Aaron's Brave Heart

:*

Другари.



Котката скочи в небето
и погледна лунния пейзаж,
а отдолу маха й детето
като морски параходен паж.
То протегна й ръка.
И тя се спусна - и я взе.
Със лапичка одраска му носа;
после горе, в синьото небе!
Двамата приятели летят
облаците реят се дъждовни
ветровете северни бучат,
но сякаш милват ги: гальовни,
пухкави и мили: за тях небето е леген,
изпълнен с захарен памук,
петмез, играчки и невен.

Детето в ярък дъждобран,
със бузи топли,

парещи,

червени

Небесноводещ светофар избран,

присвяткващ-мигащ -
в лампички засмени.

А котакът - мускетар, с мустакът -
ах гледай - той е същи Дартанян!
Навлякъл чизмите и сабята, с хлапакът
препуска над света голям.

Тичайте! Играйте! Пейте!
С морските пирати се борете!
Океанът със вода залейте!
И пакости! Бели правете!
НО ЗНАЙ, ДЕТЕ!
ДА НОСИШ ДЪЖД
носи го, инак е ОБРАНА!
градина цветна: с нар и ръж
Носи гo, за да няма рана!

Пришълец.




Присветва в мрака зад вратата
неясна светлинка зелена,
усещаш ти, че ходилата
предават, мамят те, изменят!
Тихо скърцане, учтиво,
пантите раздра, разкъса.
Ти поглеждаш колебливо,
блед, уплашен и навъсен.
"Кой е там?" аха да питаш,
ала буца в гърлото те спира;
страшно иска да ти да се затичаш,
но уви! - краката не разбират.
Но гледай, нещо се показа!
Мъничка ръка сияйна
(тръпчици да те полазят!)
хвана бравата потайно.
Едно око червено като фас
отвори се във ябълката очна.
Часовникът удари онзи час,
дали го правеше нарочно!
После гледаш - второ, трето
заизскачат като пуканки!
А в гърдите ти сърцето
спука всичките греди.
- Кой си ти? - изричаш,
вместо туй - сподавен хрип,
на какво не ти прилича!
"пришълец е... страховит!"
Туй пък откъде ти хрумна?
Мозъкът ти май не е наред?
Но какво?... В главата ти е шумно
като в перките на въртолет.
Звездички, бяло...
И СПРИНЦОВКА???
Мамо, вкъщи! Стига.. де!
Бял чаршаф... и покривало?
ВЪРНЕТЕ МЕ! ВЕДНАГА! НЕ!
Нещо боцка те отдясно,
колелцата се въртят,
болка те пронизва бясно
гърчиш се, гориш, студът!
Усещаш хлад. И тръпки!
Каква е тази мрежа електрик?
Чуеш ли! Отекват стъпки.
В устата си сподавяш вик.


Но ето че проблясва пак
и - какво?
Отваряш очи изпотен!
Нищо. В стаята цари си мрак
и ти лежиш мразовит, вцепенен!
Било е само сън, откриваш.
И мебелите тихо потвърждават.
Все тая, ти си се завиваш,
една пролучка не остаяш.
Но нещо не е в ред. Потиш се.
Студени тъпки те полазят,
ти правиш, струваш и вътриш се,
във мисли плашещи нагазяш.
Замръзваш и се правиш на ударен,
макар и цял да се тресеш.
Но вятъра те лъхва и, попарен,
във буден страх се унесеш.
Тепериш, зъзнеш скафандиран,
усещаш тъничък хладец,
в корема, дето е складиран
един космически беглец.

И утре, като се събудиш,
приятелю недей крещи,
недей се маеш и се чудиш
какво в гърдите ти гори.
Ти помниш ли ги зад вратата,
очи горящи като фас?
Това върти се и се мята,
обхванато от адска бяс.
Сега опитай се да спиш, другарю,
един последен сладък сън,
докато в гърдите се разгаря,
онуй, що иска да е вън.

УШИХ СЕ САМ






е, убодох се няколко пъти

Ангел влачи счупено крило,
а от раната се стичат кърви.
Рокля цветна, злато и бордо
се ширят по косите мъртви.
Ангелче, защо заглъхваш?
Къде загуби ореола си?
Вярно е, сега не вдъхваш
от рая въздух; но нали
преди години и човека
прокуден бе да стане звяр;
и нека ангелите, нека,
да слязат долу. Но мигар
не могат да се справят
да цапат мръсни из калта?
Или могат да боравят
само с ангелски неща?
Ангелче, недей унива,
Ева мъката нали пови?
Ябълката бе червива,
струваше не си дори.
Но хвърляй вече
злъчната горчилка,
небето е далече.
Човек си днес и трябва жилка.
Човекът не е вечен.
Червиви ябълки провалят
и най-изящните химери;
а дяволската страст подпаля,
до прах изгаря що намери.
За с`ълзи няма време, ставай.
Крилото стига ти влек`a.
Лепило хващай и поправяй,
лепи го бърже за гърба.
Защото хората са прокълнати,
без пукнат ангел са, ала
усилията правят ги крилати,
сами създават си душа.
Разчитал си на божията сила,
но тука ти си трижди сам.
Не действа божията милост,
уви, не чува никой храм.
Тук трябва сам да се оправяш.
Нима ти искаш да летиш?
Бори, поти се... ще изгаряш,
но сам крило ще построиш.

моля ви, с цел да се спазва ритъма, на многоточията правете леки паузи, защото са важни.

Тишина.

заслушах се във урагана
да чуя призрачната песен.
макар и свита във юргана,
в душата ми растеше плесен,
 разбрах, че топлината
отвътре идва. не отвън.
и друго нещо, самотата
избива винаги насън.
сънувах как ме гледа демон.
и беше кървав. замълчи!
долавяш ли как бясно тишината
в агония клокочи и крещи?
потиснатата болка избуява,
но не за хората... а тайно
навътре влиза, вкоренява
пиявици-трънаци трайно.
навътре, все навътре..
бездънна май била душевността.
чудесно! ще има да се тътри..
дорде превземе и безкрайността.
не се плаши, агония, другарке стара
във мене има много площ,
където да наслагаш и насищаш
безкрайната си черна нощ.
а грозно е да ти избива
студена влага във главата
във стаята изцяло сива,
убежище на пустотата.
А после казват, че бездомна
се скитала наслуки пустошта.
Невярно, пустошта е дом на
хиляди опразнени сърца.
Тиранин е, палач... И майка.
И аз съм нейното дете.
(Спокойно, миличко.. недей се вайка.)
(Мами те обича..) но Мами гладна е ... яде....
хрус 
хрус
...........
хрус
Детенце мило...... 
Имаш сладък вкус.


Защо замлъкна? 
Искаш да те гушна?
... сега.. 
в леглото топло ще те мушна...
само да извадя този кокал от устата
и туй око, носа... бедрото и ... петата...

Уау. Хареса ми МНОГО. Какво те провокира да го напишеш?

Черен хумор!?! Харесвам черен хумор

Ели, ами какво ме провокира.. преодоляването ми на Тунг, нали знаеш. Няколко кошмара за него, няколко студени душа и такива неща. :Д Не съм депресирана, много щастлива си се чувствам, но ситуацията в комбинация с доста музика на Dead can Dance ме вдъхновиха да напиша нещо подобно.

Иначе, Тано, ами исках да има и нещо малко по-разчупено в произведението, да не е прекалено потискащо, ами и нещо комично/което да разруши скучноватата рамка

Много ми хареса последното, особено тази част:

"А после казват, че бездомна
се скитала наслуки пустошта.
Невярно, пустошта е дом на
хиляди опразнени сърца.
Тиранин е, палач... И майка.
И аз съм нейното дете."

По повод на предходното, на английски език - има много силен финал, не само смислово, но и ритмично (:

Благодаря ти много за думите. : )
Особено за ритъма - за мен това е изключително важно, защото когато аз ги чета, с интонацията, с която ги произнасям, ритъмът звучи добре, но все се плаша дали е така и за другите...

Извинявай предварително за спама, ако така може да се каже.

Това с ритъма ми е до болка познат проблем, хаха. Даже понякога ми звучат добре след създаването им, а две седмици по-късно все им намирам нещо куцо. Но съм си обяснил, че това е търсещият дух, който се стреми към по-добро, и всъщност не е никак лошо, ами напротив - хубаво е да се чувства такова неудовлетворение. Ако случайно имаш такъв "проблем", убеди се, че е всъщност предимство

P.S. Личи си в прогреса на стиховете, след като ги попрегледах от първия насам, че претърпяваш промяна, напълно за добро (:

ох, ами първите ми страници не са особено за четене, според мен трябва да се четат само последните, понеже тук буквално са ми първите опити да пропиша. лично аз не си намирам проблеми в ритмиката, но разни хора, разни идеали.
но да ти кажа, по-добре в момента никой да не открива нищо, защото и без това бях в огромна криза доскоро :Д ако се сещате за лоботоми, той доста ми повлия, защото низвергна над 90 процента от нещата ми XD вярно, 2-3 стихотворения много му харесаха, но просто нещо в мен се пречупи тогава и ето, сигурно от година едва сега написах нещо...

и бтв, кофти ще е, ако хората се спират до 4-5 страница и никога не откриват подобрението XD тая мисъл сега ме осени...

Вярвам, че с тези стихове е пропукано всякакво съмнение относно способностите ти. Много са добри и ще очаквам (надявам се и другите, но не смея да говоря от тяхно име) още и още нови. Поздравления и успех!

P.S. Сещам се за Lobotomy и, ако не греша, той беше доста критичен като цяло по повод на всичко. Така че, no biggie (:

P.S.S. Предполагам, че повечето хора по-скоро четат последните стихове. Едва ли са толкова отнесени, че да съдят за настоящето по отминали времена

благодаря ти, това много ми помогна и ме мотивира да напиша още нещо в скоро време!

Воина на загубените битки


не мога вече да стоя.
в гърдите ми напира буря,
да тичам искам, да взривя
земята, да я прекатуря.
да литна искам... експлозивно!
на хиляди да се разпръсна
че вътре чувство корозивно
се бори диво с моя хъс на
яростно животно. звяр.
обзет от бяс и луда суета.
волен. бърз. единствен цар.
единствен син на гордостта.

не мога вече да си трая.
във мене бълва цял вулкан.
омръзна ми от тая стая,
в която аз съм окован..
да бъда вечно във вериги,
когато съм от жива плът,
(тегли ги, робе, ти, тегли ги)
какъв е тоя Страшен Съд?
Съдържам цялата Вселена.
Съдържам нèбули, мъглявини.
диманиката в тяло преродена
и силата на всичките войни.
Енергията им, събрана в цяло,
е моят роден концентрат.
Енергия, пращяща в бяло.
Енергия, събрана в ад.


И тя поглъща ме.. Утъпка
каквото свари в своя бяс.
По-мощна е от Черна дупка,
и нищо не пропуска. (Тряс!
Душата ти не ще пожаля,
до болка аз ще я наèжа....
ще видиш... аз... ще я подпаля!
ще видиш как ще я нарежа)

Такава съм - кипяща лава.
Духът не мога да си покоря,
Страстта не мога да удавя
и все в проблемите вървя.

Все едно харесва ми да страдам.
Все едно съм мазохист.
И пропадам... и пропадам...
във болка като анархист.

но динамиката ми е сладка
и да падам хич не ме боли.
волята на другите е кратка,
ала мойта казва - "не губи".

никога не се предава.
и ме тика ... все напред.
не ми дава да поддавам.
(давай, всичко е наред)

дори в загубените битки
желае аз да марширувам...
водите й се струват плитки,
дори до гуша да затъвам.

Уви, сърцето мое е такова.
(От нищо няма да се спра.)
Дори да тъна във отрова,
ще ме прати да умра.

Хареса ми особено началото - създава едно много интересно чувство на динамика в съзвучие със съдържанието на самото стихотворение. По- към края като че ли темпото намалява, а ми се искаше да се усилва и насича повече, но пак е добро. Интересно ми е, има ли конкретен повод, който те провокира да го напишеш?

то е нарочно - показва как при загубените битки имам адски много хъс в началото и как стигам почти до лудост от нежелание да се предам, но накрая просто каталясвам и направо почвам да се влача и да тлея, обаче дори паднала и съсипана, отново нещо много дълбоко в мен продължава да поддържа ненормалната идея и не ми дава покой. 
да, конкретно глупавото ми поведение при последните ми две много несполучливи любови.

Любовник.




Искам да ти споделя.
Главата орган е. Съединява.
И знаеш ли. Ще отделя
и нея, и косата (цялата
ти плява), и ще пея,
и лудея,
от кеф първичен издивея.
И после? Няма после
(.. не искам да се разделя)
Така, де. Знаеш, мила.
Обичам да се веселя.
(..не искам..губя ли представа
какво е истински живот..)
Когато дойде 'после', лава
стича бавно своя ход.
Агония.
В жарава.
и празно е.
Необратимо.
Съвсем същински краен край.
До свръхделимото разринат,
и няма ад. И няма рай.
Частичките във 'там' избухват,
до минимума принизени,
духовното начало рухва,
и няма те. И няма смени,
прераждания. Измерения.
Ефимерното не те познава.
Няма блясък на прозрение..
Да питаш Господа (кълна!),
(Лулгиджак* e той, тъдява!)
ще вдигне рамене "Коя?
Такава Азът не долавя."


И все пак, красавице любима.
Къде се буташ сподели. Смехът ми
предизвикваш, има
смелост мъничко във теб. Уви.

Красавице, не ме познаваш.
Не съм ти причинявал никога вреда.
Ще видя нявга как се справяш
със огъня в душата и в кръвта,
когато аз реша да те пронижа.
Но не, красавице, така,
сякаш е една .. игричка
на котката сс.. стръвта,
да види просто как безсилно тичка,
и гърчи се, опъва си плътта,
пределна воля впряга,
от всичко дава най най най
как сладко мускулчетата обтяга,
и всичко, за да няма край.
Ай ай
ай.
Каква безсилна симпатяга..
Мишленце сладичко. Мълчи.
От котката зависи, 'мамо',
ще живееш ли.
Дали?

Не. Кажи ми що ще правиш, мила,
когато дойда някой ден,
откъсна ти главата и тогава
...
добре, де.
Някой ден.



*Lulgijak - на оркски (Толкин) -  pussy (trait)

Много ми допада! Човек усъвършенстваш се във всички насоки! 《3

<3 Поставила съм си го за цел. Ама не поставила, дойде ми. Почнах да рисувам повече, на фитнес, диета, сега и да пиша поезия, и така следват едно след друго.. ще почвам и немски, и от една книга да подобрявам пропорции, и т.н., задава се тежката артилерия.

Коледа



Бабата седи и гледа.
Долу тъмно е, вали.
А отсреща слънчогледа
с ядове превит мълчи.
Гледа го.. И гледа..
Гледа го и я боли.
И луната чисто бледа
Коледа й честити.

"Там погребвах всеки ден
болка, щастие и
уморен, отвръщаше ми
със шега.
Ала пуста участ зла.
Загина.
Ще да ли сега двамина
пак да пеем, да се сгушим?"

И стеблото лъкатуши
между вятър Апенинов.


Те, умрелите, дали
бродят призрачно със вятъра?
Вярно ли е, че били
ефимерни обитатели,
спомен незавършен на земята,
който скита в пълен кръг,
лента филмова премята,
в механизъм със недъг?

Пита го и го поглежда.
Но така, по навик бос.
Не и със надежда.
С примирен оклюман нос,
избутал горестни ридания,
сподавил всяко чувство,
с болка и благоухания,
попарени във пустош.

Слънчогледът е увиснал.
Тъй отново мълчалив.
И дори не е надвиснал.
Просто спарен е, архив
на прежни, минали води,
пресъхнал извор на живота:
Живот, батерия пребродил,
изпуснал дух към нова нота.
Отпадък, в себе си вградил
хербарий, гнила икебана.
Безличен. Липсващ. Нагодил
мортиферума във рана
на носталгия човешка.
На изчезнал спомен
във дементни времена.
Ближният ще е сломен -
страдащ дух във телеса.

Вярно, ще да си поел,
може би, към ново Слънце?
С преродена новост смел,
детски силен, чист и зъзнещ,
но по онзи жизнен начин,
както снежната борба,
със уютни ласки майчин,
весел, див и на игра.

Аз надявам се,
не си заклещен,
в парадокса времеви,
де незнаещо облещен
циклиш, докато вървиш,
ала ден не изминаваш,
във измамно повторение,
Напрежение прибавящо
между всички измерения,
пласт по пласт,
енергия натрупана,
Мъртва Власт,
в летаргия окъпана.

Де да можех да те видя...
Но аз съм точица в света.
Точицата ли предвидя
де си, що си, как е там?
Няма те.
Пред мен си мъртъв.
Притихнал в безразличността.
Застинал. Никакъв.
Вакантно постен.
Съвсем мъртвешки в вечността.

И бабата седи и гледа.
Щурците пеят в нощните поля
И горе, там, луната бледа,
знае де е. Ала не и тя.

Фантомът се разтапя


Вятърът ли ще обрули
мислите токсични,
призрачно нахлули
чувства еротични,
ала не от мене.
Не от дън душа.
Части неизменни
на една муха,
жужнещо усилна,
ала не съвсем.
Тайничко държаща
спомени във плен.
Спомени, изтекли
своята вода.
Винаги ненужни.
Винаги сама -
докато вървяха,
аз се уморих,
истински ли бяха
в първия ми стих,
тъй реален трепет,
ала изкривен.
Идещ не от другия.
А роден във мен.

Илюзорни пл'одове,
фантазия възкръснала,
прошарени от кодове,
'едно наум' разпръснали,
че всичко сътворено
е само в моя свят.
Ужасно разкривена
реалност в своя брат,
уж истински и той,
но само душопиещ,
довел първичен рой
очаквания гниещи,
във болката насаждащи
ненужния копнеж
по мъртвини залязващи,
но не и във растеж,
а в рана, задълбаваща
ненужните измами,
и нито мене нужни
и нито оправдани.

Една история,
запържена -
от времето във гроб. Но пак
фантомно стърже, на
миналото - роб.

Кънти ми във главата -
като призкак уморен,
тъй тъпчещо размятащ
момент осакатен.
Сетивност, но във спомен.
Угаснал в актуалността.
Тържествен като помен,
фитил без восъка.
И уж го има, но го няма.
Като бъдещето на мъртвец.
Прииждаща вълна на
душевност без живец.
Що дириш, ми кажи??
СПОМЕН ГОВОРИ
НАЛИ УМРЯ, ПРОКЛЕТНИКО?!
КАК
МЪРТЪВ
МИ
КРЕЩИШ!??!!??!?!!


!!!!!!!!!!!!
???????????



...........................
..............
^^^^^^^
^_^_^_^
^_^____
_______
.........
____^_^
^_^_^_^
...........
^^^^^^^


Ала днес израснах
детските заблуди.
Мъничко угаснах,
ала ги прокудих..........
....................
..........

!!!!!!!! НЕ !!!!!!!!!!!

!Всъщност не угаснах!
Аз се разгорях.
Сега ПЛАМТЯ във БяСнО
възпречистващ грях.
Струна сладострастна,
я гали Висина,
еуфорично срастнала
отвъд Нирванността.

Пулсираща Любов,
спояваща ядрата
в основите, готови
да свържат Началата,

В съзидателната МОЩ
на минимума енергиен,
възбуждащ в черна Нощ
едно Сакрално триене,
избухващо в Огразъм
на Слетите души,
Съдби в
......Върховност
...............РУХВАЩИ
                ...
..............Тук
........говорът
Мълчи.

~

b - нискочестотни страсти
i - високочестотни страсти
b+i - слети