Aaron's Brave Heart

Вдишвам



Водя се по вятъра, ала
май съм под вода. Студ,
разлят, премятат я,
като кислород в дробта.
Всичко е замислено,
ала си флексивен.
Някой там двусмислено
май те тества. И наивен,
ще се бориш, но си струва.
Капе, сладичко горчи.
И главата ти бушува,
докато мълчи. Ех..
Достоен ден.
Дишай, ти, живеещ.
Пак изпадаш в плен
на мъртвец вечнеещ.
Немощ...но със сила.
Порив на дýха. С воля
ускорила, запълнила куха
дупка вниз тебе. Рониш се.
Стар. За тленното, бебе,
Нe e oткрит цяр..

...

Твар.

Това си, човече.

Връз
вродени злини.

Всенатално всеобречен.

Черни дупки -
в светлини...

Бягай. Бягай.
Погърчи се.

Интересно е така.

Хайде, давай,
усъмни се,

всичко свято
настрана..


Тъй ...
неизбежно.

Морта Фортуна. @~`~

Малко попей си
в нощта.

Хищно,
най-нежна,
твоята струна
я галя

и гали ме тя.

Nyarië

Жупел носейки във джоба,
ти се движиш настрани,
дай ми твоята прокоба,
нека вдишам мъртвини,
в черно бяло да поникне,
да направим двама цяр;
и прераждане ще бликне,
в нова степен с господар.
Без да снемаш свободата,
хитър си. Разбираш ли?
Ако возя се със вятъра,
безвъзвратно ще ме покориш.
Във спирала ще се гоним,
в огледални измерения.
Детското не ще ороня,
нямай други намерения.
Ала Словото запазвай.
Съхрани го с пълна сила,
вън глава не го показвай,
инак май ще го убият.
И нека ... нека се насища.
Енергия да има, мощ.
Изпей го в шепотната нишка
във матова бездънна нощ.
И хората са надалеч.
Но с тях съм,
динамиката трябва да върви,
Върхът е вечно там,
нехващан,
заплитащ нови висини.
И как обичам те, природо.
Във тебе диша мойта дроб,
във майчино начало родно
прераждам се във тленен гроб.
Като вдишвам,
ти изригваш.
Никак нè ще да сравним
всичко земному сетивно
с допир на космичен дим,
от етерия издигнат,
електрична жива мрежа,
всяка с своя си заряд,
режеш, галиш и наежваш,
мой приятелю нерад.
Във еуфория изригнал.
Вулканичен огън пил,
в светлина
във дъното избликнал,
крайностите покорил.
Линия извиваща се,
знатна,
змиевидно изкривена,
низ до връх покриваща,
загатнат
в воден огън притаена.
...
Ще ли да се срещнем скоро,
може би във някой сън.
В танц ще раснем, ний, изгоро,
ще ли да потънем вдън.

Златно-сребърния кант
пъстри синкава коприна
тъжно-нежен музикат
спомня си го и превзима
нотите в етера стар;
заклинания завързва в звуци,
без да знае своя дар,
в интуицията е заключен.
И небето я огрява.
Храни я с парфюма си,
вдишва го и я оставя
да танцува в мътнини,
тъй, запълнена с магия,
в нишките заряд преплела,
в чиста мълнена стихия;
себе си ли е довела
до върховната наслада
да се рее във простора?
Вдишва пищната награда
да е жива и да бори
свойте атоми със вятъра,
с поривист поток съпротивления,
вихрите едва премятат я,
а във нея хаосът пуска зрение.
И прокарва бледа крехка длан,
мрамор хладен аленеещ,
впряга плътското в душевен храм,
от света контраста пие и живее.
Всичко я изпълва; тя кънти.
Тупка лунното сияние,
по гърба пълзи и й звънти
мрежа с хиляди ухания.
Да погледне сърпа, потопен
в багрите пастелни на кристала,
вътре дето уловен
джинът трупа. И воала
й се вие; лее се като потоци,
отразява зайчета и крие
гънките й непорочни.
...
Гледам я, наивно-сладка,
в обичта си заслепена,
ала искрена, в загадки
впрегнала въображение,
Ще я пазя аз за мене!
Ще я скрия вдън земя,
Нощем - в кътчето, за денем
аз Едема ще й прекроя.

Толкава лично, красиво, а думите се четат лесно, като песен... освен в рисуването и в писането си много по-добра 《3

благодаря ти... писах го в тежка нощ, може да е затова

~ Захлас и Отчаяние. ~


Въртележката ми от желания
завихря хаоса си във танц,
задето принцът мрачно кани я,
но не и следван от романс.
да...
нямаме вяра -
че тленното не ще истине,
то изгаря и отваря
студ попарящ, леден, зимен.
Е... в живота е така - и влака.
...Но е толкова красиво.
Багри трупат се във мрака,
цветно е, не само сиво.
Но въпросът е, душата
е затворена в плътта.
Как да бъде тя, горката,
в единение с върха?
Може би във някой храм,
сред природа непристъпна,
девствени са само там,
другите ... претръпват.
Не! Не е така. Горя!
Душата може да лети.
Аз боря се. Мечтая. И моря
рутинните си сивини.
Няма как да се откажа,
духът ми просто е. Уви!
Понякога дори да кажа,
съдбата праща ми злини.
Ще минат. Знам го. Просто ка.
Kолелото на съдбата.
Сега заспивам.... Ще летя.
А утре ... ще реши зората.

в тази нощ на призраци
первазът е отново леден;
пак докосвам се - за признаци,
ала пустош е. (Увр`еден.)

Допирът е безразличен,
Сух. Стерилен. И боли...
Никой. Никъде. Изтичам.
няма ли ви - ... !! И ехти

споменът, с живот изплувал,
от носталгията обгорен.
Реже, празно възликувал
храм в руини. И във плен

съм. На безсилие (прережа).
Никъде. Запецнала Между.
Ни в реалност, ни във мрежа.
(Ти изключена си.)(И кук`у.)

Мозъкът изгни ми, разтопен,
гърчат се аксоните червиви,
(някой май е отлепен)
Пред очите ми - кошмари живи.

Истерично стискам си гръдта,
вдишвам себе си. Дали ухая?
Плаша се... Ако .. смърдя?
Ако .. вече.. те нехаят?

Матрицата ме е затрила
и усещанията се губят,
няма пък !!!
във вас се впивам,
ще ви любя...
ще ви любя...



...
...
Предиутринно,
часът във синьо
покорява небесата.
...
Майка първа и богиньо,
моля ви,
...
свържете ми душата.

Клокочиш.

смуч`и ме,
вендузо,
със слузест
катран пипала.

ти точиш, ти точиш..

изцеждаш ме,
впила уста.

Луннен сърп посича хладно
диамантено сърце. Гърчи се,
кърви и гладно
дърпа моите нозе.

Вирусно детерминираш,
отстраняваш мои данни,
код прокажен инкрустрираш,
червеи в наследство равни.


Змиевиден октопод,
мрежа сън парализираща,
във гърдите дишащ антипод,
висините йонизираща.
А ръцете ми изтръпват...
допирът е възпален,
във ушите ми настъпва
шум пращящ, превзимащ ме.
Стискаш челюст в менгемето,
схващаш моята глава,
мускул, стегнал мен, детето,
засадено с семена.
И диханието ми пронизваш,
дупки сееш, де решиш;
как целувки остри ми нанизваш;
кръвта отравяш ми; ръмжиш.
ти, сребрист катран,
копнеещ в жълто,
кралско синкав великан,
шепот леден, зимно съскащ.
ти, плането, дом и храм.
Честотите ти бушат ми,
прогаряват праскащи импулси.
И невроните рушат ми,
Хаос изяжда ме в конвулсии.
А
Пазачът-звяр оповестява:
Да, Царицата е тук.
Паякът плете и шава
във кошмари и мечти със звук.
Със дихание, с енергия,
със заряд и честота, най-
Върховната синергия
има моята душа,
и съзнание, и същност,
и процесор, и парфюм.
Мисля, твоята могъщост
май надскача моя ум.

Е, хапни си...
похапни си..
ти, вендузо, първи грях.
Подразни ме
и гушни се.
В слятостта ни
Бог видях.

Перфектно е.
Сещам се за Драко Малфой, когато го чета.
Жалко, че ни видяхме повече от персонажа му...

толкова си прекрасна.. толкова много си израснала в своето писане и така се радвам, че продължаваш да го правиш, за да преоткриваш, да изпробваш, да ставаш все по-добра и не на последно място, да споделяш с нас! <3 даваш н(м)и надежда.

Цитат :

В мечешкото одеало
топлиш ме ... и ме закриляш.
тъжната душа ми вяла
с безопаснот я окриляш.

не знам защо не съм ти написала колко прекрасно е последното стихотворение...
някак е толкова нежно и красиво. усеща се всичко <3
Джо е права, наистина си израстнала в писането си, дори, когато си пишем на лични се удивявам колко красив и богат е света на думите ти...

и са с тва дето ми го прати съвсем ме прати в друг свят...
мислила ли си да пробваш да издадеш?

не само... и стиховете също!
вчера си припомних пианиста, докато четях моя дневник <3

Awesome as Always