И нека бъде светлина, и нека бъде звук

Как го каза... заживели щастливо до края на дните

Моят болен мозък
до болка те трови.

А твойта душа
в кофата рови.

Мойто кухо сърце
до болка те бие.

А твоето тяло
голотата ти крие.

Мойта празна любов
до болка играе.

А твоят живот
да умира не знае.

Не беше ли миг?
Не зная, не зная.
Онзи тихия вик?
Аз винаги мамя.

Lirael написа:

Измислих тихо всички
мои смърти.
Измислих даже теб,
а ти отвътре
измисляш всяко късче
мен.
илюзията играеш
наранен.

Тва е много извъртяно, много радва.

мерси ^^

хайку

Вкус на целувка.
Дъх на нежна възбуда.
Сплетени тела.

Любовен космос.
Оргазмично изкуство.
Големия взрив.

Светата троица

Когато срещнах вчера Бога
той ми каза:
Ти лазиш в любовта си
и проказа
разяжда хищно твоето сърце.

Но той човек е. Няма да умре.

Разговарях с Дявола и
той ми каза:
Ти летиш в греха си
и омраза
задушава цялото небе.

Но светът е ад. Няма да умре.

Щом срещна себе си аз
ще си кажа:
Живях в заблуди,
но ще измажа
лъжата с истина догоре.

С кого не бива да се спори?

Светът ли?
Рушете!

Спориме двама с мене
на тема
Човекът забравил човека.

Усмихвам се нервно. Протягам
да взема
от буркана някаква мека

прочувствена болка, изтичаща
тихо
по здравите вени на Времето.

Велик в самотата си лъжа, че
пиша.
О, колко сърцето е бременно.

Но земен съм, тленен съм. Виж ме-
изчадие!
аз газя в калта от безвремие.

Раждам. Умирам. Умирам се.
Раждам се.
Аз цял съм жестоко съмнение.

мерси, сид
вапцаров <3 все пак

(Анти)катарзис

По глухите стъпки
на вековна трагедия
аз вървя из пътеки
и играя го смелия.
ала пътят завършва.
няма миг и нататък.
самота ме прегръща.

Нищо няма остатък.

Тиха нощна мелодия
на вековна трагедия
озвучава пътеките
и играя го немия.
ала звукове глъхнат.
няма миг и нататък.
и сърца се пречупват.

Нищо няма остатък.

Груби чувства нарязани
на вековна трагедия
не живяха, но бяха
по-значими от жребия
за живота, смъртта
няма миг и нататък
за хора, човеци...

Нищо няма остатък.

"Светът ли" много ми хареса!

благодаря ти ^^

Радиоактивност

Разпадах се вековно на фрагменти.
дълбаех си измислени тъги.
повтарях си до пагубност момента,
в който спря да бъдеш ти.

и бяхме Ние- заедно и цели,
а личността съвсем се изпари.
усещах ни като ужасна жега,
чиято суша ще ни умори.

загарът ми остана като белег,
напомнящ ми завинаги за нещо,
което е било във мене

Ела! Недей стоя отсреща.

Ела, от векове копнежи
аз съм самичък андрогин,
но прогорена от палежи
ще те обичам
мой
един
любим.

Ако ми бяха казали, когато се регистрирах тук, че така ще отскочиш нагоре, (срам, но ще призная) нямаше да повярвам. Браво!

<3
прекрасно е

оо, благодаря ви ^^
наистина много много се радвам

Първият човек

В непознати дълбини се будя
с тяло плътно колкото земя.
аз раста и повече се губя
без да има някаква следа,

по която да познаеш, че съм бил!

В непознати ширини живея
с същества, наричащи се хора.
аз раста и мисля, че умея
без да има някаква основа

да познаеш лесно, че съм бил!

Непознати висоти катеря
със съмнения като копнежи.
аз раста и искам да намеря
силата, която ще разнежи

суровата същност човешка,
която навярно по грешка
живя и погреба Земята.
и умря още в зората.

Жералдин

Аз те чакам реален, от плът и от кръв,
но ти винаги втори и никога пръв
се бавиш, забравяш и закъсняваш.
незнайни, добър си в това да отлагаш
твойто тихо завръщане в мойто сърце,
където, знаеш, те чака бурно море
и в него потъваш. не можеш да плуваш.
ах, добре, че е нощ и просто сънуваш.

но, незнайни, аз чакам. вечността си е моя.
от векове я играя човешката роля.
живея. обичам. след туй тихо умирам,
но Любовта ми е чужда и рядко разбирам
къде е началото и къде й е края
или е помежду им... аз не зная
не зная.

страхотно! браво!

благодаря ти , ели ^^

В забравата
на собствените си емоции

Ще помниш ли, че тиха е тъгата,
че шумотевицата градска глъхне.
най-вече, че, очаквайки, зората
си позволил душата ти да съхне.

Ще помниш ли, че болката умира,
че хората забравят добротата.
най-вече, че когато се съзира
краят... ти все още плачеш.

Ще помниш ли? за стотен път те питам.
Ще помниш ли? навярно няма, няма.
но струва си поне да се опитам.
дори да е лъжа... дори измама...

ставаш все по-добра (:

Любовта е само чувство

В дълбините на сърцето проектирам
най-ужасните от светските кошмари
и си мисля всеки път: дано умирам,
но ми пращат само лодки, без лодкари.

А реката на живота знае само,
че човешкото сърце било голямо.

В дълбините на сърцето си обичам
ала вечният въпрос дали го мога
в кошмарите ми кара ме да сричам
"Аз съм се родила жива в гроба."

А реката на живота знае само,
че човешкото сърце било голямо.

В дълбините на сърцето се залъгвам.
по човешки деформирам си живота.
ала в края на деня изтръгвам
всяко чувство
всеки стих
всяка нота.

Hate me today.
Hate me tomorrow.

Защото аз не мога да обичам
и няма да съм твоята принцеса.
защото, колкото и да отричам,
ще питам- чувствата, къде са?

Защото ти умееш да обичаш
и си ужасно много принцовиден.
защото просто няма да отричаш,
че ти си мой, любим, един-единствен.

но най-вече

Защото всичките "защота" парят,
напомняйки ми тихо, не насила:
момиче, ти умееш да се правиш,
но не забравяй-
Любовта я има.

Да, противореча си

Стига вече сме лъгали,
че светът е обратен,
че спасение няма,
че животът е ясен,
че магията чезне,
че денят се сбогува,
че нощта ни поглъща

и никой не чува!

Стига вече сме вярвали,
че живееме кратко,
че умираме бързо,
че горчиме си сладко,
че обичаме лесно,
че прощаваме трудно,
че светът е чудесен

ще го чуем и утре!

част от моите зимни миражи

Някога през декември

Подари ми всичките си снежни нощи,
Подари ми зимна приказка за вечност.
Не забравяй само, че ще искам още,
Ще научиш – нямам капчица човечност.

Подари ми всеки шанс за стръкче пролет,
Подари ми даже лунната соната.
Представи си само – гледаме отгоре
Как човеци долу чакат светлината.

Подари ми тиха тъмнина от яркост,
Подари ми цялата си залезна магия.
В замяна ще ти подаря аз вярност
И ти обещавам:
Спирам да се крия.

Това ми хареса много.