teemant

Гара за един

Аз тръгвам и очаквам изпращачи -
на гарата съм сам-самин.
Ръждив, локомотивът жадно грачи
за въглища, изпуска черен дим.

Кондукторът ме гледа изпод вежди,
приканва ме да се кача.
Аз чакам пак, аз чакам думи нежни:
"Обичам те" и "Сбогом". Под дъжда.

Релсите пищят под тази тежест
стотонна на вагона стар.
А влака пее монотонна песен,
напускам този град със утринта.

Петното

С начало и със край
тъй равен и тъй бял
а в центъра -
чернее се петно.

Под бялото -
метална маса,
пласт от лед, затрупан
от памучен сняг.
Освен горещото петно.

До преди малко е била
препълнена и жива
със чайник и сервиз от порцелан.
Сега е със петно.

И гостите следобедни ги няма
оставили са само
кафеено петно.

Avalanche_Master написа:

Петното

Идеята много ми допада. По принцип не харесвам такъв формат стихотворения, но това ми допадна. Имаше един тънък момент, който не ми хареса само. И нещо му липсва, но не знам какво. Обаче... не знам, напоследък доста често ми се случва да се замислям за това как тече времето и така нататък. Примерно... онзи ден излязох да обядвам с дядо и тъкмо се прибрах и след малко за секунда си помислих как трябва да изляза с дядо, за да ядем. И се усетих, че ние даже вече сме се върнали и си представих как в момента мият чиниите, които сме използвали и така нататък. Както и да е, не мога да обясня какво имам предвид, затова само ще ажа, че ми харесва. Иронията е че в другото подобно нещо, което харесвам, става въпрос за... чай Чакай да го намеря.

Да, намерих го. И отново, разбира се, ирония. Оригиналът е на българска поетеса и то русенска, но не мога да го намеря. Затова сега ще ти покажа хърватския превод, а после, като намеря оригинала, ще видиш и него.

ČAJNA CEREMONIJA

Ajde da ostavimo čaj
da prelije šalicu,
tanjurić pod njom
Plave cvjetiće da udavimo
Da obojimo stolnjak,
lakiranu nogu stola,
njezinu petu zabijenu u tepih,
poput papučice balerine
Da procuri kroz bijeli tavan
naših susjeda,
njihovih susjeda,
Nakraju ćemo možda primijetiti
da smo ljepljivi od banalnosti…

Nemoj brisati čaj
Da si kažemo "Dosta više"
"Gotovo je"

Чайна церемония
O, du lieber Augustin,
alles ist hin.

И нека да оставим чая
да прелее чашата,
чинийката под нея
Сините цветчета да удавим
Да оцветим покривката,
лакираният крак на масата,
петата ú, забодена в мокета,
като пантофката на балерина
Да протече през белия таван
на нашите съседи,
на техните съседи.
Накрая може би ще забележим,
че лепнем от баналности...
Не подсушвай чая
Да си кажем ‘Стига вече’
‘Всичко свърши’

... но кой е всъщност?

Осъзнах, че колкото повече пия,
толкова по-грозен ставам в твоите очи.

Загиваме бавно глътка след глътка,
увиваме телата си в цигарен дим
и сътворяваме урод от любовта си.

Тва с урода ми напомня на една песен на Bad Religion:

They live their lives
under a blanket of shame and their progeny
crawl from underneath it

BÉTON BRUT

Сурови, сиви,
   доминират.
Издигат се,
   не умират.
Градивно.
   Но остаряват.
Влудяват се.
   Погрозняват.

Бетонено тежки.
 Стоманено гръмки.
Потискащо тихи.
 Влудяващо дръзки.

Живеем в тях.
 Живеем във клетки.
Във кошер отровен.
 Събираме мед.
От цветята на злобата.

Тече и таванът бетонен.
 
 Пробива си път
  нашата

  ДЕ
   КОН
    СТРУК
      ЦИ
       Я.

Благодаря!

Белите Птици

В главата ми летят
ята от бели птици.
Със крясък ме зоват
и после закопчават ме
с червени белезници.

Очите ми кървят
жестоко изкълвани -
не виждам своя път
усещам само клюнове
в любовните си рани.

Перата - женска гръд,
крилата с нокти в мене
се вкопчват; нежна плът -
усещам, че съм в нея,
с парфюм е напоена.

Айде някой да обясни що толкова ви харесват някои неща.

Смъртно хайку

Зарево бетон -
осветеното небе
в червени мисли

При сработване с едни пичове, с които ще свирим, това може и песен да стане.

Жълто

Милиони светофари
се събуждат всеки ден.
Те отварят си очите -
показват ми картон червен.

А зелената им злоба
на окото трети ред
е забъркана с отровна
лепкава смърдяща гнет.

В жълтото се крият дните.
В жълтото сме ние днес.
В жълтото са ни съдбите
и чакаме сигнал "напред!"

В жълт кехлибар сме затворени ние,
в жълтата храчка животът ни гние.
Никой не смее напред да върви
когато го гледат кървящи очи.

Много хитър замисъл, харесва ми, но май ще е по-добре да промениш последния катрен така, че римата да е през ред, както и в останалите. Примерно:


В жълт кехлибар сме затворени ние,
никой не смее напред да върви
в жълтата храчка животът ни гние.
когато ни гледат кървящи очи.

Да, страхотно е, и ще стане идеално, ако наистина промениш накрая словореда

Рени, аз се чудех какво му липсва... то било теб!

Благодаря!

Ама кажете нещо и за първия ми хайку опит.

Ето още нещо с рефрен, между всяко четиристишие влиза:

Играта

Мухата прелита пак бавно -
край мене на болест вони.
Помахва с крилата си плавно.
Не спира, върти се, лети.

Замахвам с ръка през крилото -
откъсвам го. Полетът спря!
Мухата се сгърчи на пода.
В душата си сгърчих се аз.

Завиках изпълнен със злоба.
Мухата чу луд да крещи.
Умирах. И мислех за гроба -
над него муха ще жужи.

***

Играя с мухата - игра
на съдби.
Троша аз яйцата, троши
тя мечти.

<3 Много добро!
напомня ми на песента на нова генерация

Знам, бе, и мен ми напомня, и много ме е яд, че ТОЛКОВА се влияя от Воев...

Не ми харесва последното четиристишие, ще го пренапиша като ми дойде музата.

Негатив

Експозиция на голо тяло
върху негатив.
Кожата красива - млечно бяла,
негативът - сив.

Образът на сбръчкан сухав старец
но смален на две.
А във бръчките контрастът пари.
Но на живо - не.

Две пчели във въздуха играят
в бяло-черен свят.
А на живо слънце ги изгаря,
въздухът е ад.

Спомени забравени живеят
в негативът стар.
В него с времето лицата ще бледнеят
с болен цвят на вар.

много е добро.
а пък, на мен и последното четиристишие ми харесва

Много насочена градация се наблюдава при теб- пишеш все по-добре със всяко ново творение