Да се влюбиш в Демон

Не очаквай някакво продължение Какво точно се случва зависи от читателя Отворения край предлага на читателя развитие по негов избор Поне според мен, затова ще оставя нещата така, преди сам да съм ги развалил

И ето, че идва продължението. Реших да е в същата тема, а следните изречения, които ще прочетете играят ролята на пролог на това продължение.


Ръката му бе все така нежна. Усещах горещите му целувки по моето изстиващо тяло. Черните му очи, които в повечето случаи не изразяваха никаква емоция, този път преливаха от тревога. Дори сълзите му бяха успокояващи, всяка една от тях ми донасяше искрица надежда и топлина, но уви вече беше късно. Като един истински демон пазител той стоеше над трупа ми, опитваше се да ме върне към живот. А аз, бях между живота и смъртта. Бих казала, че тялото ми бе мъртво, но душата ми все още беше в стаята. Виждах бледото лице на Том, виждах сълзите му, които се стичаха по лицето ми. Исках да му извикам "Остави ме, забрави ме", но това бе невъзможно. Знаех, че той ще стои там, завинаги. Както знаех, че спомена за него няма да умре, където и да попадна след смъртта си. Знаех, че този път няма връщане назад. Нямаше как да ме измъкне от Ада или Рая. Плачът му заглъхна, образа избледня... "Това ли е смъртта?"

След почти година най накрая ще пусна и някакво продължение, надявам се да ви хареса

-Дали вече може да й кажем?
-Не ставай глупав, Том, знаеш че Той ни забрани - отговори жената.
-Ами ти?Не искаш ли да я видиш отново? - Том удари стената с юмрук, изливайки гнева, който се бе насъбрал в него и чакаше точно подобрен момент, за да излезе навън.
-Знаеш, че Той изтри всички спомени свързани с мен. Тя няма даже да ме познае - гласът й трепереше, дори през телефона Томас можеше да усети сълзите й.
-Казвам ти, Кейти ме позна. Тя знаеше кой съм! - в попринцип хладният и безчувствен тон на Том се усещаше малко тъга и определено не звучеше така студено както преди. Всички тези
събития заедно с Кейти успяха да го променят. Или поне така си мислеше.

***

Събудих се. Отново в същото легло, гледайки познатото петно на тавана, което грозеше белият цвят. Дори не си спомнях как се бе появило там, но бях свикнала да е първото нещо, което виждам, когато си отворя очите. Лежах в топлите завивки. Единствените ми мисли в този момент бяха свързани с Том. Беше ли истина или просто сън? Хората казват, че истина винаги е някъде по средата, но не и тук. Истината бе само една. Нямаше никакъв Томас и може би никога не е имало. Просто илюзия създадена в ума ми. Нали? Така или иначе вече не знаех какво се случва там. Не можех да различа спомени от сънища, реалност от измислица. Виждах човешки лица, които ми бяха непознати. Бях влюбена в мъж, който не съществуваше. Мъж? По-скоро демон...

Продължението на тази първа глава ще пусна скоро, че още се пише

<3 <3 <3 !!! охх пиши по-бързо

Ще се опитам

Какво бихте направили вие на мое място? Как бихте постъпили ако единственият път към щастието и любовта е смъртта? Бихте ли посегнали на живота си? Защото аз бих, бих направила всичко, за да се събудя и да зърна Томас, моят демон пазител. Ех, да беше толкова лесно. Не е. Защото дълбоко в сърцето си знаех, че смъртта няма да ми донесе това и че тя не е път към нищо, а само бягство. Том беше тук, той съществуваше. Да, може би различен и непознат, но все пак съществуваше. Може би трябваше да опозная него. Щях ли обаче да го видя? Какво изобщо ми беше предопределила съдбата, никой не знаеше. Тръгнах за работа, оглеждайки се навсякъде, дори минах покрай мястото, където предишния ден се сблъскахме, но него го нямаше. Този момент в ума ми изскочи една картина, стара, но и много позната. Знаех къде да намеря отговор, знаех къде да отида. Поляната, където всичко започна. Бяха минали повече от десет години, но все още помнех малката пътека през гората. Облякох якето си и вместо да тръгна към работа аз се насочих към гората. Без проблем намерих старата пътека, която беше недалеч от задния двор на съседите. Тя водеше право към тъмната гора, в която малко жители все по-малко хора от града припарваха. Тръгнах смело пътеката, която сега бе осеяна с бодливи храсти и висока трева, но все пак беше точно както си я спомнях. Тя обикаляше измежду дърветата и правеше странни завои избягвайки по-големите камъни и показалите се корени на дърветата. Толкова много спомени се върнаха от преди десет години, а тишината на гората ми позволяваше да се успокоя и да помисля. Слънцето се беше скрило зад клоните на вековните дървета. Съвсем скоро тишината изчезна. Всичко се повтаряше. Странните звуци на животинките, необичайната песен на щуреца през деня, вятарът който звучеше като вой на голямо хищно животно. Във въздуха се носеше напрежение, а аз без да се обръщам назад, продължавах да следвам тесния път към поляната и накрая стигнах до поляната, която бе огрята от силните лъчи на слънцето, за разлика от мрачната гора зад мен. Всичко беше така както си го спомнях. Високите треви, разноцветните цветя и малките буболечки, които си правеха пир окъпани от слънчевата светлина. От другата страна на поляната виждах малката пътека надолу, която водеше към онази пропаст, където Том скочи преди повече от десет години. Все още не разбирах значението на това, но пътеката изглеждаше "поддържана". По нея имаше пресни стъпки, а високата трева бе пречупена под тежки обувки. Сякаш някой бе минал съвсем скоро. Забързах надолу към пропастта, но там нямаше нищо. Стоях на ръба и гледах камъните надолу, доста гъста мъгла се беше наместила там и не виждах какво има на дъното на тази огромна "дупка". "Сякаш е дупка към Ада. Към Ада ли?" - помислих си и ме озари една идея. Вече всичко придоби смисъл. Знаех какво трябва да направя. Не знам дали беше вятърът, някаква невидима сила или просто моето желание, но в този момент аз скочих надолу, полетях като птица и мислех само за едно, приближавайки камъните,....Томас.

О, леле.... Shit got serious. : OOO ще умре ли!? втфффф, страхотно еее

Нима бях забравила, че именно това падане бе път към Ада? Десет години дори не си спомнях случилото се на тази поляна, но сега картини от миналото прелитаха пред очите ми, докато аз се спусках надолу към сигурна смърт. Знаех, че това е единственият ми шанс да го видя. Та той беше демон, Ада беше неговият дом. Падането ми продължи секунда, но в главата ми преживявах всичко от деня, в който го срещнах. Точно преди да ударя скалите затворих очи. Когато ги отворих отново се намирах в онзи затъмнен коридор, украсен от картини по стените. Рамките им бяха големи и златни. А изображенията върху платната показваха минали и бъдещи събития случили се на Земята. Точно както си го спомнях. В дъното на коридора беше и врата към града. Този път по улиците нямаше никакви хора, а ясното време бе заместено от плътна мъгла. Нещо определено не беше наред.
-Какво правиш тук? - чух глас зад себе си. Дори не ми трябваше да се обръщам, за да го позная. Беше Том.
-Исках да те намеря. Исках да се уверя, че не съм луда и ти наистина съществуваш - сълзите ми напираха, а изражението му бе все толкова сериозно.
-Не разбираш. Тук е опасно!
-Мислех, че всички тук живеят в мир.
-Да виждаш някого тук? - думите му бяха груби, тонът му студен. -Ада си има нов главатар - Акума.
Това име веднага ме върна към думите на майка ми. "Баща ти умря, докато търсеше Акума". Явно имаше нещо, което все пак не виждах и не разбирах. Мислех си, че с идването си тук ще разкрия истината за Том, но се оказа, че има по-големи загадки.
-Искам да разбера истината! Сега!
-Ще ти обясня всичко, след като избягаме!
-Защо да бягаме?
-Баща ти спря Акума преди много години. Ако той разбере, че си тук...свършена си. Ще изпрати хрътките си, които ще те разкъсат и затворят някъде надълбоко в Ада. Нещата тук се промениха. Трябва да изчезваме - Том ме хвана за ръка и побягна отнов към коридора, където обаче ни чакаше именно новият владетел на това място. До него стояха две хрътки, огромни кучета с кървясали очи, гладни за малко месо.
-Наистина не го очаквах от теб, Томи. За втори път някой от рода Флинт ме предава. Може би първо ще се разправя с теб, а след това с момиченцето - високият мъж облечен в черно вдигна ръката си и посочи към Томас. Хрътките веднага наостриха зъби и тръгнаха към нас. Едната скочи право към лицето на демона, но той успя да я отблъсне. Другата обаче впи острите си зъби в ръката му. Загубил равновесие от болка той не видя как и първата хрътка се насочи към него. Тя също впи зъбите си в тялото му. Томас беше разкъсван от гладните кучета.
-Бягай. Намери Лу и Хейли в Рая - извика Том, докато се бореше със зверовете. Видях, че Акума е зает да се наслаждава на момента и ако се затичам към вратата най-вероятно ще успея. Но нямаше как да го оставя. Не исках. Краката ми не искаха да тръгнат. Сърцето ми казваше да остана с него. Нека ме разкъсат и мен, животът без него нямаше смисъл. Но в следващия момент той отново извика и краката ми заработиха. Очите ми се насълзиха, но гледаха напред към вратата. Единственият ми шанс да го спася беше Хейли. Хейли? Значи и тя беше реална...