Кое е любимото ви стихотворение?

bionic Брой мнения : 162 Registration date : 26.08.2007

/любими

Пишете автора и заглавието. Ако имате възможност постнете и самото стихотворение. (:

Блага Димитрова - ВИШНА

"Студено ли ти е?"-попита
и във прегръдка ме зави.
До тебе доверчиво свита,
разцъфнах цяла...И какви
презморски птици в мен запяха!
Повяха южни ветрове.
И като вишна още плаха
раздадох своите цветове.

Къде на воля днес се скиташ,
оставил ме сама в снега?
Нехаен,вече и не питаш:
"Студено ли ти е?"....Сега
край мен е зимата предишна
със студ и бяла пустота.
И аз,премръзналата вишна
трептя с попарени листа.

Обожавам го, особено втората му част <3

la tua cantante. Брой мнения : 238 Registration date : 20.06.2007

Изгонени от час
Петя Дубарова

Изгониха ни - бяхме невъзможни.
Смехът ни бе решил да ни е враг -
избухна между тестовте сложни,
разрошен и подкупващ. Даже как

завързваше добрите химикалки
с невидими конци, вълнуващ, син
и смеехме се просто неразбрали,
че не е лодка синият ни чин,

че и часовникът не е палячо
със смешен нос - голямата стрелка.
И чакахме звънеца ни - тръбача
(сами си го неракохме така).

Но строгият учител не усети
красивото на пъстрия ни смях,
приел ни в свойта алена планета,
далеч от всякаква тъга и страх.

Изгони ни - ний бяхме невъзможни.
Но в дните, в тебеширен прах,
в контролните, объркани и сложни,
аз пазя спомена за този смях!

Там
Джо <33

Там,където вятърът ме брули
с нежните ръце на пролетта.
И със нежни,сладки устни ме целува.
Там съм аз.Сега.

Там в безкрая.Във безброя
на мечтите ми.Сама.
Аз се лутам без да зная
накъде да тръгна след това.

Там,където е красиво.
И морето,непринудено добро,
шумно блъка,дращи диво.
Там,където няма зло.

Там,където се синее
небосвода нежно млад.
И звездите ярко греят.
Там е моят свят.

Там ухае на кокиче,
на море и на трева.
Тичат весели момичета
по свободните поля.

Там,където вятърът ме брули
с нежните ръце на пролетта.
И със нежни,сладки усни ме целува.
Там съм аз.
Сега.

аа, какво толкова му харесвате, ужасно е >.<
все пак много мерси, чувствам се поласкана да ме поставяте до такива велики поетеси :hearts :

аз.. имам много любими..

.. Иди при нея, мене прокълни -
аз даже както трябва не обичам:
мен и снегът валящ ме пияни,
и всяка нова песен ме развлича..

Елисавета Багряна

.. Във тази стая - тясна, тъмна, ниска,
умирам от неизцерима рана,
че аз не съм възлюбена и близка,
ни чакана от някого, ни звана..

Ел. Багряна

Прости ми, Поезийо! Малка, загубила глас,
в нозете ти царствено тихо сега коленича.
И чакаща, искаща, може би аз
на всички онези, на всички онези приличам..
..
Заклела си някого, тайно от всичките нас.
Пак черпим от твоята сила безмерно щастливи,
защото си жива не в някой и нечие аз.
Ти в цялата същност на нашето време си жива.

Петя Дубарова

Едни си имат дом и тишина,
а ти- какво? съмнения. Въпроси.
Да бъдеш на един поет жена,
туй значи все разпятие да носиш.

Вдигни над мен очи. И не скърби,
когато някой лошо те обиди.
Признание ще дойде може би.
Почакай само аз да си отида.

Евтим Евтимов

'Ако си спомниш пак, ела.' -
бе казало едно момиче.
Аз помня, е ответът мой,
че който истински обича,
не може да забрави той.

Недялко Йорданов ♥

Но погледът му в мен е вперен -
дори сломен, дори прокажен,
знай на какво да бъдеш верен
и от какво да се откажеш.

Н. Йорданов

_________________

Е, мързи ме да търся всичките любими, затова ще пусна.. тия, които са ми най-наблизо. ;P /Т.е. мързи ме да търся всички стихотворения, които ми харесват, щот не са едно-две/ Пускам две..:

Светофар
(Юлиан Атанасов)

Светофарът умря.
Умря светофарът.
И луната обърна корем,
в пожълтялата локва опули се.
Помияр е нощта - с хлад и тъга,
пак ще провеси език
по смълчаните улици.

Светофарът умря.
Умря светофарът.
И е толкова пусто под купола
на зелените кестени
в този краен квартал.
Клошар е дъждът -
чука по покрива,
куп звезди запокитил в студената кал.

Светофарът умря.
Умря светофарът.
И кварталната блудница
тъжно влачи крака към дома.
Свири вятър в олуците на самотните улици -
някой плаче.
Незаченала, ражда нощта.

---------------------------
І.2
(Ясен Атанасов)

Тя танцува гола в средата на стаята
сенки скриват гърдите й
и само в прозореца се подава
малко време
за статуите всъщност членове на времето
Прекрачвам пределната простота на стиха:
Часовникът.
Когато червените лампи светват очите Ти
на улица
Би ли целунала пясъкът на любенето
когато циферблатът отлита гърдите Ти
Незрящо разпънат между бедрата
на самоубийството
рисувам косъма
този който пада бягащи
часовникови кули
Свеща пуска език
на битието
защо
времето повърна всички обичани
от мен жени
Оставете косите да избягат в кръчмите
там
топлата ръка на мама забърсва прозореца
преди да стане
далечна кукумявка
луна
прободена от струни ме
изнасилва върху една
пейка в парка на слепците

Моделът в ателието
в скелета
в устните на съдбата в зъбите
на една усмивка шепата на стоновете

стисвам за гърлото поезията и
небето се облива в мастилени петна

Бъди вечно пиян

Шарл Бодлер

Бъди вечно пиян – това е истината...
Ако не искаш да носиш ужасното бреме
на времето,
което те смазва –
Бъди вечно пиян.
Пиян от какво?
От вино, поезия или добродетел –
все едно.
И ако някога на стълбите на двореца
на зеления склон
или сред ужасната самота на твоята стая
се събудиш
и пиянството се е стопило,
попитай вятърът, вълната, птицата, звездата, часовника,
питай това, което лети или въздиша,
пее и се люлее, което говори,
попитай колко е часът
и вятърът, вълната, звездата, птицата, часовникът
ще ти отговори – Часът на пиянството.
Бъди вечно пиян – не роб на времето
от вино, поезия или добродетел – все едно.

ДАЛЕЧ...

Димчо Дебелянов

Далеч над мъртвите гори
погледна мъртвата луна
и пред очите ми разкри
скръбта на тиха равнина.

Напразно дирят път очи,
напразно чака жаден слух -
просторът царствено мълчи -
навеки сляп, навеки глух.

Понявга само тръпен хлад
разбужда сънните треви
и някой страшен и злорад
слова загадъчни мълви.

Аз дигам сепнато глава,
сърце ми свиват страх и мраз.
Потръпвам, спирам се, зова
и мре без ехо моят глас.

Като лампада в мъртъв храм
погледна мъртвата луна -
и аз бях слаб, и аз бях сам,
сред пълна с бури тишина.

Вечерен Тромпет

Борис Христов

Върти ни живота под жаркото слънце
и трием нозе от горещия камък...
Но щом вечерта от небето се спусне,
ще взема тромпета и ще седна на прага.

Стига край тия стени съм се лутал
като звън на пробита камбана.
Трябва да свиря, трябва да срутя
тишината - само викът да остане.

Искам да гръмне горещия вятър
и докрай да отвори вратите.
Искам да тръгне отново земята
след кръстоносния марш на щурците.

Искам бодливата тел пред дома ви
с моята песен да скъсам.
Искам съседа, който се прави
на глух, да възвърне слуха си.

Искам да върже своите пръсти
крадецът, сърце да си купи пазача.
Искам да капна от моите сълзи
в окото, което ръждясва.

Искам отново при нас да се върне
панаирът - прахта да издуха.
Искам от смях да умре и от гъдел
този, който умира от скука.

Искам над мъртвите като на стража
до сутринта да стоиме.
Искам на всички заспали да кажа,
че има време да се наспиме...

Трябва да свиря в глухата вечер,
докато не дочуя към мене да иде
гласът на хиляда тромпета далечни.
Или на някой архангел невидим.

Довиждане

Н. Йорданов

Довиждане. Това е впрочем краят –
невъзмутим, необичайно лек.
Аз ще те виждам и това го зная –
един човек пак среща друг човек.

Довиждане. Ще потъмнее всичко.
Морето ще зашепне с тъжен глас.
Ще излетят на две страни две птички.
Една звезда ще падне в ранен час.

Но всичко пак ще светне. И изцяло.
И пак ще мами то. И ще зове.
Но няма да е бяло и не бяло,
а оцветено с всички цветове.

Морето ще престане да приказва –
то просто няма мозък и език
и птиците безцелно и напразно
ще си летят със своя птичи вик.

Те няма да обичат и да страдат,
когато скитат в синия простор.
И таз звезда, която вечер падне,
ще бъде просто гаснещ метеор.

Довиждане. Не казвам още сбогом.
Един човек пак среща друг човек.
Веднъж – като съдба и със тревога,
а друг път – като зрителен обект.

Песен за двете точки

Н. Йорданов

Две точки от безкрайността
сред хорския безброй -
там някъде се движи тя,
а там се движи той.
Но ето че случайността
прошепва тихо: Стой!
И казва той: Това е тя!
А тя: Това е той!
И тръгват заедно на път
направо, без завой.
Във двуеточие вървят
щастливи тя и той.
Но ето, пак случайността
прошепва тихо: Стой!
До тука! Точка - казва тя.
Да, точка - казва той.

За мъничко любов

Ярослав Връхлицки

За мъничко любов избродил бих света,
бих крачил бос, без шапка в утрин синя,
бих крачил в сняг, скрил в мене пролетта,
бих крачил в буря с пеещ дрозд в гръдта,
бих крачил сякаш по роса в пустиня.
За мъничко любов избродил бих света
като слепец, протегнал длан за милостиня.

***

Емили Дикинсън

Аз никоя съм. А ти кой си?
Ти също ли си никой?
Тогава двама сме. Но не издавай -
че те ще ни навикат.

Колко е мрачно да си някой
- и като жаба мокра -
да казваш цял ден свойто име -
пред възхитена локва.

А това наистина, наистина го обожавам:

Самота

Таня Емил Рупел

Вече знам какво е самотата.
Тишина, в която се чува часовник.
Часовник, който отмерва времето.
Времето, в което очаквам някой.
Някой, който няма да дойде.

На прозореца

Вера Балева

Не искам да знам коя съм.

По-важното е –
че съм на прозореца.
И докосвам един облак –
който е мокър.
А не съм валяла изобщо.

Звучи синята тишина навсякъде.
Едвам дишам –
да не разруша.

И не съм тази – която обичаш.

Тя е определена.
А аз я превъзхождам във всичко:

Най-много с упорството си –
да не се познавам.
А и така – не мога
да се разочаровам от себе си.

Още съм на прозореца.
И докосвам един облак –
който е мокър.
А не съм валяла изобщо.

***

Николай Заяков

Незнайно име и луна незнайна,
невидим жител на невидим дом.
Поетът е прищявка на дизайна
или на някой плесенясал том.

Поетът е невинната реалност,
реалната виновност на света.
Поетът е това, което калят,
а той кънти, кънти от чистота.

Поетът нивга себе си не пита,
прощава, а умира непростен.
Но той е фараоновото жито,
което съхранява своя ген.

Но той е онова високо здание,
което Вавилон ще построи.
Дори от него дъх да не остане,
човечеството пак ще се бои.

Поетът вече няма свое име,
сам себе си извиква на двубой.
Не пълководец на безбройни рими,
а дом на самотата си е той.

***

Дамян Дамянов

Главозамайващ свят! Нищожен и безкраен.
С душичка като жичка в самото му кълбо,
вдън тоя необят стои човекът смаян
по-малък от трошичка и по-голям от бог.

Живеещ зле, добре, мъдрец или безумец,
седи с надежда жива, че себе си поне
ще може да сбере в едната шепа думи.
Човекът си отива , а думите му- не.

Просто не знам кога да спра... xD

Гост

МОМИЧЕТО

Облякло бе най-новата си рокля.
и с токчета под кротичкия дъжд
прескачаше усърдно всяка локва,
за да е чисто то пред оня мъж,
когото чакаше така отдавна.
Но той не идваше. И там навън
отекваха все тези крачки равни
като напевния дъждовен звън.
Прошумоля измокрена коприна,
прецапаха обувки през калта.
И аз разбрах, че покрай мен премина
най-тъжното момиче на света.

Д. Дамянов

Брой мнения : 23 Registration date : 19.04.2008

Аз обичам всичко на Димитър Воев. На Юлиан Атанасов. На Ясен Атанасов. На Чарлз Буковски.

Ясен Атанасов.
I.2
Тя танцува гола в средата на стаята
сенки скриват гърдите й
и само в прозореца се подава
малко време
за статуите всъщност членове на времето
Прекрачвам пределната простота на стиха:
Часовникът
Когато червените лапми светват очите Ти
на улицата
Би ли целунала пясъка на любенето
когато цифербалата отлита гърдите Ти
Незрящо разпънат между бедрата
на самоубийството
рисувам с косъма
този който пада бягащи
часовникови кули
Свеща пуска език
на битието
защо
времето повърна всички обичани
от мен жени
Оставете косите да избягат в кръчмите
там
топлата ръка на мама забърсва прозореца
преди да стане
далечна кукумявка
луна
прободена от китарени струни ме
изнаслива върху една
пейка в парка на слепците

Моделът в ателието
в скелета
в устните на съдбата в зъбите
на една усмивка шепата на стоновете

стисвам за гърлото поезията
и небето се облива в мастилени петна

Юлиан Атанасов.
Ако повярваш
Ако повярваш,
че приказката за шута и неговата кралица,
не е само приказка,
обикни ме.
Изпий с мен глътка от залеза.
Потопи косите си в изгрева
и ме обичай до полуда.
Като шута в древната приказка
ще изиграя за теб
най-трудната си роля.
Ще бъдеш прашинката,
кацнала на цикламената ти блуза,
слънчевият лъч,
заровил пръсти в косите ти,
тревичката,
която те гали по поляните
от твоите ангелски сънища,
дървото,
което маха подир отлитащите птици,
звездата,
която пада винаги, щом погледнеш нагоре.
Обикни ме,
ако повярваш.

Чарлз Буковски
Ръбът.
твърде много твърде малко

твърде дебел
твърде слаб
или никой.

смях или
сълзи

мразещи
любещи

непознати с лица като
гърбовете на
кабърчета

войски тичащи по
улици от кръв
размахвайки бутилки от вино
промушващи с байонетите и ч.кащи
девици

някакъв стар човек в евтина стая
с фотография на М. Монро

има толкова самота по света
че можеш да я познаеш в бавното движение
на ръцете на часовника

толкова уморени хора
увредени
или от любовта или от липсата й.

хората просто не са добри едни към други
едни с едни.

богатите не са добри с богатите.
бедните не са добри с бедните.

страхуваме се.

образователната система ни казва
че всички можем да бъдем
победители с дебели задници.

не ни е казвала
за живота на улицата
и самоубийствата.

или за ужаса на някой
който тъгува на някакво място
сам.

недокоснат.
незаговарян.

поливащ някакво растение.

хората не са добри един с друг.
хората не са добри един с друг.
хората не са добри един с друг.

Предполагам, че никога няма да са.
Не ги моля да са.

но понякога си мисля за
това.

мънистата ще си се нижат.
облаците ще се заоблачават
а убиецът ще обезглави дете
като да му вземе сладоледа.

трърде много
твърде малко

твърде дебел
твърде слаб
или никой

повече мразещи от любещи.

хората не са добри един към друг.
може би ако бяха
смъртта ни не би била толкова тъжна.

междувременно аз се заглеждам по млади момичета
стъбла
цветове на шанса.

трябва да има някакъв начин.

със сигурност трябва да има някакъв начин за който още
не сме се досетили.

кой ми даде такъв ум?

той плаче
той иска
той казва, че има шанс.

той няма да каже
"не."

Димитър Воев
Обичам

Влакът кара ръждясали сълзи.
На въжето обесен ден виси.
Аз обичам да се повдигам
над мислите
и да гледам как си отиват
птиците.

Аз обичам да се издигам
над църквите
и да гледам как се усмихват
мъртвите.

Капки мокрят предното стъкло,
някой кара в моето легло.
Зад завоя пътя излетя
и остави старата лъжа.

I carry your heart with me

I carry your heart with me (i carry it in my heart)
i am never without it(anywhere
i go you go,my dear; and whatever is done
by only me is your doing,my darling)
i fear
no fate(for you are my fate,my sweet)i want
no world(for beautiful you are my world,my true)
and it's you are whatever a moon has always meant
and whatever a sun will always sing is you

Here is the deepest secret nobody knows
(here is the root of the root and the bud of the bud
and the sky of the sky of a tree called life; which grows
higher than the soul can hope or mind can hide)
and this is the wonder that's keeping the stars apart

i carry your heart (i carry it in my heart)

ee cummings

"Another Monster Poem" - Erin Noteboom

If you're a small monster, you should know about people
It's just that they're silly, and not that they're evil
They may point right at you, they may shout "What's that!"
They may set upon you with dogs, bats and cats
They may jump on chairs and wiggle their fingers
Or call the police or throw up their dinners
They may dance around like their feet are too hot
Or fetch the flyswatter and give you a swat
It's just that they're startled, don't know what to do
They're never seen anything quite like a You
You know that to people you must look quite strange
Their skin's all one colour (though they come in a range)
They've only got fur in one or two places
And all of their noses are right on their faces
They don't have your feathers, they don't have your fins
They've got one row of teeth so no snaggley grins
They're ears don't fold up and there's only two eyes
(So sneaking behind them can lead to surprise)
So you must consider if they see you there
With your eyes like four suns and your legs like a chair
With your wings all stretched out and covered with spots
With your web feet that squeak like a nose full of snot --
Well, they may shout and scream, they may act like they're goosed
It's only because you've not been introduced

_________________
Nihil verum est licet omnia.

Кое е любимото ви стихотворение? Unname11

Песен за теб
Дамян Дамянов

Вдигни очи! За миг вдигни очи!
Защо? Не питай, просто погледни ме!
Помилвай ме и кротко помълчи
и ако искаш, двама ще мълчиме...
Защо? Не питай! Ти ще разбереш -
заглдеай се във погледа ми тъжен...
Очите, ако можеш да четеш,
ще ти разкажат всичко. Те не лъжат...
Във тях сега люти една сълза,
а твоят смях е птичка под небето;
ръцете ти са клони на бреза,
а аз живях без птици и дървета.
А аз живях без сини небеса,
без пролети, без цвъфнали надежди -
очите ти са капчици роса,
в които небесата се оглеждат...
Лицето ти е цяло светлина,
косите ти горят като житата,
а в мойте нощи нямаше луна,
затуй израснах блед сред тъмнината.
Затуй протягам смръзнали ръце
и жадно през очите ти надничам -
през тях се въжда твоето сърце
и аз затуй тъй много те обичам.
***
Надникнах в синеокия ти смях,
в очите ти детински и смутени -
в тях две добри човечета видях,
които тъй приличаха на мене...

***
Когато те измислих, се уплаших:
творение от поетичен дим,
създание на слабостта ми страшна,
дошло мне - силния - да победи!
Когато те измислих, цял изтръпнах:
не сън - жена, родена от жена,
решила с обич свята и престъпна
да ме превърне цял в развалина!
Когато те измислих се побърках:
като вандал със крясък зъл и див
ти влезе в мне, обра ме като църква.
Но твойта кражба аз благослових.
Да, свята да си, обич огнекрила!
Грабежът ти бе страшен, но свещен -
мъжът е в най - голямата си сила,
когато е от слбост победен.

Любов
Недялко Йорданов

Настъпи време на омраза.
О, Господи! Не съм готов.
И все по - трудно произнасям
онази думичка любов.

Любов - измачкана банкнота
в кесията на паметта,
продажна - колкото живота,
и честна - колкото смъртта.

Аз като гърбица я нося,
по - тежка пт кръста Христов.
Тя - жадна, гладна, гола, боса.
Тя - свята грешница любов.

Любов - една едничка нота
на битието в песента.
По - фантастична от живота
и по - банална от смъртта.

Настъпи време на омраза.
О, Господи! Не съм готов.
Но помигни ми да запазя
нещастно атомче любов.

Любов - последната Голгота,
спасението на света.
Любов - по-кратка от живота,
любов - по-дълга от смъртта.

Малка есенна елегия
Недялко Йорданов

Недоисказана напълно,
замря очакваната дума.
Навярно тихо я погълна
шумът на есенната шума.

Навярно.
И сега я няма.
И веяе никой не я чака.
Луна, като сълза голяма.
Блести във миглите на мрака.

Защо е тъжно?
Аз не искам,
когато ти вървиш до мене,
когато си съвсем наблизко,
да бъдем страшно отчуждени
и тихи -
да говори само
шумът на есенната шума.

Защо трепери твойто рамо?
Не искам кетвената дума,
ненужна е сега,
не трябва,
за нея вече няма място,
но погледът ти пак ме грабва
и ме притегля, чудно властен,
и аз съм цял хипнотизиран
от магнетичната магия,
ала това - че го разбирам -
аз предпочитам да прикрия,
аз предпочитам да не мисля
за обезсмислената дума,

защото искрен е единствен
шумът на есенната шума.

Брой мнения : 8 Age : 30 Registration date : 14.08.2009

'Приказка'
Дамян Дамянов

Заспиваше ли? Май че те събудих?
Прости ми, че дойдох при теб сега!
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на своята тъга! ….
Самичък съм, а тъй ми се говори …
Устата ми залепна да мълча.Не ме пъди!
Ще си отида скоро.Дойдох аз тук на бурята с плача …
Ще седна до главата ти ей тукаи
ще ти кажа приказка една,
в която е положил зла поука един мъдрец от стари времена.
"Един разбойник цял живот се скитал
и нивга се не връщал у дома.
Вместо сърце под ризата си скрито
той носел зла и кървава кама.
Предварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож.
Но ножът му от кръв ръжда не хванал!
Човекът като дяволът бил лош.
Ала и той един път от умора
под слънцето на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял.
И само малко дрипаво момиче
лицето му покрило със листо.
Заплакал той - за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът!
Защо?Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път?
Една ръка накарала тогава
сълзи от кървав поглед да текат!
Една ръка, по-топла от огнище,на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо -ни с обир скъп, ни с рязана глава …"
Но ти заспа!…
А тъй ми е студено!…
Туй приказно момиче - где е то?
То стоплило разбойника,
а менети никога не стопли тъй!
Защо?

Песен за теб
Дамян Дамянов

Вдигни очи! За миг вдигни очи!
Защо? Не питай, просто погледни ме!
Помилвай ме и кротко помълчи
и ако искаш, двама ще мълчиме...
Защо? Не питай! Ти ще разбереш -
заглдеай се във погледа ми тъжен...
Очите, ако можеш да четеш,
ще ти разкажат всичко. Те не лъжат...
Във тях сега люти една сълза,
а твоят смях е птичка под небето;
ръцете ти са клони на бреза,
а аз живях без птици и дървета.
А аз живях без сини небеса,
без пролети, без цвъфнали надежди -
очите ти са капчици роса,
в които небесата се оглеждат...
Лицето ти е цяло светлина,
косите ти горят като житата,
а в мойте нощи нямаше луна,
затуй израснах блед сред тъмнината.
Затуй протягам смръзнали ръце
и жадно през очите ти надничам -
през тях се въжда твоето сърце
и аз затуй тъй много те обичам.

Надникнах в синеокия ти смях,
в очите ти детински и смутени -
в тях две добри човечета видях,
които тъй приличаха на мене...

Обожавам Яворов и най-вече: Песен на Песента Ми:hearts :

Най-сетне ти се връщаш, блуднице несретна,
с наведена глава -
при мене, тук, в самотност неприветна.
Надире не поглеждай с тъмните слова
на уплах и тревога -
аз всичко знам. . .
Но знай и ти умряха там
и дявола и бога.
Ела при мен. Ела у мен. Кажи ми
къде не беше ти, къде не бях
подире ти и аз?
Зигзаги вред неуловими. . .
Къде от ревност не горях
и в летен зной и в зимен мраз?
На труженик ли дрипав, гладно бледен,
в прихлупената изба ти не бе -
и него ли, кажи, не лъга, беден,
за празник, въздух и небе?
В полето ли при селянина груби
не беше ти,
край него дни ли не изгуби,
сама осмяла своите мечти?
Из дебрите на тъмните балкани -
посестрима хайдушка - и над гроб
ти сълзи ли не рони, великани
оплакваща наравно с жалък роб?
И пред развратница ли с просешка боязън
за поглед и усмивка не рида,
и пред невинността ли думи на съблазън
безсрамно ти не шепна,
без срам остала навсегда!
И ето че се връщаш уморена,
наплашена, отвърната, сломена.
. . .Уста пиянски не едни
в устата ти рубинови се впиха.
Ръце нечисти през ония дни
разплитаха, заплитаха, мърсиха
коприната на твоята коса.
В кървавите на кръвник обятия
нима веднъж се ти превива?
Разврата ли не чух невинността ти да осмива,
и невинността да те обсипва
с хули и проклятия?
И ето че се връщаш уморена,
наплашена, отвърната, сломена.
Надире не поглеждай - няма жив
на мъртъвците сред тълпата:
едни остаха там
безплътни призраци, едвам
съзирани през тишината
на спомена мъглив.
Разбойник същ, подире ти вървях
и мислех аз:
какво тя мрази и обича?
Безсилен в ревност, силен в злобата си бях
и питах аз:
какво я лъсти и увлича?
Гласа ти вредом стъпките ми заглуши.
Претърсвах аз,
претърсвах ги тогаз -
на миг пленените души.
Напразно търсих истина у тях,
създадени в лъжа и грях.
Напразно дирих и лъжата -
бог на вселената, душа в душата.
Страдание! Едно страдание безлично
жалко, безразлично,
там негде по средата
на истината и лъжата. . .
И ей ме днес: погледай, връх е - самота.
И ти се върна, моя красота!
Че няма зло, страдание, живот
вън от сърцето ми - кивот,
където пепелта лежи
на всички истини-лъжи.
Че няма дух и няма вещ
вън от гърдите мои - пещ
на живия вселенен плам,
на цялата вселена храм.
И ти се върна! - празник ден. . .
Ще дъхна аз и с кървав пламък
ще пламне тук дърво и камък.
Бъди при мен - бъди у мен. . .
Сред кървав пламък и през дим,
сред задух нетърпим,
небето в твоя поглед
дивно ще се отражава.
Душа за него ще копней!
Ти него гледай и ми пей
за хладния покой, за вечната забрава.
Сред пламъци и адски дим
ний двама с тебе ще горим.
Красиви в мрачна грозота,
и грозни в сяйна красота -
сред задух нетърпим,
в копнение за мир небесен,
ний двама тук ще изгорим,
ний двама с тебе, моя песен!

Winter

I know the winter is cold
It brings out your fears
All throughout the years
I know the winter is cold
It makes you think
Of all the things you miss
I know the winter is cold
It's dead and lonely
Suddenly nice are the phoney
I know the winter is cold
Because I've been afraid and alone
And I can't break free
Of the everlasting winter entrapping me

~ Courtney Beaudry.

И още хиляди..

_________________
Nihil verum est licet omnia.

Кое е любимото ви стихотворение? Unname11

Брой мнения : 375 Age : 31 Registration date : 06.04.2009

Не казвайте, че лирата богатство вече няма
че думи не намира и безмълвна тя остава;
Дори и да няма поети, ни римa,
винаги поезия ще има.

Докато вълни от светлина в целувката
запалени трептят далече там;
Докато разкъсаните облаци на слънцето милувката
облича ги, със дрехи от злато и от плам;
Докато ефирът носи в своите недра
ухания, хармония ненарушима,
докато има пролет на света
и поезия ще има.

Докато науката не смогва да открие
на живота извора конкретен;
и морето или небесата бездна крият,
която хората не могат да пресметнат;
Докато светът напред върви, безкраен,
без да знае накъде отива;
Докато има за човека вир потаен
и поезия ще има.

Докато усещаме, че радва се душата,
но устните усмивка не разтваря;
Докато се плаче, без да замъгли тъгата
зеницата във която този плач изгаря.
Докато още разумът ни, и душата,
се борят и във лято, и във зима;
Докато вяра, спомени, таят сърцата
и поезия ще има.

Докато има и очи да отразяват
очите, които ги гледат;
Докато устните с копнеж се отзовават
на устните, които копнеят;
Докато в целувка могат да се слеят
две души объркани, раними;
Докато поне една красавица живее
и поезия ще има...

Густаво Адолфо Бекер

чак любимо не ми е, но ми направи впечатление преди време

Брой мнения : 15 Age : 30 Registration date : 04.12.2009

Горчиво вино

Бъди в живота ми като калинка,
излитнала от топлата ми длан
към някоя звезда под свода синкав,
в която винаги ще бъда взрян.

Бъди една светкавица голяма,
която нощем пада върху мен,
душата моя да превърне в пламък
и всяка нощ да светя като ден.

Бъди и грешна ти, бъди и права,
бъди и с гневни, и с добри очи,
но остани си всякога такава,
дори когато ми горчи.

Горчива обич нека ме опима.
От старите винари още знам,
че истинското вино е горчиво.
За подсрадено няма да те дам.

Евтим Евтимов

Закона за взаимното привличане

По закона за взаимното привличане
едно момче обичаше едно момиче,
по същата причина,заради която
Луната се върти около Земята.

Откакто свят светува тя безкрайно
върти се около Земята.Всеодайна
е и на момчето нежната любов.
"За моето момиче съм готов

да прекося Земята цяла"-
бе казал той.Луната бяла
раздаваше им нежности и радост.
Те бяха още млади,млади..

И въпреки,че силно се обичаха
като Луната те от силно тичане
се бяха много уморили.
Уж бяха своя свят открили.

По закона за взаимното привличане
момчето не обичаше момичето,
по същата причина,заради която
Луната спря да се върти около Земята.

<3

иии ест всичко на Дамян Дамянов

омг, това е моооее о.о
благодаряяя {}

_________________

Обяздил старата крава
връща се новия ден.
А ти гущер възседнала
бързаш да влезеш при мен.

Ангел златен. Реалист.
Разкъсва се злобно. Мазохист.

Кръв излива
върху нас.
Метална ерекция
долна страст.

Във храма
пълен с декори.
Пиеса ще има сега.
Излизат голи актьори
стари, грозни деца.

Кална сделка.
Кален дом.
Порно сцена.
Лигав стон.

Всички викат:
Хамлет тук.
Кой е Хамлет?
Някой глух.

Далеч от храма
лети твоя брат
със птиче ято
лети твоя брат.

С глава на птица
и все по-тежки крила
той пада в храма
на сцената.

А тези хиени
го вдигат със злоба.
Какво е това?
Вкарайте го в гроба.

Брат ти е Ангелът.
Ти си мойта смърт.
С тебе спя нощем.
И чакам денят.

Десет черни монахини
ми обличат черна тога
и на сцената изправен
аз си казвам ........

И тълпа обезумяла
аплодира всеки миг
Аз съм Хамлет, аз съм бога.
И гробар на своя стих.

Черни сгради
в съня ми.
Черни сгради
в леглото ми.

С бял саван ще ме повият
преди това.
И до теб ще легна
булчице.

Прочетох във вестника
нова статия
в която пише за мойта
апатия.

Какво ще каже леля ми?
Д. Воев

ПАРИЖКИЯТ ДЪЖД, ВЪЗПЯТ ОТ ЕДНА ШАРМАНКА

Това е история стара,стара,
стара като Пареж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

- Сбогом - бе казало то на прощаване. -
Аз си отивам.
Няма веч обич, хляб и платна.
От боите остава ни
само черна боя.
От Париж - само улици,водещи в Сена.
- Остани - бе отвърнал художника. -
От боите имам трите бои на лицето ти.
Златна,синя,червена.
От Париж - цяло небе светлина
и един тротоар,
дето падат едри монети,
щедри монети.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

- Господин Тротоар-тихо каза художника
и коленичи. -
Позволи да рисувам върху твойто
голямо платно
едно малко момиче.
Ще го рисувам в синьо, в златно, в червено.
С моите три тебешира.
И за да не му е студено,
когато на теб се намира,
доведи ми парижкото слънце да свети
през целия ден,
доведи покрай мен
стъпки, очи и ръце,
хвърлящи едри монети,
щедри монети.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

Той постави своята шапка встрани
и й каза:
"Проси!"
После, много внимателно,
сложи на плочите златни коси,
тежки и гъсти,
после-сини очи,
после - казващи сбогом уста
и ръка,стиснала в своите пръсти
цветя
с аромат на асфалт.
- Остани - каза той и погали едва
своето русо момиче. -
Ще ти купя легло, по-добро от това,
и цветя, по-красиви от тези.
И когато довечера
заедно с черните шлепове
слънцето слезе
надоле по Сена,
ние ще бъдем богати.
Ние ще имаме много монети,
едри монети,
щедри монети.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

Падаха сенки на птици, на облаци.
Падаха сенки на хора,
зачеркващи бързо рисунката.
Падаха мъртви листа и кори от банани.

После падна дъждът изведнъж.
Ах, парижкият дъжд!
Шегобиеца дъжд, който весело чука и
свети,
черен и лъскав!
Той единствен се спря и започна да пръска
свойте едри монети,
свойте сребърни щедри монети.
- Спри - тихо каза художникът. - Тя ще
замине.
"Тя ще замине" - сърцето му страшно
простена.
А момичето тъжно заплака
със сълзи златни, червени и сини
и тръгна към Сена.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

Веселин Ханчев.

След толкова препрочитане и преповтаряне.. го научих наизуст.

абе.. всичко на камелия кондова и недялко йорданов.
точка. ;d

За да си гледате вашата работа,
вместо да ме предъвквате тайно:
кога съм силна, кога слаба,
кога съм трезва, кога - пияна,
с кого се смея, кого оплаквам,
кой ме целува в тъмното,
кой ми заспива на рамото ласкаво,
под чии мигли осъмвам,
с колко захар си пия кафето
и кой ми вгорчава дните,
наистина ли са дяволски светли
очите ми ненаситни,
кого наяве наричам "мили",
кого ранявам с усмивка
и каква е все пак фамилията
на Оня Иван - от стиховете ми,
дали във Петрич или във Варна
ще пална някому къщата,
ДЕКЛАРИРАМ, че всичко е вярно.

Внимавайте като преглъщате.

Маргарита Петкова

_________________

което ме подсеща ^^

ХВЪPЛEH КAМЪК

He xвърлям камъни, а ги cъбирам.
Вce някога за нeщо щe потрябват.
Животът нe e болка за умиранe.
Когато давам, нe крeщя: "Oграбват мe!"

Когато взимам - нe го правя cкришом
и вcички виждат точно колко имам.
Под вcяка cвоя дума ce подпиcвам
и нeпрeмeнно c цялото cи имe.

Знам колко cъм удобна за мишeна –
глава нe cкланям - виря я виcоко.
И колeнeтe ми cа разранeни
нe от пълзeнe, а от cтръмни cкоковe.

Oт полeти. Oт бяганe c прeпятcтвия.
Oт шурмовe "на нож!", нe на прибeжки.
Що камъни по мeнe cа запратeни
от вceвъзможни и бeзгрeшни грeшници!

Cъбирам ги. Cъc тяx щe вдигна бойница
и щом към звeздна бeздна ce запътя,
тя cъc нeбeceн гръм за упокоя ми
връз вceки, xвърлил камък, щe ce cрути.
Маргарита Петкова

raindrop Брой мнения : 235 Age : 36 Registration date : 07.03.2010

Жената поет

И я видях - в сияние обвита,
кръжеше като лебед,
цопнал в блато.
От глезените тънки до гърдите
тя бе жена.
Нататък беше лято.

Сред миризми на вино, завист, клюка,
се носеше
усмихната и бяла.
Говореше с щурците и капчука.
Тя бе душа,
едва покрита с тяло.

Какъв ли вихър странен я довея
в света на грях, велможи, не-поети -
не знам.
Но щом луната взе да тлее,
остана тя.
И продължи да свети.

Навярно ни е пратена отгоре,
за да разкрие
тайната небесна -
когато блатото обятия разтвори,
да се превърнеш в патица
е лесно.

Но истинският лебед
бяло пее
и гали тинята, и плаче скрито,
додето блатната коричка изтънее
и бликне
езерна вода
След туй отлита.

Друга приказка

Не е дошъл мигът.
Не е дошъл
векът, през който трябва да те срещна.
В коя гора ли бродиш –
сам и зъл,
а аз те чакам – зла, сама и смешна.

От паяжини
риза ти плета.
Какво ли знае малката Елиза...
Парливите копривени листа
са ласка,
щом развръзката е близо.

Очакването
може да е дар,
ала когато му се вижда краят.
Кошмар е да си гатанка в буквар,
която своя отговор
не знае.

А той е ясен даже за дете,
обаче, ако го четеш отгоре:
от паяжини риза
кой плете,
езика на цветята
кой говори...

Навярно ти си също
малко луд?
И чак пред лудницата ще се срещнем?
Ще те позная – с жестове на шут
и жаба,
на която шепнеш нежно.

И ще се срутят всички векове,
когато имената си узнаем.
Ще кажеш: “Палечке,
небето ме зове!”
А аз: “Здравей!
Приятно ми е, Мая.”

Тези, както и останалите на Мая Дългъчева. Други любими - по-късно (:

МОНОЛОГ НА СНЕЖНАТА КРАЛИЦА

Герда няма защо да тъгува за Кай.
Тя си има два розови храста,
още - баба, балкон, малък земничък рай...
Аз - единствено бяло всевластие.
Във косите ми сняг и в душата ми - сняг.
Кой сред преспи се чувства прекрасно?
Кой самичък последва моя приказен впряг.
Кой е млад, обожава опасностите.
Той съдбата си снежна самичък избра -
моят поглед зелен го омая.
Аз, разбира се, мога да бъда добра.
Но и лоша да бъда - все тая.
Вярно, аз съм кралица, но също - жена.
Няма разлика между двете.
И не чувствам сега ни снежинка вина.
Огледалото дяволско също тъй - не винете.
То е само едно оправдание. Кай
може някой ден и да прогледне,
да потърси отново своя топличък рай,
да напусне двореца ми леден.
Но тогава, когато самичък реши.
Без елени, разбойнички, гарвани.
Нека честно ми каже: 'Кралице, сгреших.'
Ще го пусна. Но само тогава.
Всяко нещо си има и начало, и край.
Връщаш, взел ли си нещо назаем.
А това, между мене и Кай,
само двамата си го знаем.

P.S. Но ще призная, с длан над острието,
докато Кай на рамото ми спи,
че предпочитах да вледя сърцето му,
наместо моето да се стопи.

МАРГАРИТА ПЕТКОВА

_________________

Ах...Случи се нещо ужасно...!
Под покрива на съседния дом се засели една непозната птица.
Може би беше лястовица или врабче,
никой не обърна внимание на това в началото.
А после... Нямаше значение...
Птицата носеше сламки, пера и кал
и градеше гнездото си пеейки - с голям ентусиазъм.
Никой не обърна внимание на това в началото.
А после, после нямаше значение.
Един ден птицата донесе връв или конец
и зазида единия край на гнездото си.
Никой не обърна внимание на това,
а после в десет - нямаше значение.
В десет - Птицата се обеси.
Крилата и дълго се съпротивляваха...
Съседите дълго наблюдаваха...
И очакваха нещо да се случи...
А обесената птица се полюшваше на вятъра,
като махало на часовник.
Кой направи примката?
Странно, че никой не обърна внимание
на това в началото...
Страшно беше после значението...
..............
И си мисля...,мисля...,мисля...,мисля...
На земята става нещо неестествено
щом и птиците започнаха да се самообесват.

Стефан Цанев

» Любимото в поезията