И нека бъде светлина, и нека бъде звук

благодаря ти

Щом е трудно да го променим

Деформираният образ на света
ме натъжава, ала съм безсилна.
по улиците есенно тече дъжда.
напомня "всяко нещо си отива".
градът е пуст и времето е спряло.
забил е светофарът на червено
и някак ми е трудно да повярвам,
че няма никога да е зелено.
защото, хора, ние я убихме,
а после тя погуби нас с нея.
безчинства много сътворихме.
как можахме- трудно е да проумея.

твърде късно е и няма път назад.
стари грешки да поправяме не можем.
всичко част е от безкраен кръговрат,
но нека, хора, нека краят го отложим.

Несправедливо кратко

Градският вълшебник в крепостта
и феята вълшебна от гората
се влюбиха в един пороен дъжд
и си дадоха взаимно чудесата.
тя не можеше човешки да говори.
той не знаеше на феите езика.
с любовта обаче кой ще спори.
отзоваваш се веднага щом те вика.
така и стана с двамата герои.
не се разбираха с думи, а с чувства.
горите се превърнаха в покои,
където те разеляха се сутрин.
а вечер- под Луната и звездите.
щом всичко спи. дори и тишината.
той дълго, дълго гали й косите.

магията разваля се с зората.

Ежегодна приказка

Все пак е есен. Всичко е красиво.
дъждът почуква с капки по перваза.
чаят плодов в ръцете ми изстива,
а есента разказва и разказва.

Дойдох от север. Облак ме пренесе.
и вятърът издуха ни дотук.
градът като че ли малко посъвзе се
и заприлича мъничко на друг.

Облякох го в шарена пижама,
цяла избродирана с листа.
направих му я леко по-голяма,
за да я носи чак до пролетта.

А улиците гушнаха дървета
и май че се приготвиха за сън.
лятото отиде си с карета,
сбогува се единствено със звън.

И нищо, че съм вкъщи, зад стените
и нищо, че изстинал ми е чая,
следобед се родиха красотите
на тазгодишна есенна омая.

<333

Безчовечието, което срещам

обявявам тихо. спирам да обичам.
спирам да преследвам всичко илюзорно.
уморена съм от толкоз тичане.
а и тъгата страшно е огромна.
но я пребродих цяла, из основи.
без да спирам. без да питам, а послушно
си играех целодневните ми роли
просто днес след днес, забравяйки за утре.
няма утре. няма бъдеще. и няма хора.
критикът в мене всичко го отрече.
игнорирам, но не спира да говори.
все едно повтаря цяла вечност вече.

хората не са човеци. остави ги
сами да носят тежките вериги
на погубена любов и доброта
задето влюбени са в пагубността.

Какво ме чака...

забравих или може би пораснах.
всичко се променя с годините.
сега недетска съм и без украса
и пълня само с празни думи римите.
не говоря тайно вечер със звездите
и не обещавам, че ще дойда- да ме чакат.
вече крия и тъгата, и сълзите.
аз голяма съм и срамно е да плача.
не докосвам с пръсти синия простор
и облаците са си просто облаци.
опаковах всичко в един фургон,
а детските ми радости в гробници.
под ключ държа усмивките, смехът ми.
пораснах и не смея да ги пусна.
вървя сама с тъгата, а светът ли?
от безхаберност май, че ще се пръсне.

вървях с хората, с времето напред.
но всичко се обърка. спрях да вярвам.
тъгата светска ме сковава като лед,
а всъщност колко мъничко ми трябва...

По научно- депресия

поезията ми никаква я няма.
загубих и човешкото в себе си.
животът заприлича ми на драма
от онези холивудските, големите.
всъщност евтина е. въобще не струва,
но играна дълго е от милиарди.
всеки гледа как да изтъргува
щастието, по своите стандарти.
на безценица купуват се/продават
билетите еднопосочни към смъртта.
усилията не ще си заслужават,
ако е пълно и те върнат пак в света.

нямам избор.
ще играя драмата безспир.
ще умра нещастна в привидна щастливост,
непознала тихия душевен мир
и забравила какво е да си жива.

Търси се човекът

Не знам къде и как, но го изгубих.
не знам кога. защо. мъгливо настояще.
не знам защо ме гледаш и се чудиш,
мен ли търсиш в очите ми горящи?

не знам къде и как. въобще не помня.
не знам кога. защо. лутане безкрайно.
не знам защо неистово ми трябва воля.
светът, човекът - всичко е нетрайно.

не знам къде и как, но ето, че се случи.
не знам кога. защо. пустеещ ум.
не знам защо опитваш да ме учиш.
не си поканен. вън от моя сън.

<33

sidd ^^

Светът бяга от хората

Светът така объркан е, че ми се иска
да го поема целият в ръцете си.
да го затопля с нежните ми стихове,
а после да размекна ледовете му.

светът голям, голям, а всъщност малък.
като дете, нуждаещо се от закрила.
далеч от хората строи небесен замък,
защото е научил - те са сила,

с която му е трудно да се мери.
те - човеците - са паразити.
нещастни. сиви. тъжни. уморени
и вечно, вечно ползващи лъжите.

"Не на дрогата и наркотиците.
Не оставяйте без дом децата.
Няма да ни лъжат политиците.
Няма да е в криза пак страната.

Забранено пушенето вече.
Спират да се качват и цените."
Ала промените са толкова далече
и човекът продължава с лъжите.

Dislike

Океанът от човеци е безкраен.
а аз стоя си на брега. не плувам.
човекът ми е толкова омразен.
но-ето-виж го. той си съществува.
преживява ежедневните си драми
и играе най-изтърканите роли.
взима материалните награди,
но душата и сърцето-те са голи.
позабравил естеството на нещата,
парадира с купища проблеми.
непозната вече му е добротата
и не знае как да се съвземе.

човеците са...как да ви го кажа-
по-сложни от брега и океана.
душите ви нарочно ще замажат
и ще ви вкарат в житейска драма.

много, много се радвам ^^

Лъжата 31-1

И какво, че е вече нова година?
да не би нещо да е по-специално?
пак си е същата вледеняваща зима,
покрила земята с плътно одеяло.

И какво, че сменихме пак календара?
да не би да сменихме човека в нас?
пак сме си същите. какво ни накара
да забравим за съвест, любов и кураж?

И какво, че си мислим, че всичко е ново?
да не би да изчезват старите грешки?
пак слагаме маски и сме лъжовни.
нова година... съвсем по човешки.

любимото ми стихотворение <3

наистина? (happy)

Bestseller

Не ми ли вярваш? Всичко е измама.
огледай се! навсякъде- лъжа.
вярата ми малка е, а бе голяма
и в шепите душата си държа.

Не ми ли вярваш? Всичко е фалшиво.
истината- лъскава пародия.
сърцето ми уж трябва да е живо,
но свири смъртната мелодия.

Не ми ли вялваш? Ще ти се наложи.
хората. света. дори безкрая
заели са изисканите ложи,
а ти какво?
-Аз няма да играя!

мерсии, ели ^^

Под лупа.
През разрез.
В душата.

Не зная каква е целта на поета.
той просто е скитник през ери и хора.
наблюдава света през свойте пердета
и страда от тъжна светска умора.

той нищо не може. не е практичен.
отсъдиха хората без да му мислят.
всъщност поета е просто различен,
умело избягал от прякора "личност".

объркан е може би. или изгубен.
надянал е грубо хорската маска.
живот без прекрасност за него е труден.
отвътре душата му цял го издраска.

яде и обича. и много се моли.
забравил е с думи как да говори.
той просто поетства без да му мисли
и без да съзнава света ще почисти.

Кой кой е

В тая повехнала зимна картина
аз виждам душата си- вън на снега.
януарският студ добре, че го има,
за да подгрее в мен мисълта.

Има ли смисъл? за какво ще се боря?
нима за живеене става светът?
"човекът" играе човешката роля.
човеците тихо зад кулисите спят.

Зима+Лято=Пролет

вижте! цялата съм слънчогледена
и прегърната съм от безброй лъчи.
далеч, далеч на юг са ме отгледали.
слънчевата ми природа си личи.

там! сред бурното южняшко лято
аз прекарвах си пътека към света.
зимното момче ми беше непознато,
но ето, че се срещнахме в снега.

той потропа тихо на прозореца
и безмълвно ме помоли да го пусна.
с чай в ръце изслушахме прогнозата.
вчерашната, днешната и утрешната.

аз се сгуших в него и измръзнах цяла,
но след мигове разлях се в топлина.
тогава по случайност сме създали
първите искри на пролетта.