Малки нощни рими

Нямам друг изход освен да ви благодаря, изглежда.

Добър вечер, всички ще умрем!
това от някъде ли е или ей така ти хрумна докато отговаряше на ℛiddℓℯ

Второто.

даваш ли да го изплагиатсвам

Бъди мой гост.

Благодаря
За мен е удоволствие

Грозно небосвода
се изсипа над града.
Град обля народа;
прободна рана е страха.

В града градят се
гредореди, неродени гърлени мечти;
в града потят се
изтощени, изсушени - нашите деди.

Грачене в града - младежта,
гради се само ретроградността.

09.05.17

В полумесеца
изтъкан от крайности,
краят идва в този час.

Или беше в другия?

Изтлява въгленът на фас
посечен от безкрайности.
Осем месеца.

И сенки в анфас,
взиращи се в мен?

Пишеш прекрасни неща, върху които човек може да помисли.

Ако е човек, да помисли, ала повече в днешно време се наблюдават лисици сред тълпата, макар и не толкова смирени, като твоята.

Samuel Coleridge

Time, real and imaginary
An Allegory

On the wide level of a mountain's head,
(I knew not where, but 'twas some faery place)
Their pinions, ostrich-like, for sails outspread,
Two lovely children run an endless race,
A sister and a brother!
This far outstripped the other;
Yet ever runs she with reverted face,
And looks and listens for the boy behind:
For he, alas! is blind!
O'er rough and smooth with even step he passed,
And knows not whether he be first or last.

Време, реално и въображаемо
Алегория

По широкия планински купол навред
(къде не зная, но местност приказна била)
крилата им, като на щраус, разперени за полет
тичат към безкрая две прекрасни деца.
Братче и сестра!
Далеч пред него бе тя;
но тича винаги с извърната глава,
И гледа, слуша за момченцето назад:
Че той, уви! Е сляп!
Момчето с равна стъпка отминаваше по низини и урви
и не знаеше последен ли остава или първи.

В нощта. Умряха твойте две слънца.
С болката на хиляди разкъсани сърца.
Болката безсилна е пред теб. Крещя
Умря и изгревът, и залезът. Умря.

Твоята усмивка начерта:
Шест букви в синхрон за любов.
Безброй прозаични неща.
Ти бе и ще бъдеш надслов -
огорчена от светлината луна.

Жалко, че не и сега.
Тук е само самата самотна
с м ъ р т т а.

PostMortem написа:

В нощта. Умряха твойте две слънца.
С болката на хиляди разкъсани сърца.
Болката безсилна е пред теб. Крещя
Умря и изгревът, и залезът. Умря.

Твоята усмивка начерта:
Шест букви в синхрон за любов.
Безброй прозаични неща.
Ти бе и ще бъдеш надслов -
огорчена от светлината луна.

Жалко, че не и сега.
Тук е само самата самотна
с м ъ р т т а.

и аз загубих наскоро мои близки...
смъртта е занимание самотно

всичко умира с тях и се ражда отново в човека от пепелта им.

прекрасно стихотворение, поздравления!

Полунощ не ще пощада;
площада щателно пропада.

Асфалта фъфлещо прихваща
агониите на светофара.

Гори града горделиво
под парещите сенки на нощта.

Почти шептеше ти,
почти шест пъти
прошепна тогава:
Аз искам забрава.

А аз бях и ти;
алегории в кофи
Кофти строфи,
мъртви философи.

Гузно грачи горестта,
гасне нощта.
Гасне града, гасне свещта.
още търсят Я.

Не мога да си тръгна,
а не бива да оставам.
трябва да си тръгна;

Всяко късче плът ви давам,
с хищни сълзи да разкъсвате,
остарявам, остарявам –
а, вие скърби – не пресъхвате.

Де длетото е покълнало –
с труд и горест, и любов,
там гърнето се катурнало
в сетния злокобен зов.

Болка пари на очите –
ах, сълзлива рана.
Ще попитам аз горите
дали не трябва да остана.

Старото дърво отвърна;
Лесът ми отвърна;
Сърцето замълча.

Не бива да си тръгна,
но не мога да остана.
Това е, друго няма.

PostMortem написа:

остарявам, остарявам –
а, вие скърби – не пресъхвате.

колко вярно, макар че сме още млади имам чувството когато застана до някой ученик, че съм средновековна

PostMortem написа:

Полунощ не ще пощада;
площада щателно пропада.

Асфалта фъфлещо прихваща
агониите на светофара.

Гори града горделиво
под парещите сенки на нощта.

Почти шептеше ти,
почти шест пъти
прошепна тогава:
Аз искам забрава.

А аз бях и ти;
алегории в кофи
Кофти строфи,
мъртви философи.

Гузно грачи горестта,
гасне нощта.
Гасне града, гасне свещта.
още търсят Я.  

велико е!

ερsilonε написа:

PostMortem написа:

остарявам, остарявам –
а, вие скърби – не пресъхвате.

колко вярно, макар че сме още млади имам чувството когато застана до някой ученик, че съм средновековна

Набор '00 вече са на 20... така че, да, feeling old

Душата е стара и без това, та какво са някакви си човешки години.


@Riddle, благодаря, но надали е

А, напротив, много викторианско, мрачно и с дълбокомислена окултност. <3

освен това рядко можеш да накараш кофа да звучи поетично.

Не е особено поетично, но е кървене...

---

Страх ме е, че никога няма да те докосна за първи път.
Страх ме е, че някога ще те докосна за последен път.

Когато видя усмивката на твоята душа,
когато видя погледа ти в дъжда,
когато не можеш да пребориш света,
когато не си сама, но копнееш любовта.

Страх ме е от това, че те има.
Страх ме е от това, че те няма.

Щом в сънищата се явя,
щом те гледам и ценя,
щом не мога да те изцеря,
щом сама си в подлата игра.

Ще бъдеш ли някога щастлива?
(преди неродените деца)
Ще бъдеш винаги красива,
ще бъдеш едно с болката.

Страх ме е, че винаги ще те имам.
Страх ме е, че винаги ще те нямам.

И пада самотна сълза,
превръща сърцето в скала.
Знаеш какво е любовта,
не си усещала любовта,
в теб е любовта.
В теб е ключа
към зазиданата порта.

Ти си това, което си.
Слънчеви летни мечти.
Студени зимни вечери.
Ти си. Ти си. Ти си.
Ти.

някой май е влюбен

@riddle

За щастие или не,
любовта не пита.
Несподелената е зле,
споделената, но невъзможна - повече.

ооо, това животно точно не ми се е случвало.
да е споделена, но невъзможна.
при мен просто е несподелена.
макар че от години не съм се влюбвала.
някак си, не ми е достатъчно.

та да.
сигурно е ужасно.
смелост трябва повече? или... съвсем неприятни обстоятелства?

"Виждам аз
няма да има промяна,
защото знам
топли вълни няма."


Вълнуват се вълните
през прозореца покрит.
Прашна покривка; стените
страдат за покрив.

По-крив съм от изгнило дърво,
покрив без стъбло.
По стените капе лед.
Прострени са мечтите,
изсъхнали от вятъра.
Щипки ги стискат,
морето се бунтува -
шепти, говори, крещи
в монолог на измяна:
няма да има промяна.