросната врата. Която изглеждаше точно като заключената, която вече бях оставила доста зад гърба ми. Обикновена дървена врата. Нищо специално. Отново въпреки че исках да се съпротивлявам, тялото ми действаше само. Дръжката на врата ме привличаше, сякаш някой ме викаше. По дяволтие пак това любопитство. Дори и в този момент не приемах, че това наистина може да е Ад. По-скоро за мен това беше сън. Странен, но все пак сън.

Отворих вратата. Не, там нямаше страшно изглеждащи рогати същества или пък измъчвани души, викащи за помощ. Първото, което видях беше Томас, който явно ме чакаше, докато аз спокойно си разглеждах картините. Не се намирах сред горящи скелети. Всъщност стоях насредата на някакъв площад. Нормален градски площад, пълен с хора. Някои бързо преминаваха и ми хвърляха по някакъв груб поглед, но след това отново се захващаха със своите си дела. Други пък бавно и усмихнато вървяха през тълпата.

-Това ли е? - все още бях скептично настроена към това, което виждах. Странен сън - казвах си наум. Искаше ми се това да беше само сън, но уви..
-Съжалявам, че те разочеровам, но не много живи са виждали Ада - Томас избухна в смях.
-Значи това са вече починали хора? Които се лутат тук? Това някакъв вид мъчение ли е?
-Що за глупости! Те просто продължават живота си. Те са избрали да дойдат тук и да бъдат щастливи. Все едно още са живи.
-Чакай, чакай...това е нелепо! Кой ще избира Ада пред Рая? А и защо няма смърт, отчаяние, болка? Така би трябвало да изглежда Ада
-Така мислите вие хората. Но сега разбираш, че не е така. Мъртвите, които отиват в Рая имат повече задължения...но това е друг въпрос. Нека те развда.

Не, не, не, не. Това не може да е истина. Просто няма как. Това си мислите, нали? Всъщност точно това се случи. Може би тук съм отказала повечето от вас да четат тази история. Няма проблем, всеки има своите представи, но това се случи. Ако все още има хора, които желаят да разберат какво се случва занапред в моя не чак толкова любовен разказ, нека да продължат да четат.


Ето нещо и от мен. Съжалявам, че тази глава е малко по-къса (и вероятно има грешки), но за всичко си има причина. Дано ви хареса. Надявам се скоро отново да имам малко време, за да пусна и следващите глави, защото става интересно

................................ сърцето ми ще се пръсне

не съм сигурна, че е здравословно да го чета
нацелваш ми много фини нишки на душата ми, които трябва някак да се освободят вече .... но ме влече, толкова ме влече

Ето, че най-накрая намерих малко време да допиша и тази глава. Ако може да се нарече така. Вероятно е доста кратка, но все пак се надявам да ви хареса


Отворих очи. Ето че вече се бях събудила от този налудничав сън. Гледах белия таван на стаята си. Най-накрая някакъв покой и тишина. Знаех, че трябва да се върна към нормалния си живот и да оставя братята Флинт зад гърба си. Ами този луд сън, в който посетих Ада? Шантаво. Мислех си, че ще съм го забравила още когато отвория очи, както всеки нормален сън, но не. Помнех всичко, всеки детайл, всяка дума, сякаш беше реалност. Но това е невъзможно, нали? И все пак тишината и спокойствието на нощта бяха прекъснати от леко потропване по прозореца. А след това още едно. Камъчета удряха стъклото, точно както и в онзи сън. Дали това беше Сет? Трябваше да разбера. Показах се, а на двора беше Хейли, изглеждаща тъжна. Явно нещо не беше наред, защото иначе щеше просто щеше да използва входната врата.

Разбира се, че я поканих вътре. Седнахме на дивана в хола пред телевизора. Излгеждаше различна, тъжна. Никога не я бях виждала така.
-Е, какво има? - попитах загрижено
-Лу скъса с мен - виждах, че е готова да заплаче, но някак си се държеше. Разбира се, подкрепих я като добра приятелка, но вътрешно се радвах, че този нещастник най-накрая е напуснал живота й. Усещах топлина, сякаш прегръдката извличаше цялото нещастие от нея, но усещах и студените и сълзи по рамото си. Дори не подозирах, че толкова държи на него. Мислех, че тяхната връзка е просто една младежка закачка, но нейните сълзи бяха истински. За първи път откакто се познавахме я виждах да плаче.

-Не стига, че останах сама, ами се провалих. Надявам се не се сърдиш
-За какво говориш? - нямах и идея за какво говори. Бях объркана
-Трябва да ти кажа нещо. Аз съм твой ангел пазител - тези думи просто ме оставиха без дъх. Дали бях чула правиално? Наистина ли бе казала това?
-КАКВО?

Виждах, че сълзите й отново напират и отново трябваше да я гушна.Значи това не е било сън. Наистина съм била в Ада, а най-добрата ми приятелка е ангел пазител...на мен. В такъв момент би трябвало да съм шокирана, да треперя и аз да съм тази, която плаче. Но защо бях толкова спокойна. Сякаш вече знаех нейната тайна. По дяволите.

-Всеки, който предпочете Рая пред Ада бива назначен за ангел пазител. Аз бях изпратена при теб. В началото ми беше задължение да се сприятеля с теб, но след това. След това ти стана моя приятелка, която обичам прекалено много, за да лъжа постоянно - обясни тя. А след това настъпи някаква неловка тишина.

За мое щастие тя беше разкъсана от силния шум, сякаш експлозия в задния ми двор. Мислех си, че нещо наистина е гръмнало или пък някаква кола се е блъснала в оградата, гледах стреснато наоколо. Беше тихо. Единственото, което се чу бе леко почукване на дървената врата. Не можех да направя каквото и да е. Бях се вцепенила. Докато аз треперех от ужас, Хейли просто се изправи и отвори вратата. Беше Том.

-Търсих ви навсякъде. Трябва да се махаме, по-бързо! - явно бързаше, изглеждаше нервен, а по челото му се спускаха капки пот.
-За какво пък говориш ти? ПО ДЯВОЛИТЕ НЯКОЙ ДА МЕ СЪБУДИ ОТ ТОЗИ УЖАСЕН СЪН! - вече бях на ръба да полудея. Не знаех какво става, явно не знаех и кои са тези хора. Ад, Рай, демонични създания, ангели пазители. Това не е реално!! Да не би да съм луда? Може би в момента лежа в някоя лудница и вие сте просто плод на моето въображение, това не е истина! - отказвах да приема всичко - усещах как в този момент се сривам. Бях безпомощна, исках просто да заплача, исках да се сложи край на цялата тази лудост...


Да със сигурност е кратка и пълна с грешки, но толкова. Съжалявам, че не съм пускал нищо от април, надявам се да ви хареса. Скоро ще е и финала, който обещавам ви, няма да ви хареса. Просто тази глава трябваше да е по-кратка, за да може в следващата да обхвана повече действия и да направя по-дълга, за да може нещата да се развиват, а действието да не се накъсва прекалено. Или нещо такова, абе ще видите

Този коментар как да го разбирам? Добре или зле е положението?

Нямам търпение за следващата главааа

-Какво ще правим с нея? - питаше Хейли като гледаше към Том, който все още стоеше на прага.
-Може да изтрием паметта й.
Как ли пък не? Не знаех какво се случва, но исках да участвам.
-Не, не можете! Трябва да ми обясните какво се случва! - все още бях в шок, опитвах се да намеря някаква логика във всичко случващо се, но не успявах.
-Брат ми, Сет, иска да нападне Рая - обясни Томас
-Да нападне? Но защо? Мислех, че ангелите и демоните живеят в мир.
-Истината е, че в Ада има и мрачно място, което е управлявано от самия Дявол - Сет. На това място всички престъпници биват подлагани на някакво наказание, в зависимост от тяхното прегрешение. Но сега Сет събира войска от демони, за да нападне Рая.
-Защо му е да го прави? - все още думите на чернокосото демонично създание ми звучаха като пълна измислица.
-Защото е луд - добави Хейли и ме хвана за ръка. Тя просто ме водеше нанякъде. Знаех, че ще дърпа упорито, ако се съпротивлявах, затова и не го направих. Просто я оставих да ме води.

Спомените ми оттогава се губеха. Не си спомням точно откъде минахме, но със сигурност знам къде отидохме. В Рая. Изведнъж се намирахме на някаква поляна, Хейли все още ме държеше за ръка, а Том ходеше пред нас. Разни животни си играеха около нас, птичките пееха, а слънцето грееше. Приказна картина. Всъщност обаче не беше чак толкова приказна. Пред нас се извисяваше висока и гъста мъгла. Единственото, което се виждаше беше един висок трон, който беше украсен с различни орнаменти. Тук-там се виждаха различни скъпоценни камъни, които силно блестяха.

-Какъв е този трон?
-Там седи Бог, разбира се - обясни Хейли, но странното беше, че в този момент там нямаше никой.
-Значи Господ, наистина съществува? - трябваше да знам всичко. На колко хора им се открива такава възможност?
-Нещо такова - каза Том като ме погледна накриво.
-Истината е, че Бог е нещо като крал. Ангелите го избират, за да може той да ги управлява. Той държи под контрол нещата в Рая, разбира се, заповядва на своите поданици - ангелите, но няма никаква сила извън Рая. Той не помага на хората, нито пък им пречи. Може само да наблюдава, но да, Бог съществува. Предполагам ти е познато. На Земята избирате президент, тук избираме Бог. Просто е.
-Има ли изобщо нещо вярно в Библията?
-Разбира се, че не. Тя е писана от луди фанатици, които са мислели, че чуват гласа на Бог. Всичко написано в тази книга е родено от тяхната лудост.

И всичко това било "просто"? Трябва да приема, че човечеството винаги е живяло и ще продължи да живее в една голяма лъжа? Още от малки родителите ни разказват за Бог, колко е добър към хората и как помага на вярващите и наказва грешниците. Що за глупости! Бог е просто президента на Рая? Това звучи много налудничево, осъзнавам го. Не казвам, че в това вярвам или пък че това е истината, но това ми каза един ангел. Дали трябваше да се доверя или още повече да изпадна в шок.

-Защо изобщо ме доведохте тук и ми разказахте това? Ще ме използвате, а след това ще ми изтриете паметта?
-Разбира се, че не. Време е да научиш истината. Доведохме те пред човека, който трябва да ти разкаже всичко - Том все още крачеше бързо към някаква огромна, златна порта пред гъстата мъгла, която все още се издигаше високо. Нищо не се виждаше освен празния висок трон.
-И кой е това?

В този момент видях мъжки сиует, който стоеше пред портата. Там стоеше млад мъж с кестенява коса. Имаше леко набола брада и носеше очила. Очаквах да видя Свети Петър, облечен в бяла роба и посивяла дълга коса, която се слива с брадата му. Очаквах възрастен и мъдър мъж, а вместо това пред мен стоеше едно познато лице. Знаех, че не е Свети Петър. Въпреки, че бяха минали толкова много години, не бях забравила лицето му...

-Тате?


Бум, още една глава до края Надявам се да ви хареса

-Трябва да знаеш истината.
-За какво говориш, какво става тук? - дали изобщо се нуждаех от отговор? Някъде дълбоко в себе си знаех, че всичко около мен е една измислица.
-Това не е реалност. Всичко, което виждаш е плод на твоето въображение - оставаше само един въпрос. Тогава кое е реално?

Земята започна да се тресе. Мъглата изчезна, но зад нея нямаше поредната красива гледка, очаквах поне да видя Рая и всички щастливи хора, които най-накрая се бяха спасили от мъчението наречено живот. Но там нямаше нищо, една безкрайна поляна, която беше празна. Големия трон започна страховито да се клати. Материала, от който беше изграден, започна да се напуква. Скъпоценните камъни падаха един по един и се превръщаха на прах. Скоро и самата земя започна да се разцепва. Опитах се да намеря приятелите си с поглед, но не ги виждах. Баща ми, Хейли, Том и този измислен Рай бяха изчезнали. Бях сама насред нищото. Една бяла тишина. Знаех, че моята приказка приключи. Бях готова да се върна към живота. Затворих очите си. Усещах как падам, вятъра ме носеше и ми правеше компания в последните ми мигове. Беше единствения ми приятел, който правеше това странно падане по-добро.

Реших да отворя очите си и вече не се реех с моя приятел, вятъра. Усещах топлия уют на леглото. Депелите завивки, които пазеха краката ми от измръзване. Но не бях в моето легло. Лежах в някакво вмирисано болнично легло. Беше ми трудно да размърдам дори главата си, сякаш не се бях движила от доста време. Опитвах се да проумея къде съм и какво се случва. Тогава чух и женските писъци идващи от коридора. "Тя се събуди.Тя се събуди" - викаше някаква медицинска сестра, която изглеждаше уплашена, но същевременно и щастлива. Секудни след това в стаята влетя мъж с бяла престилка. Повдигна малките си очила и разтърка очите си. Толкова ли беше странно, че съм будна? Веднага след него в стаята влезе и майка ми. Видях някаква искра в червените и уморени от плач очи на майка ми. Сякаш моето събуждане я е върнало към живота. Дори не искам да си представям какво е да виждаш собственото си дете на болнично легло. Никой родител не трябва да бъде подлаган на нещо такова. Но аз все още лежах без дори да съм казала и думичка. Най-вероятно аз бях най-изненаданата в тази стая.

-Какво става тук? Какво ми се е случило? - някак си успях да отворя устата си и да заговоря. Все още се чувствах замаяна и уплашена.
-О, скъпа, ти беше в кома. Претърпя инцидент, блъснала те е кола напът за училище.
Когато чух думата училище веднага се сетих за своята добра приятелка.
-Хейли? Къде е Хейли?
-Скъпа, добре ли си? Не познавам никаква Хейли - майка ми изглеждаше объркана. Знаех, че не ме лъже. По дяволите. Знаех, че Хейли не е истинска. Винаги съм била самотна. Ума ми явно е родил образа на Хейли, тъй като винаги съм искала такава приятелка, но уви, в реалността аз бях сама. Спомените ми се връщаха. Баща ми не беше изчезнал. Той беше пияница, който биеше майка ми и тормозеше мен. Не се бяхме преместили, не. По-точно, ние избягахме. Никога не съм имала приятелка, която да ме подкрепи през трудните години в училище. Винаги съм била сама и винаги съм отнасяла подигравките на другите деца. Всички тези спомени ме наведоха на една мисъл. Ами ако не е било инцидент?

Самоубийство или просто спасение? Смърт или бягство от реалността? Вие преценете.

Нещо като епилог

Десет години след като се събудих в болницата, сякаш света ми беше замръзнал. Тъпчех на едно място, имах една и съща сива рутина, която следвах. Всяка сутрин вървях към скучната си работа, сама и замислена. С наведена глава подминавах бивши съученици, които със сигурност вече не ме помнеха. Бях абсолютно сама. Вечерно време предпочитах да гледам телевизия с чаша червено вино, пред това да излизам с колеги. Не мисля, че ме харесваха, просто бяха достатъчно учтиви да ме поканят навън. Движех се в един голям омагьосан кръг. В главата ми се въртеше само един въпрос. Защо се събудих? Живеех си така добре в приказката създадена от умиращия ми мозък. Влюбих се в мистериозния демон Том, разчитах на най-добрата си приятелка. Разбира се, че ми липсват. Исках да се върна в този свят, отново да бъда с тях. Исках да чуя силното тропане по вратата, характерно за Хейли, да видя лицето на чернокосия Том. Само това имаше значение за мен.

Един ден, малка искра разкъса сивото ми ежедневие. Отново както всеки ден, вървях към работата си. Бях се замислила, гледах в телефона си, когато се блъснах в някакъв мъж. Не мога да ви държа в напрежение, разбира се, че това беше Том. Все едно не беше минал и ден, откакто за последно се видяхме. Познах го без проблем, въпреки че бяха минали десет години. Всичко беше като един сън, дали отново разума ми не си правеше шеги с мен?
-Том?
-Чакай, познаваме ли се? - той беше по-учуден и от мен. Все пак беше така добър да ми подаде ръка, за да се изправя. Разбира се, че не се познавахме, поне не в този свят.
-Целия град познава братята Флинт - засмях се аз опитвайки се да излезна от неловката ситуация.
-И все пак изглеждаш ми някак си познато.
-Градът е малък, може да сме се засичали и преди.
-Спомних си! Веднъж се блъснах в теб, точно както сега - засмя се.
-Съмнявам се.
-Сигурен съм, беше преди десет години, но все още си спомням. Една вечер се блъснах в теб, пред дома ти, нали?
-Чакай откъде знаеш, че е това се случи пред дома ми?
-Хаха, вече не отричаш. Ами след тази случайна среща ти изтича и влезе в тази къща, сякаш те беше страх от мен. Явно репутацията ми е била наистина лоша - чаровната му усмивка огряваше целия ми свят. Това беше малката искра, която отново ме върна към живота. -Искаш ли да пием по едно кафе? За доброто старо време?
-Разбира се - нямаше как да откажа на това предложение. Години исках да го срещна, отново да видя лицето му и загрижените очи, да чуя гласа му.

***

Денят се бе предал, а нощта беше заела неговото място.Томас си лежеше в удобното легло и се взираше в тавана. Личеше си, че разсъждаваше върху нещо, но вибриращия телефон го прекъсна. Някой му звънеше.
-Наистина ли отиде да я видиш? - чу се някакъв женски глас от другата страна.
-Липсваше ми.
-Дали вече може да й кажем...?