Кое е любимото ви стихотворение?

Есен

Опърпано-клонесто-жълта
сиромахкиня с палто,
от друг подарено, нахълтва
при мен през стъклото. А то
прилича на рамка картинна,
в която от тъжни бои
стои тя - една просякиня
и жълти монетки брои.
Ах, есен - предишна любима
и днешна старица! Във теб
аз виждам пристъпваща зима
с крачета на босо дете,
изгубено в белите дебри
на първия падащ бял сняг!
Ах, есен...
И мръква ноември.
Уж светещ, а цял в идещ мрак.



20.ХІ. 1994 г.

Дамян Дамянов

* * *

Нямам нерви за дълги любови,
а кратките - не ми приличат.
Да не мислиш, че нещо ново
казваш с това Обичам те?
Да не мислиш, че ще се срути
светът след моето тръгване?
Уверявам те - много пъти
са ме лъгали. И съм лъгала.
А пък Земята си е на мястото.
Само сезонът се сменя.
Крайно време е да си наясно,
че всичко е само временно.
А аз - най-временната от всичко.
Най-кратката. Невъзможната.
Лесни любови - не ми приличат.
А трудната - ще я можеш ли?
Хм, да опиташ ли ти е щукнало?
Добре - да живее рискът!
Хайде сега - отведи ме оттука!
Ако ти стиска.


маргарита петкова




***



Хайде тази нощ да се напием

в някоя най-долнопробна кръчма!

Все едно с вино или с ракия -

дявол взел! – какво да е!

Поръчвай!

Хайде да строшим във пода чашите!

Да запеем стара тъжна песен...

Удари дори с юмрук по масата –

нека всички да ни гледат стреснато!

Нека зад гърба ни да говорят –

целуни ме силно пред очите им!

Направи скандал на сервитьора

и хвърли в лицето му парите!

Нека си шушукат укоризнено,

че вървиме из града прегърнати!

Съблечи насред площада ризата си!

На ръце ме изнеси по стръмното!

Нещо направи веднъж, за бога!

Изкрещи в нощта „За мен си всичко!”...

Иначе не знам дали ще мога

утре пак така да те обичам.



пак тя ^^





Спящият красавец

Маргарита Петкова


Спиш ли, принце, уморен от ласки?
Как спокойна е сега ръката ти –
Същата ръка, която майсторски
Преобърна изведнъж съдбата ми…
Принце с посребрели слепоочия….
Моя обич праведна и грешна…
Сбъдват ли се старите пророчества?
А пък снощи хич не ти се спеше…
Не, не се събуждай неочаквано!
Нека да съм още миг принцеса,
Нека гардеробът да е ракла,
А пък щорите да са завеси,
Нека да те имам още малко,
Както снощи – приказен и лунен…
Спи и ме сънувай неразплакана…
После аз сама ще те целуна.



<3

Всичко на Пърси Биш Шели



Ода на западния вятър

1
О, Ветре, западен, див дъх на Есента!...
Вълшебник, викнал духовете влудени,
незрим, ти пръскаш мъртвите листа,

кафяви, бледни, трескаво-червени
-прокажени в прокълната гора;
и с плач заравяш семена студени

да спят под вледенената кора,
като че всяко труп е в гроб поставен,
додето твойта пролетна сестра

с живот изпълни всеки кът забравен,
събуди с рог земята и подкара
стада - зърна в просторите въздушни -

Див Дух на ярост и на надпревара,
Разрушител и Пазител, слушай, слушай!

2
Ти - луд поток през стръмни висини,
повлякъл, сякаш листа изгнили,
рой облаци по сини ширини,

на мълниите феи бързокрили,
и те като Менада страховита
небето в ярки кичури са скрили

от хоризонта тъмен до зенита;
ти- който пееш песен погребална,
със бурята гръмовна и сърдита,

на бедната издъхваща година
под саркофага на нощта прощална
и сред мощта на твойте пари душни;

ти - блъснал небосвода да се срине
сред дъжд, и град, и огън, слушай, слушай!

3
Ти - вдигнал Средиземното море
от унеса на летен сън и спомен,
край залива, де всяка мъка мре,

де тихо го приспива речен ромон
и то оглежда кулите заспали
да тръгнат сред града замрял, поломен,

във светъл мъх и клони разцъфтели,
така прекрасни, че болят очите;
ти - чийто стъпки, в мрака прокънтели,

раздират на Атлантика водите,
а в дъното над тинята листата
в подморската гора сред ужас шушнат

и чуят ли гласа ти в тишината,
треперят и се гърчат, слушай, слушай!

4
Да бях аз мъртъв лист, от теб понесен,
да бях аз облак - да политнем двама,
да бях вълна сред пристъпа си бесен,

пред твоя вик задъхана и няма;
(макар по-слаб от теб, о Непокорен!);
да бях дори момче, което няма

ни капка страх от твоя път просторен,
готово да те следва със охота!...
О, искам да ме тласкаш, неуморен,

да бъда облак, лист, вълна с вълните!
Аз паднах сред трънака на живота!
Аз в кърви съм! И бремето на дните

прегърби едного, на теб приличен -
неукротим, и горд, и необичан.

5
Като гората да съм твоя лира!
Какво че лист след лист от мене пада?
И твоят порив, който не умира,

да опне струните ни, да изстрада
една красива в болката си песен!
О, Дух свиреп, да бъдем без пощада!

Мой дух стани! От моя глас унесен!
Със думите ми сгрей сърцата нови!
Като листа над нивите наесен

разхвърляй мислите ми по земята -
искри от неизгаснали огньове!
Бъди в стиха ми на пророк тръбата!

О, Ветре! Зима следва твоя полет.
Но знай - след нея пак ще дойде Пролет!

1819

Possibililty Thinking

Let me cover
your body with
sweet sloppy kisses
in the event
just in case
you may possibly
perhaps, maybe
turn into flame.

David Kowalczyk

"those who escape hell
however
never talk about
it
and nothing much
bothers them
after
that."
— Charles Bukowski

"We are like roses that have never bothered to
bloom when we should have bloomed and
it is as if
the sun has become disgusted with
waiting"
— Charles Bukowski


всичко на буковски. аз съм незаконното му извънбрачно дете. обичам го.

Буковски <3

Епоха

Машини,

стомани,

машини

и масло, и пара,

и смрад.



В небето – бетонни комини,

в бордеите – призрачен глад.



Във Мексико златното зърно

изгарят във парни котли.

А роби, с напукани бърни,

събират го нощи и дни.



Гърмят елеватори.

Бодро

мотора

удари

юмрук

на времето

в старата

морда.

Разкъса „магичния кръг“

човека и днеска лети

от волната птица

по-бързо.

Но все пак живота гнети.

Живота без милост ни вързва

крилата със яки въжа,

задушава с отровната плесен

на своята стара ръжда.

И жадния устрем потиска

стоманена каска-небе.

А доле размирно се плиска

човешкото тъмно море.

Напразни лозунги за братството –

живота изправя стена.

Живота – изпечен развратник –

цинично отвръща: – Война! –

Война!

А безброя от гладни?

Война!

А безцелната смърт?

А нашата бликаща младост,

която раздрусва светът?



Епоха на дива жестокост,

препускаща лудо напред.

Кипяща, стоманна епоха

пред прага на новия свет.

Вапцаров

Едгар Алън По - Победителят-Червей

О, нощ на изискано празненство- гала
в самотни години за сетния път!
Сонм ангели бели,закрити с воали,
през сълзи в театър следят
към тъмната сцена, де в тягостна смена
Надежда и Ужас безспир се редят.
А странен маестро разплаква оркестра
и струни неземни трептят.


Там жалки палячовци- с образ на Бога-
на сцената с мъка заекват, крещят;
дохождат, отхождат и в смъртна тревога
насам и натам като кукли сноват.
А водят ги сенки, огромни и странни,
декорите блъскайки в техния път-
навявайки с черни крила непрестанно
прокоба на тъмна, невидима смърт!


О, пъстрата драма- ти никога няма-
щом видиш, след туй да забравиш- уви!
След призрак невзрачен тълпата се влачи
с напразни усилия да улови!
А той се изплъзва и в кръг пак забързва
в изходната точка да свий.
и да си послужи с Безумие, с Ужас
сюжета докрай да развий!


И ето че в миг сред тълпата кафява
пролазва пълзяща, безформена гад-
червена от кръв се проточва гнуснава
челюст разтваря и трака с жад.
Тя лази, извива и челюсти впива.
в актьорите сгърчени- плячка и стръв,-
И в плач всеки ангел очи в миг закрива:
Зъбите на червея плуват в кръв.


Угасват в миг факли, свещи, лампади.
И ето- над жълтия гърчещ се рой
със полъх на саван завесата пада
сред вопли, скимтене, вой...
И ангелски сонм отлетява далеко
и плач възвестявав небесний покой,
че тази пиеса се казва "Човекът",
а червеят нейни герой!


Също харесвам много "Хаджи Димитър", "Елегия","Опълченците на Шипка" и т.н. от творчеството на Ботев и Вазов.

Джордж Байрон

Лека нощ!

Прощавай, роден бряг! Отвъд

водите чезнеш ти.

Огромните вълни реват

и чайката пищи.

Нататък подир Феб летим,

где ляга той по мрак;

навеки сбогом, мой любим,

мой свиден роден бряг!



Пак утре ще изгрее Феб

и ще приветствам пак

море, небе — но не и теб,

мой свиден бащин бряг!

Оставих своя замък днес,

ще буреняса той

с огнище пусто. Моят пес

надава жален вой.



„Ела при мен, мой пажо мил!

Отде сълзи у теб?

От щорма ли си се смутил?

От вихъра свиреп?

Недей сълзи да рониш ти;

Знай: корабът е бръз —

на лов соколът не лети

по-весел, по-чевръст.“



— Да ври морето — няма то

да вдъхне страх у мен!

Не се чудете, сър, защо

изглеждам натъжен;

навеки с майка и със стар

баща простих се аз;

и само вие мой другар

сте днес — и бог над нас.



Баща ми ме благослови,

но не заплака чак;

а мама ще тъжи, уви,

дорде ме види пак.

„Достатъчно, мой пажо плах!

Плачът ти те краси;

и аз невинен тъй да бях,

проронил бих сълзи.



А ти, мой офицере млад,

Защо си пребледнял?

Боиш ли се от френска рат,

от щурма завилнял?“

— Не съм страхлив и на война

безстрашно бих умрял;

но за любимата жена

си спомням със печал.



С децата ни живее тя

досам палата твой.

Какво за техния баща

тя казва — где е той?

„Добре, приятелю любим;

чудесно те разбрах;

но с нрав по-лек и несломим

аз бягам днес със смях.



Кой вярва в мнимата любов

на милата, кажи?

Очите сини пламък нов

За миг ще пресуши.

Печал по сладки дни не знам;

безстрашен съм роден;

туй мъчи ме, че никой там

не ще скърби за мен.



И ето: сам останах аз

сред морска шир на път;

кого да жаля в тоя час?

По мене не тъжат.

Ще вие моят пес по мен,

дорде не свикне с друг;

и ще ме лае разярен,

ако се бърна тук.



През кипналото ширине,

където щеш лети,

мой корабе, но само не

към родни широти.

Привет, привет на вас, вълни,

на буйната би мощ,

на пълни с пещери страни!

Родино, лека нощ!“

Аз ще достигна своя връх...
Весела Димова

Аз ще достигна своя връх преди
да ме съборят ветровете... Нека
да падат мъртви птици и звезди,
назад да тичат всичките пътеки

и нека всяка крачка да е рана,
от стръмното нозете да изтръпват -
на своя връх сънуван и мечтан,
преди да са ме стъпкали, ще стъпя!

За мен е тесен този хоризонт,
до който погледите ви опират!
Какво, че равнината ми е дом -
високото във мене я презира.


***

Въжеиграч
Весела Димова

Цирков купол - светъл и голям.
Музика, прожектори, въжета...
Страшно е, навярно, да си сам -
сам между земята и небето.

Ала не под звездни небеса -
ти вървиш под светлини червени...
А земята всъщност е една
разлюляна циркова арена.

Аз познавам твоята съдба -
странната съдба - да бъдеш волен,
чувството, че двете ти ръце
са крила, разперени за полет.

Просто цял живот вървя така -
между истината и мечтите...
Пак така е страшна пропастта,
само че са истински звездите.


***


Непредвиден случай
Весела Димова

Към залеза пътува делник.
Заглъхват стъпките му в здрача.
Май вторник? Или понеделник...
Но нищо името не значи.

От дните ни - съвсем еднакви -
какво желаем да получим?
Жестоко е това очакване
на непредвидения случай.

Едно писмо. Случайна среща.
Внезапен дъжд да се излее.
Дори да ни разтърси нещо -
за да усетим, че живеем!

Спокойствието да разнищи
на дните ни - съвсем еднакви...
Животът е едно затишие
пред буря, дето ни очаква.

И без да мислим, без да искаме,
и без дори да проумеем,
ний вечно се стремим към риска
с надеждата да оцелеем...

И ако някой ме попита
какво желая да получа
от делника си програмиран,
ще кажа: "Непредвиден случай!"

***


Звънят студено чашите с портвайна...
Весела Димова

Звънят студено чашите с портвайна
и много пепел има в пепелника...
А утрото на тази нощ безкрайна
напразно сякаш в мислите си викам.

Тук хората на шутове приличат!
Смехът им ме разкъсва на парчета.
Въпросът е болезнено логичен:
Това ли са големите поети?

Вратата с трясък няма да затворя,
а тихо, като сянка ще изляза
и няма да усетят тези хора,
че мястото ми между тях е празно...

А утрото щом бавно просветлее
и димната завеса пред очите
от яркия му блясък се разсее,
за мен случайно някой ще попита.

Тогава ще открие, че ме няма
и там, послед веселието общо
ще пита замъглената си памет
била ли съм тук някога изобщо...

И нека после дълго да разнасят
лъжата, че живея неразумно.
Не мога и не искам да понасям
пияните от слава и безумие!

***

Зад тежки пердета...
Всела Димова

Зад тежки пердета,
зад тавани,
стъкла и решетки
дръжте небето
по-далеч
от родените в клетка!
То е дар, непосилен
за техните слаби крила
и при първия опит
за полет
разбиват главици...
Не наказвайте никога
със свобода
родените
в клетка
птици...

***

Апокалиптично
Весела Димова

Сто обесени илюзии
иззад ъгъла се взират.
Стъпкана на пода муза
в локва самота умира -
вените кървят, прерязани
с парче от натрошена гордост
и през тях изтича залезът
и се плези на прозорците,
под които ти отмина -
тих, усмихнат и невинен...

***

Непредвидено присъствие
Весела Димова

Не вярваше ли, че ще дойда някога
в деня ти - шеметна, невероятна...?
Уж цял живот все мене си очаквал,
а се препъваш в моята внезапност;
боли те от горещата ми тръпка,
опарила немирните ти пръсти
и се боиш от мислите, объркани
от непредвиденото ми присъствие.

Ти нямаш право на любов спестена,
на чувства неразкрити! Нямаш право
от ласките, за мен предназначени,
на други хора после да раздаваш!

И ако огънят във теб изстине,
ако внезапно съжалиш за нещо,
кажи, че любовта те е отминала!
Не казвай само, че не си я срещнал...

Когато садих те дълбоко в земята,

аз исках да бъдеш по-траен от мен,

да трепкат по клоните тъмни листата,

бръшлян да обвива дъба извисен.



Така от пръстта на деди мълчаливи

през детството гледах те с горди мечти,

а днес те поливам със сълзи горчиви,

сред бурени, виждам, посърнал си ти.



Откакто съдбата далеч ме отпрати,

в дома на баща ми стои чужденец

и в негова власт е сега участта ти,

додето получа за зрелост венец.



А с мъничко грижи как би се изправил,

със рани зарасли как би разцъфтял!

Но никой не те е след мен съжалявал —

кога пришълците са имали жал?



Мой дъбе, не грохвай — о, нека измине

Земята два кръга по пътя си стар,

аз тук ще се върна във пълни години

За среща щастлива щастлив господар!



И ти ще живееш, достоен и мощен,

над бурена, който държеше те в плен,

че в тебе животът запазен е още

и пак ще си сложиш нов накит зелен.



А твоята зрелост когато настъпи,

смъртта ще ме скрие във пещерен мрак,

но ти, ти ще трепкаш с листата си скъпи

пред тебе е времето немощен враг.



Над гроба ми век подир век ще минава,

ти все ще си моят шумящ балдахин

и друг господар ще посрещаш тогава,

когато под сянката дойде самин.



Или със сина си пристъпи полека

и с шепот покаже му белия кръст.

О, вярвам, че те ще си спомнят навека

мъртвеца, положен във старата пръст!



И тук, те ще кажат, туптя му сърцето,

тук песните пя си, тук в младост цъфтя

и тук ще почива прахът му, додето

на времето дните стопи вечността.


Байрон

Не знам дали е музика, дали е песен, или просто прочетена поема, но Tango till they're sore на Том Уейтс е толкова силно дори без неговия глас...

Tango till they're sore

Well you play that tarantella all the hounds will start to roar
The boys all go to hell and then the Cubans hit the floor
They drive along the pipeline, they tango 'til they're sore
They take apart their nightmares and they leave them by the door
Let me fall out of the window with confetti in my hair
Deal out Jacks or Better on a blanket by the stairs
I'll tell you all my secrets, but I lie about my past
And send me off to bed for evermore

Make sure they play my theme song, I guess daisies will have to do
Just get me to New Orleans and paint shadows on the pews
Turn the spit on that pig and kick the drum and let me down
Put my clarinet beneath your bed 'til I get back in town
Let me fall out of the window with confetti in my hair
Deal out Jacks or Better on a blanket by the stairs
I'll tell you all my secrets, but I lie about my past
So send me off to bed for evermore

Just make sure she's all in calico and the color of a doll
Wave the flag on Cadillac day, and a skillet on the wall
Cut me a switch or hold your breath 'til the sun goes down
Write my name on the hood, send me off to another town, and just
And just let me fall out of the window with confetti in my hair
Deal out Jacks or Better on a blanket by the stairs
Tell you all my secrets, but I lie about my past
Will you send me off to bed for evermore

Fall out of the window with confetti in my hair
Deal out Jacks or Better on a blanket by the stairs
I'll tell you all my secrets, but I lie about my past
Send me off to bed for evermore, send me off to bed for evermore


Както и:

Песен
Робърт Бърнс

Ти свирни, идвам аз с тебе, мили мой,
ти свирни, идвам аз с тебе, мили мой.
Нека мама крещи, баща ми — и той!
Ти свирни, идвам аз с тебе, мили мой.

Внимавай, когато при мен идеш ти.
Вратата след тебе добре залости.
Помни: стъпалата! На ум ги чети.
Помни, че при мене не идеш уж ти,
внимавай: при мене не идеш уж ти!

Щом нейде ме срещнеш, наблизо мини —
съвсем покрай мене — и тъй отмини.
Бездруго обаче към мен погледни.
Веднъж погледни ме и тъй отмини,
с очи погледни ме, след туй отмини!

Със други приказвай, изглеждай студен:
уж пукната аспра не даваш за мен!
Към друга обаче не гледай смутен,
че виж току друга те взела от мен,
че гледай, отнела те друга от мен!

Ти свирни, идвам аз с тебе, мили мой,
ти свирни, идвам аз с тебе, мили мой.
Нека мама крещи, баща ми — и той!
Ти свирни, идвам аз с тебе, мили мой!

Erlkönig
Goethe

Wer reitet so spät durch Nacht und Wind?
Es ist der Vater mit seinem Kind.
Er hat den Knaben wohl in dem Arm,
Er faßt ihn sicher, er hält ihn warm.

Mein Sohn, was birgst du so bang dein Gesicht?
Siehst Vater, du den Erlkönig nicht!
Den Erlenkönig mit Kron' und Schweif?
Mein Sohn, es ist ein Nebelstreif.

Du liebes Kind, komm geh' mit mir!
Gar schöne Spiele, spiel ich mit dir,
Manch bunte Blumen sind an dem Strand,
Meine Mutter hat manch gülden Gewand.

Mein Vater, mein Vater, und hörest du nicht,
Was Erlenkönig mir leise verspricht?
Sei ruhig, bleibe ruhig, mein Kind,
In dürren Blättern säuselt der Wind.

Willst feiner Knabe du mit mir geh'n?
Meine Töchter sollen dich warten schön,
Meine Töchter führen den nächtlichen Reihn
Und wiegen und tanzen und singen dich ein.

Mein Vater, mein Vater, und siehst du nicht dort
Erlkönigs Töchter am düsteren Ort?
Mein Sohn, mein Sohn, ich seh'es genau:
Es scheinen die alten Weiden so grau.

Ich lieb dich, mich reizt deine schöne Gestalt,
Und bist du nicht willig, so brauch ich Gewalt!
Mein Vater, mein Vater, jetzt faßt er mich an,
Erlkönig hat mir ein Leids getan.

Dem Vater grauset's, er reitet geschwind,
Er hält in den Armen das ächzende Kind,
Erreicht den Hof mit Mühe und Not,
In seinen Armen das Kind war tot.

добре тва сега ше е доста дълъг пост


oh god it’s wonderful
to get out of bed
and drink too much coffee
and smoke too many cigarettes
and love you so much.

Frank O’Hara







I would like to be the air
that inhabits you for a moment
only. I would like to be that unnoticed
& that necessary.

Margaret Atwood









I go to bed in Los Angeles thinking
about you.

Pissing a few moments ago
I looked down at my penis
affectionately.

Knowing it has been inside
you twice today makes me
feel beautiful.

3 A.M.
January 15, 1967

Richard Brautigan








And the days are not full enough.
And the nights are not full enough.
And life slips by like a field mouse
Not shaking the grass.

Ezra Pound









it was like any other
relationship, there was
jealousy on both sides,
there were split-ups and
reconciliations.
there were also fragmented moments of
great peace and beauty.

I often tried to get away from her and
she tied to get away from me
but it was difficult:
Cupid, in his strange way, was really
there.

Charles Bukowski








I’m vexed to love you, your body
the shape of returns, your hair a torso
of light, your heat
I must have, your opening
I’d eat, each moment
of that soft-finned fruit,
inverted fountain in which I don’t see me.

My tongue remembers your wounded flavor.
The vein in my neck adores you.

Li-Young Lee







Get your tongue
out
of my mouth;
I’m kissing you
goodbye.

Ted Kooser








I will jump out the window
if that’s what it takes
to satisfy you sexually
but only if you live in the
basement

Pedro Pietri







Now I am quietly waiting for
the catastrophe of my personality
to seem beautiful again.

Frank O’Hara








HER SMILE
WAS THE GRAVE

& HER EYES
THE ELEVATOR TO HELL.

BILL SHIELDS







Tiger got to hunt, bird got to fly;
Man got to sit and wonder ‘why, why, why?’
Tiger got to sleep, bird got to land;
Man got to tell himself he understand.

Kurt Vonnegut






I Crave Your Mouth, Your Voice, Your Hair

I crave your mouth, your voice, your hair.
Silent and starving, I prowl through the streets.
Bread does not nourish me, dawn disrupts me, all day
I hunt for the liquid measure of your steps.

I hunger for your sleek laugh,
your hands the color of a savage harvest,
hunger for the pale stones of your fingernails,
I want to eat your skin like a whole almond.

I want to eat the sunbeam flaring in your lovely body,
the sovereign nose of your arrogant face,
I want to eat the fleeting shade of your lashes,

and I pace around hungry, sniffing the twilight,
hunting for you, for your hot heart,
like a puma in the barrens of Quitratue.
Pablo Neruda







Tell me, is the rose naked
or is that her only dress?

Why do trees conceal
the splendor of their roots?

Who hears the regrets
of the thieving automobile?

Is there anything in the world sadder
than a train standing in the rain?
Pablo Neruda








Please
Do you think of me
as often
as I think
of you?
Richard Brautigan







Xerox Candy Bar
Ah,
you're just a copy
of all the candy bars
I've ever eaten.
Richard Brautigan








Fuck Me Like Fried Potatoes

Fuck me like fried potatoes
on the most beautifully hungry
morning of my God-damn life.
Richard Brautigan




не знам дали съм споменавала, че чета МНОГО поезия.
смисъл тва не е дори 1/4 от любимите ми стихотворения

Поема за Кънчо Путкодеров
С морала да започнем братя,
морала туй си е морал
но всеки плод е на ебнята
бащата майка му ебал

Напрягал черната й пичка
сренощ по цели часове
тъй както вършили са всички
през тия дълги векове

Привърженик съм на морала
и тача моралиста строг
той винаги за идеала
започва с първия урок

Но за да водим чиста сметка
и да не бъда толкоз сух
ще кажа, че моралиста
разбира се не е евнух

Той може сълзи са пророни
за разпиляни младини
но как природните закони
могъл би тук да измени?!

То казва - не, това е низко
морала то ще погребе!
Ала на всеки му се иска
на нему също му се ебе

И все пак знам, той ще псува
но тук под нашето небе
докато свят светува
човечеството ще ебе!

Ебат се бедни и имотни
от древността до тоя век
Ебат се хора и животни
от всички най-ебе човек

Ебе каквото му попадне,
красива, грозна и неважна
ебе сред нощ, ебе по пладне
докато хуйчето му спадне

Ебе, забива, не престава
ебе отпред, ебе отзад
Докато хуйчеца му става
усеща се щастлив и млад

А, този що ни хули скрито
от где дошъл е на света?
Той нека сам да се запита
не е ли клецал през нощта?

И нека сам си отговори
каква я хуйовата мощ
и колко милиона хора
ебат редовно всяка нощ.

Глава първа

И тъй да почнем днес романа
героят вече е пред нас.
Без етикети и покани
представям ви го просто аз.

Това е Кънчо Путкодеров
балкански син, корав и як.
Едва ли друг ще се намери
такъв герой, такъв юнак.

Една ли вечер е издебнал
в легло вдовица млада той?
И колко путки е поебнал
те нямат чет, те нямат брой!

А падне ли му крехка путка
напада флангово и в тил
и може за една минутка
да я направи на пестил.

Разбира се тук трябва чуство,
понякога и лицемерен плач
Ебнята също е изкуство,
не всеки е добър ебач

Но той бе с отличен опит
гордееше се тайно с туй
че вред в Америка, Европа
прослави българския хуй.

Каква злочеста орисия
от малък кръгъл бе сирак
Години дълги в немотия
живя при чичо си чирак

А чичо му макар безчестен
търговец и лихвар богат
в ебнята майстор бе известен
на всички курви бе познат

Видя той скоро, че младежът
израстна повече на хуй
и каза му: За поле нежен
безчестна работа е туй!

Ти имаш бъдеще голямо
напразно време на губи
С такъв хуй други в село няма
върви след мене и еби!

С една вдовица той го свърза
наеба Кънчо още три
и неговата слава бързо
сърцата женски покори

За него питаха по-често
очакваха го всеки ден
и своя чичо той измести
като опасен конкурент

Накрай ядося се лихваря
от злоба свиваше юмрук
Намери повод да се скара:
- върви си, махай се оттук!

И тръгна той, без дом заскита
преброди градове, села
навред го чакаха жените
и всяка викаше - Ела!

Така прекара две години
изпече своя занаят
След туй за Франция замина
късмет да дири в тоя свят.

Глава втора

Във Франция не е така
макар да бе и здрав, и млад
и Кънчо се видя натясно
изпадна в нищета и глад.

Животът здраво го притисна,
години безработен бе.
От глад и хуят му увисна
не можеше и да ебе.

При граф известен и имотен
най-сетне стана градинар
и тругна някак си живота
при новия му господар

Не мина половин година
и графът тежко заболя
В един прекрасен ден погина
от болест нелечима, зла.

Самотна, младата графиня
скърбеше много, може би?
Но месец само не измина,
а путката вече я сърби.

Жовотът никой тук не може
в безплодна скръб да погребе,
умрелия не се тревожи,
а на живия му се ебе

И като всякоя вдовица -
помисли тя за хуй червен,
засука вежди и ресници
и сложи розов сутиен

И ето в китната градина
закърши леко тя снага
Край Кънча бързешком премина
усмихна му се на шега.

Но с нашия шега не бива
и той прошепна с дрезгав глас:
- Какво ли ще е в тази слива
веднъж да го натъпча аз?

Графинята погледна мило
към българина млад и здрав
- Ах боже мой, какъв е жилав
дали ще има хуй корав?!

Разбра той погледа тревожен
на жадната за хуй жена:
- Мадам, простете ако може
да идем малко настрана

Тя знак му даде мълчаливо
разголи нежната си гръд.
- Добре, но ако те не бива? -
ще наредя да те скопят.

След туй погледна към небето
към ясно синьото небе:
- Прости ми, боже, греховете,
но мен така ми се ебе!...

А тя бе чудна хубавица -
каква уста - алпийски мед!
Какви изящни, финни цици
с изболи топчици отпред

Какво красиво, тънко тяло
с два пръста да го съблечеш
да го помилваш и погалиш
и сладко да ебеш, ебеш...

Но Кънчо нежности не знае
суров живот бе той живял
и путка нежна като тая
никога не бе ебал

Под малка, сенчеста топола
полегнаха един до друг
и бели кълки тя разголи:
-Умирам, ох, сърби ме тук.

И цъфна като майска роза
путето крехко с къдрав мъх
А Кънчо в чудновата поза
поемаше дълбоко дъх.

Той бързо панталона смъкна
обтегна шия като ат
и като гаубица фръкна
големият му хуй, космат.

Графинята изтръпна цяла:
- Какъв хуй, като шпек салам!
Веднъж тя конски бе видяла,
но този май е по голям.

Стърчи той кат' мощен багер
с глава като на боздуган
мъдете му като дисаги
полюшват се насам-натам

И скочи Кънчо Путкодеров
повдигна белите крака
Графинята се разтрепера
и хвана хуя му с ръка

След туй погали го ревниво
на Кънча свят му се зави
налегна здраво като бивол
и като гладен вълк зави

Той бързо сграбчи я през кръста
с похвата на добър ебач
путето и разтови с пръстта
напъна като стар орач

Настръха младата графиня,
то сякаш свредел я проби,
а путето и като диня
по всички шевове пращи

И шепне тя - ще ме погуби
путето ми съвсем раздра!...
От зор тревата взе да скубе
без малко и не се наста

А Кънчо загорял и черен
забива хуя като щик
поема като кулски нерез
и клеца като къс мъник.

Но ето сладък миг настава
кръвта по жилите кипи
жената стиска го в забрава
и шепне: Ох, еби, еби!...

А той ебе като касапин
вкарал го е до мъде
и голите й цици хапе
готов е да ги изяде.

За втори път се е раздразнил
от луда страст трепери цял
и втори път се вече опразни
нали отдавна не бе ебал...

Най сетне край, ще го извади
такваз ебня не е шега
но хуят му, уви, не спада
стърчи навирен все така

Помъчи го - не мърда,
дали бе с кучешка глава?
Тя станала е толкоз твърда
и само клати се едва.

Графинята от страст голяма
простена скрито, но толкоз беше й добре,
че каза само - Полежи над мене
от хуй, да е ако ще се мре!

Лежали дълго, чак до пладне
докато Кънчо огладня
и хуят чак тогава спадна
завърши дългата ебня.

Прибра го младата графиня
направи го любовник свой
и Кънчо в нов живот премина
покойника замести той.

Глава трета

Измина зима снеговита
дойде април, цветя цъфтят
Веднъж графинята запита
"Готов ли си за дълъг път?"

Отдаван чакам да се стопли
да идем двама на курорт
И Кънчо бързо се приготви
извади си и нов паспорт

След два дни стигнаха в Женева
какви прекрасни планини
В един дворец до замък древен
прекара той блажени дни.

Дойдоха млади курортистки
от цял свят тук на курорт
Той почна с тях да се натиска
с коя му падне без подбор.

Край езерото на разходка
по пладне ги ебе дори
А вечер, качва ги на лодка
на ден поебава по две-три.

Поглеждат като диви котки
следят го с поглед жаден те
и някаква минорна нотка
в очите женски се чете.

Но той към погледи ревниви
не храни нито капка жал,
едничко сал му беше криво,
че бог един хуй му е дал.

Поне да бяха десетина,
о не, съгласен е и с два.
А тоя след няколко години
ще клюмне траурно с глава.

Един единствен хуй за всички,
за жени и за момички
ще може ли на толкоз пички
с достойнство да устои?

Но славата навред го дебне
той като приказен юнак
Веднъж, която бе поебнал
тя утре търси Кънча пак.

В Париж, Женева и Лозана
навред заброди тоя слух
"Ебач, дошъл е от Балкана
ебе, та вдига прах и пух"

Парижки млади уруспии
изпращаха му мил привет:
- Елате, чакаме ви ние
обичаме такъв атлет.

От Лондон дружество почтено
на висши дами и жени
писмо написа вдъхновено
"Към нас по- скоро намини"

И екна гръмката му слава
Навред по западния свят
Една ли вече се надява
за Кънчовия хуй космат.

Достигна до слуха на Чърчил
а той нали е педераст
в любовна мъка се загърчи
гъзът му пламна в дива страст

И той изпрати телеграма
- Очаквам те в двореца мой
приятно е да бъдем двама,
ще те посрещна като свой

Получи бързата покана
потегли Кънчо през море,
графинята сама остана
от мъка щеше да умре.

Тя молеше го насълзено
и Кънчо май му домиля
- Разбирам, зле ти е без мене,
но Чърчил пише ми - "Ела"

Той готви планове военни
навярно вика за съвет...
Графинята от скръб застена
проклет да бъде той, проклет.

А парахода щом отплува
нададе тя сподавен глас:
-Ах, боже мой, дали ме чуваш:
без хуй какво ще правя аз?

Върни се Кънчо, че без тебе
душица богу ще предам,
че нийде няма твойта ебан
ни твоя хуй, ръбат голям

- Спомни тополата, полето
спомни си меката трева
и как заклещихме в путето
на хуя твърдата глава.

Спомни си крехката ми пичка
не ме оставяй ти сега
на крехкото легло самичка,
ще те очаквам у дома.

Но Кънчо я не чува вече,
а там под слънчевия свод
вълните носят надалече
отплувалия параход.

Тогава тя разголи цици
и викна с истеричен глас:
- Върви по всички материци
до гроб ще те преследвам аз.

Глава четвърта

Съдбата често е повратна
и трябва да си цял садист,
но Кънчо беше му приятно
да слуша нейния каприз.

Из Лондон бродеше наслука
дошъл бе късно през нощта
А рано сутринта почука
на Чърчиловата врата.

Две Чърчилови братовчедки
посрещнаха го с весел глас:
- Отдавна тук ви правим сметка
елате по-напред при нас.

Бъдете умен и любезен
и тихо, Чърчил да не чуй,
разправят - до самия глезен
висел грамадният ви хуй.

А Кънчо тихо им отвърна
- Излъгали са ви, личи,
надолу как ще го обърна?
Не е увиснал, а стърчи!

- Стърчи ли? - викнаха и двете, -
това е щастие за нас
вкарай ни го до мъдете,
че тъй ще изгорим от страст.

Съблякоха се те в салона
полегнаха на две легла,
в копринени комбинезони
блестяха младите тела

А Кънчо хуя си извади
с мерак насочил го към тях
Едната страшен вик нададе:
- Ах, боже мой, ще умра от страх!

Навън се втурна полудяла
и в страшен ужас зарева:
-Такъв хуй аз не съм видяла
ракетна бомба е това!...

А другата бе по-кротка,
усмихна се по навик стар,
изтегнала се като котка
на покрива през месец март.

На Кънчо малко му приседна,
че загорял е може би,
но като див бик я възседна
и до мъдете го заби.

Изпъшка тя като пияна:
- Ох, майчице, каква ебня!...
В лицето бързо пребледня
устата и изригна пяна.

Но Кънчо пак я не остави,
английска путчица е туй -
ебе и пет пари не дава,
да помнят българския хуй.

Накрая тихо я погали
и рипна мъжки като лъв.
Но тя горката бе умряла -
от путката й шурна кръв.

Ядосан Кънчо напопърджа:
- Английска марка, ех боклук.
Щом дупето ти не издържа,
защо ми се предлагаш тук?

Изхвръкна той като подгонен
при Чърчил се яви завчас:
-Ура, британската корона
от дън душа приветствам аз!

Усмихна му се премиерът
направи му дълбок поклон:
-Здравейте Кънчо Путкодеров
елате в малкия салон.

Съблякоха се в топла баня,
възкликна Чърчил: "Боже мой!"
И кънчовия гвоздей хвана,
главата му целуна той.

-О, балканско чудо! Та тук на запад
такива нийде не растат.
Ще можете ли като тапа
да ми го турите отзад?

Изтръпна Кънчо блед и смаян
и тихо промълви смутен:
- към нас такъв е обичая,
че мъжко дупе не ебем.

Но цял обвзет от ревност тъпа -
удари Чърчил на молба.
И Кънчо няма що, отстъпи:
-Добре де, сър, ще те еба!

Тогава Чърчил си подложи
гъза дебел като тезгях
и малко вазелин му сложи,
че иначе го беше страх.

Напъна Кънча уж полека,
но бързо му го вкара цял.
- Такова дупе - тлъсто, тесно
в животът си не съм ебал.

А Чърчил в поза неприлична
от зор квичи като прасе
и като курва непривично
трепери цял и се тресе.

Накрая рече: - "Браво, браво
от днес съм тъй щастлив и горд.
Дванайсет ордена ти давам
и титлата - Английски лорд.

Глава пета

Да бъркаш е съвсем човешко
човек понякога греши
Но често пъти малка грешка
голямо щастие руши

И Чърчил тъй година цяла
щастлив бе с Кънчовия хуй,
но скоро почна да се хвали
и не видя добро от туй.

На заседание военно
пред Атлантическия болк
веднъж той каза вдъхновенно
- Аз имам хуйчец като смок.

Порастнал е далеч на изток,
да започнем с тях война, но
ако с такива ни притиснат
ще замиришем на гуйно

Разказал той подробно, точно
за хуя твърд и мачугат,
накрая смигнал им нарочно
- шастлив съм с него и богат.

И Айзенхауер що да чини?
Дойде при Чърчил вечерта:
- Прощавай, скъпи мой Уини
за пръв път моля на света

- Не може! - люто Чърчил зина
и повиши той сърдито тон.
И Айзенхауер си замина
обиден във Вашингтон

От там написа бърза нота:
- Пратете Кънчо, господа,
че застрашен ми е живота
за хуй ще полудея аз!

Да тръгне още тази вечер
това ви заповядвам аз,
че инак свършено е вече
с приятелството между нас!

Въздъхнал Чърчил: - Тежко брате
върви при онзи кожодер.
И тъжно Кънчо той изпрати
за Америка с хеликоптер

Едва на шумното летище
бе стъпил Кънчо, изведнуж
народ безброен се наприщи!
- Дойде прославения мъж!

С капела педераст безсрамен
ревеше страшно, като луд
Но взеха Кънчо млади дами -
курветини от Холивуд

Докато той да се опомни
летеше с леката кола.
Дойдоха в залите огромни
на някакъв голям палат.

Жените само за минутка
съблякоха се до една
и зачерниха млади путки,
тъй както врани в равнина.

Изтръпна Кънчо разтревожен
и тъжно клатеше глава:
- Да бях роден с един зъб боже,
а с хуя - тридесет и два!

Той бавно панталон съблече
показа хуя мачугат.
Жените малко по-далече
отстъпиха се без да щат.

Но Кънчо хуя си надърви
заби го в първата от тях
и рукнаха от нея кърви
в несвес припадна тя от страх.

След туй към друга се обърна,
тя гостенка му бе в Париж
И в миг на хуйчеца му цвръкна
тъй както пъдпъдък на шиш.

Наред до нея беше трета,
но падна тя на колене:
- Не ми раздирайте путето
над него се смили поне

А тя бе млада хубавица
и Кънчо го налегна жал,
та каза - Събери душица
аз няма да го вкарвам цял.

Но щом намъкна му главата
как стана всичко не разбра
вдървиха й се краката
тя падна възнак и умря.

А другите от страх обзети
викаха: Гангстерство е туй,
ще ти отрежем ний мъдете
и тоя реактивен хуй

И те пристъпиха отново
и искрящи погледи без жал,
размахаха ками, ножове
като в лудешки карнавал.

Изтръпна Кънчо не случайно,
но викна с глас могъщ и горд:
- Вървете путката си майна,
вий знаете ли, че съм лорд.

Ах, лорд! - възкликнаха тогава, -
простете сър за дързостта.
Но Кънчо бързо се отправи
навън през двойната врата.

При Айзенхауер той яви се,
с поклон тъй както му е ред
Лакеят в списък го записа
шейсет и шести е под ред.

Погледна гордо генералът
и рече той обезверен
- Прославил си се, но едва ли
ще свършиш работа на мен.

При мен са идвали на често
шейсет и пет - солиден кръг,
а ти си днес шейсет и шести
да видим твоя майсторлък.

Той Кънчо по гърба потупа
съблече тежкия халат
опълчи кльощавото дупе
и каза - Ха върви отзад!

А Кънчо заяви направо:
- Гъзът ви тесничък е сър
изрично ви предупреждавам -
да няма после хър и мър

Това ядоса президента
и той сърдито изрева
- Еби, че ей сега, в момента
ще взема твоята глава!

Съблече Кънчо панталона
и рече си: На хуя мой
да сложа някога пагони -
маршал ще трябва да е той.

- О. Ню Йорк! - викна той
свободно Балкана днеска те зове
ти бомбата му водородна
ще помниш цели векове.

И хуя твърд като бухалка
заби той в кльощавия гъз
след туй напъна още малко
и кръв заблика околовръст

Изпъшка Кънчо Путкодеров
зашепна тихо: - Боже мой!
Че дупето на президента
на пет места бе спукал той

И грохна генерала важен
от ужас беше полудял.
Две думи не можа да каже
езикът му надебелял.

Така лежа почти до пладне
след туй започна да крещи:
- Тревога! - Изток ни нападна
и с атом ще ни победят

Сенатори дойдоха бързо
езици глътнаха от страх
и спукания гъз превърза
с найлонов плат един от тях

И лекарят дойде тогава
с посърнало от страх лице
и три инжекции постави
за нерви, трипер и сърце.

Накрая пристигна Макарти
с пияни някакви жени
И ясно бе като на карти
в шпионство Кънчо обвини.

Проверка: - Име, документи
съблякоха го даже гол
съдът бе кратък и в момента
подписан беше протокол.

А протоколът беше ясен -
там нямаше излишен текст,
че за Америка опасен,
е тоя източен съвет.

От името на президента
му казаха: - Върви си ти
напускай бързо континента,
в родината си отлети!

И Кънчо тръгна за Балкана
за него щастие бе туй
А дълго там зад окена
ще помнят българският хуй.

Глава шеста

Родината е скъпо нещо
сравняват я с градинка, рай.
И Кънчо с чуства най- горещи
пристигна в родния си край.

Припомни си той с въздишка
къде е скитал и живял.
И колко путчици вдовишки
на младини е тук ебал.

Днес курвите са по- модерни,
където трябва те мълчат,
но могат с думи лицемерни
във мрежа да те оплетат.

Те в клетвата са единни,
интриги майсторски плетат
и може тъй съвсем невинно
човек да хлътне някой път

Намерят някой хаплю властник
под кожата му влезнат те
и той им става съучастник
интриги почва да плете

Макар, че малко са такива
все пак намират се тук- там
на путки мръсни миризливи
все още плащат скъпа дан.

Затуй, щом срещнеш уруспия
пази се ти, не влизай в спор,
че тя си има вред тапии
и... можеш да лежиш затвор

А после истината свята
ще се разкрие, то се знай
но яка да ти е душата -
дали ще издържиш до край

И Кънчо щом пристигна тука
приятелките стари пак,
достойни само за боклука
предложиха му се с мерак.

Но не за тях се тук завърна
не би ги и заплюл дори.
Той гръб веднага им обърна
намери млади, по- добри,

а старите се озлобиха
написаха голям махзар
и Кънчо те наклеветиха,
че бил разбойник и курвар

Намери се и следовател
и някакъв си прокурор
та скоро нашият приятел
натикан беше във затвор

В затвор стоя една неделя
и пуснат бе на свобода,
ала насрочи му и дело
оня важен господа.

А щом му връчиха призовка
получи удар изведнъж
като прострелян от винтовка
политна доблестния мъж

Дойдоха близките от село
събрани като на хоро
и тез които са видели
от Кънчо някога добро

Те всички гледаха втрещено
гол ебача божи ли е туй,
че Кънчо в полза вдъхновена
умрял бе със навирен хуй

В ковчег трупа му натъкмиха,
но хуят бе корав и як
и всички се засуетиха
как биха сложили капак?

Един запретна там ръкави
замахна с брадва в тоя миг
но брадвата макар и здрава,
удари като във чилик

Въздъхна той: - Така е твърд!
И втори път се не реши,
а Кънчовия хуй не мърда
навирен като кол стърчи

Върху капака струг тогава
за хуя дупка извъртя,
ала навън да го подават
то беше някак срамота

Зачудеха се що да сторят
и дълго чакаха така -
докато ненадейно в двора
се втурна млада чужденка

Това бе чудната графиня,
която в скитане беспир
след толкоз мъки по чужбина
догони Кънчо най подир

но щом съгледа тя ковчега
и Кънчо мъртъв да лежи
безумно тръшна се до него
и почна лудо да крещи:

- Кому оставяш ме, мой мили
нима забравил си ме ти!
Къде е твойта мъжка сила
та мойта страст да укроти?

Погледна хуя тя, обаче,
видя го как стръчи корав
и викна: - Ох, за него плача
а той бил жив и здрав!

Тя смъкна тънката си риза
погали путката, след туй
направи скок и се наниза
на Кънчовия щръкнал хуй.

Наниза се, с крака зарита
нададе вик сподавен тук
обърнаха и се очите
и в миг предаде богу дух.

Свалиха старите калпаци
закрустиха се с поглед ням.
Един с увиснали ташаци
прошепна: - Ех, мерак голям!

Погребаха ги общо двама
притиснати един до друг
и тъй щастливците в романа,
с трагедия завършват тук

аааа омг Вероника, виж това, сещаш ли се кога сме го чели.

Любовната лирика на Пушкин и като цяло всичко негово ми е слабост. Като пример бип дала:
"На холмах Грузии лежит ночная мгла;
Шумит Арагва предо мною.
Мне грустно и легко; печаль моя светла;
Печаль моя полна тобою,
Тобой, одной тобой... Унынья моего
Ничто не мучит, не тревожит,
И сердце вновь горит и любит — оттого,
Что не любить оно не может."

Едно време много ме впечатли началото на поемата на Пушкин "Руслан и Людмила". Освен това се сещам Стругатски каква интерпретация й бяха направили в "Понеделник започва в събота" с котарака Василий, дивана-транслатор и бабката-вещица Наина Киевна Горынич.

У лукоморья дуб зеленый;
Златая цепь на дубе том:
И днем и ночью кот ученый
Все ходит по цепи кругом;
Идет направо - песнь заводит,
Налево - сказку говорит.

Там чудеса: там леший бродит,
Русалка на ветвях сидит;
Там на неведомых дорожках
Следы невиданных зверей;
Избушка там на курьих ножках
Стоит без окон, без дверей;
Там лес и дол видений полны;
Там о заре прихлынут волны
На брег песчаный и пустой,
И тридцать витязей прекрасных
Чредой из вод выходят ясных,
И с ними дядька их морской;
Там королевич мимоходом
Пленяет грозного царя;
Там в облаках перед народом
Через леса, через моря
Колдун несет богатыря;
Б темнице там царевна тужит,
А бурый волк ей верно служит;
Там ступа с Бабою Ягой
Идет, бредет сама собой;
Там царь Кащей над златом чахнет:
Там русский дух... там Русью пахнет!
И я там был, и мед я пил;
У моря видел дуб зеленый;
Под ним сидел, и кот ученый
Свои мне сказки говорил.
Одну я помню: сказку эту
Поведаю теперь я свету...