Aaron's Brave Heart

Това наистина е интересно. Какво на Байрон те вдъхнови?

"В средата на нищото."



Тихо е. Само щурците
припяват във ранни зори.
Жалко, че тука певците
са само вълните; дори
на морското дъно да има
създания, пеещи сладко,
на борда на нашата "Зима"
песен да чуеш е рядкост.
Минаха две - три години
от тихото лутане в мрака;
и хиляди мънички зими
посрещаха борда ни, сякаш
не две, а триста години
сме скитали в пустата шир;
и сякаш сме гонели вятъра
в метежния му бунт безспир.
Ах, добре познавам
адския му страшен вой;
чак понякога запявам
заедно със него; той
понякога протяжно
вие като гладен звяр,
а понякога пък важно
проскърцва като цар,
желаещ да обезглави
горкия белоснежен шут
и да остави сам - сами
децата в неговия кът.


Понякога заставам
до рула на моряка стар
и понякога долавям
въздишките му. И макар
да знам какво го угнетява,
не казвам нищо;
просто си стоя.
Защо ми е да вдигам врява
сред мъртвата ни тишина?

Отдавна, някога, в безкрая,
и пеехме, и пиехме, с "Ура!"
посрещахме вълните. Смаян,
аз гледах морската зора.
И вдигахме не глъчка, врява,
чак рибите ни чуваха; дори
до дъното достигаше гълчава,
под дъното и в малките звезди.
И нашта "Зима" беше "Пролет",
очакваща един живот,
изпълнен с песни и гълчава;
изпълнен с рими и кикот.

Но днес на борда пак е бяло.
Аз чувам мъртва самота;
Отзад насядали са вяло
моряците и морската вода
ги пръска, ала те не забелязват,
облещели очи. Тъма.
И във очите им се отразяват
пенливи струйки тишина.

Поглеждам на север. Море.
На изток една белота.
На запад вода и небе
се сливат във Южна вълна.
Обхванала ни като чума,
се разстила до безкрая.
Проникнала  във трюма,
се просмуква и във чая.

Не зная призраци ли чакат
да бутнат кораба ни сам,
или сепиите пак протакат,
или вече идват ни отсам.
Но чувствам вече, че уви!
Едва ли буря ще настане.
И че затишието ще търпи
завинаги и чак досами.

много, много интересно е сид.
интригуващо и поемно ^^

В нещата ти така си личи почерка ти, че ако си издадеш стихосбирка и някой твой фен попадне на нова и анонимна твоя творба, със сигурност ще усети, че си ти. И ще бъде много приятно изненадан...

Цитат :

на борда на нашата "Зима"
песен да чуеш е рядко.

рядкост? просто имам чувството, че това си искала да кажеш.
Иначе е наистина интересно, различно от предишните ти творби.

"Сахара."




С тихи крачки
Бавно напредваш
В пустинята суха и
(жълта)
Лютите храчки
Със поглед изследваш
А вятърът духа и
(гълта)
Устните пеят,
заглъхва всемира,
реката червива тече.
Морето се лее,
Гората умира,
И някой отзад се влече.
Със тежки окови,
Зазидан в стената,
Придърпва скалата напред;
От рани отровни
Изтича водата;
Уви, приятелю клет.
На старите гарвани
В знойни години
Ще бъдеш другар през нощта.
По – бърже влечи се,
През тръни, капини,
Че живата смърт през деня
Обича да жили,
Да пари с пипало,
Изобщо, да трови кръвта.
Приятелю мили,
Усмихвай се вяло,
Но знай, че си гарван сега.
А врачките, знаеш,
Жестоки са (мъртви)
Обичат да скубят пера;
Те пролет създават
В проклетите зими
С букети от мъртви цветя;
Като стръмни гроб`ове
Дълбаят капани
По пътя ти сух и зловещ;
И хвърлят нож`ове,
във старите рани,
и бутат  те в адската пещ.
Крилата пази си,
и черепа скривай
под скалпа изпечен
(суров)
Устата мокри си,
гърба не превивай
Животът е вечен
(и нов)

Страхотно е! Спечели ме!

(shy)
Благодаря ти!

Богиня Ирфан



Перлена богиньо,
застанала над стръмна паст,
със ярки шарки; в сиво-синьо
проблясват буклите ти; пласт
по пласт се рее тихият зефир,
искри ли са? сълзи потичат
като мънички звездици от ефир.
Слънцето последно хвърля
лъч на пищна светлина,
капчици-свещици пърлят
лунно-перлената самота
на знойния ти тюркоазен чар.
Огнени ухания запълват
въздуха край теб; остава жар.
Житни класове покълват
под босите ти цигански пети,
усещаш ли как смесваш лято
със зима, есен? Или как лети
воалът ти лилаво-динен
чак до залеза, до вечността?
Как препуска ярко винен
смехът ти млад във сутринта.
Алени пера,
закичени в косите амазонски,
трептят като хавайски пясък
а очите - счупен замък каледонски
със мъгливи пари силно бляскат,
трепкат в бездната парлива
ах, как гледаш с звездното лице;
Вместо шал окичила коприва,
вместо камък - с тупкащо сърце.

СЪРЦЕТО,
КОЕТО
ПРЕВЪРНА СЕ
В
ДЛЕТО.



Океанът ми шепти.
За какво ли ми говори?
За истории, мечти
и за хорските неволи.
Знаеш ли, човеко,
светът не свършва с теб.
И когато си далеко,
от слънцето... от Феб,
помни - животът продължава,
и чуждото сърце тупти.
Запитай се: дали си заслужава
(не заслужава си, нали?)
годините да пропиляваш
без цел, без умисъл,
в заучен ход.
Ей, така ли ще я караш,
приятел скъпи,
доживот?
Заслушай се в нощта.
Поспри.
Какво усещаш във гърдите?
Напира там мощта.
Нали?
Сърцето ти тупти и пита:
"Аз блъскам.
Тук съм, ето.
Но отдавна си забравил.
За тебе чук съм вече,
длето,
със каквито си боравил.
И питам те: дете,
ти помниш ли какво съм аз?
Аз чук ли съм? Или сърце,
което да тупти в захлас?"
(Послушай океана и стани)
поспри заучения ход.
Да ходиш трудно е, нали?
(Опитай хапката Живот!)

Уникално е Сиииииддддд!
Страхотна идея и изпълнение, браво!

Благодаря тии!!
Аз пък си мислех, че нещо не е много хубаво

Ти сериозно ли?!
Това е най-якото ти стихотворение след онова с пианиста.
В смис не мога да достигна до това, което си имала в предвид много-много,
но усещам, че е супер искренно, лично и това го прави толкова прекрасно <3

Без шега,

мисля, че това е най-доброто от поезията, която този форум е виждал.

И
ГАРГИТЕ
(НЕ)
ОБИЧАТ.



Сърцето ми е в огън заледено;
пипна ли човек -
от студ изгаря.
Странно е. (Но не е)
Ти виждал ли си
скрежът да
д о г а р я?

Ти виждал ли си да гори
д ъ р в о т о,
когато е покрито в сняг?
Със бяла кръв гори,
г о р к о т о,
и черни облаци то бълва.
Мрак.


Ти виждал ли си камък
да о б и ч а,
със свойто к а м е н н о сърце?
Със пламък да гори!
(НАВЛИЧАМ
АЗ ДУШАТА НА ЕДНО ДЕТЕ!)

Котките стържат симфония.
Как мразя
звук от нокти
по желязо!
Душата остърга, нар`они я!
(Не п а з я.
НИЩО.
АЗ
погазям.)



Като вещица (сврака)
изграчих в небето.
ПРОКЛЯТИЕ,
кръв заваля.
Предсмъртно аз чувам,
че жабата кряка.
Гон`и ме.
Умирам.

НИМА?????

Пак много силно. Чак вече ще ме изненадаш, ако напишеш нещо слабо.

Детство.



На покрива на малката къщурка
живееше едно момиче,
с жълто яке, копче и качулка
и в косите й - кокиче.
В едното й око тече река,
фериботът отпътува,
другото му маха със ръка,
по другаря си тъгува.
Отронва то една сълза,
която в първото око прелива
и превръща се в вълна,
тласка ферибота да отива
към брега на нос "Носа",
остров между две морета,
огледални, кръгли, чисто бели,
с сини острови и в двете.

Единият ботуш е гара.
"Ту-ту" - влакът отпътува.
Другият се люто кара:
"Ах, Ботушчо, що хитруваш?
Днеска беше моя ред!"
И Ботушчо звук надава,
звук наперен и превзет.
"Аз сега ще ти покажа!"
Казва брата разлютен,
да го цапа почва, маже
с сажди, пепел, накърнен!

И момичето танцува,
докато яде бонбони,
докато бутушите лудуват,
горе с вятъра се гони.
Тя се смее и ликува
в Мечовия топъл дъжд
розови сапунчета надува,
и държи букети златна ръж.












пс. Хмм.. най-сетне дописах "ЗИМАТА ПРЕЗ ТАВАНСКИЯ ПРОЗОРЕЦ", можете да погледнете как е станало.