В дъното на душата ми се разлистиха..

Топлинка

От ирисите тръгна
замечтано,
погали скулите ми
плавно,
до устните пристигна,
слиса се.
Загъделичка ме.
Усмихнах се.






Залез

Тъй цветен е и ярък, и лъчист,
тъй нежно гален е от Слънцето самотно,
изпращащо го в родната му вис
към сребърните дебри на Луната.

Облечен е във огън, в пламъци,
а розови кристалчета пробягват с Него
около рижавите замъци,
рисувани с пастели по Небето.

И шири се над всяко същество,
танцува валс със облаците бели,
разказва тъжно своето писмо
и от различните религии-повели.

Унася се сред гамата на радостта,
поведен към последният съдбовен навес.
Подава на Нощта ръка
и скрива се - жадуваният Залез.






Етюд

Нощта оглеждаше се сънена.
Извираха листенцата от пепел.
Танцуваше цигулената струна.
В очите блесна образ светъл.
Усетих те -
до мен рисуваше дъгата.
Познах те -
приятелката стара - Самотата..

Понечих да избягам, но не можех.
Прегърнах те. За сетен път заплаках.
Потръпна сивата ми кожа.
Отново влюбена съм.. в мрака.



Не мога да си спомня

Защо не мога да си спомня
очите, чиито цвят обичах вчера
и дланите, които галеха за сбогом
косите ми?
Защо не мога да намеря

в съзнанието си оназ' усмивка,
която стопляше душата ми тъй нежно
като от топъл дъжд обливка
и канеше ме в себе си стремежно?

Защо гласът ти, който в оня ден
като мелодия замайваше съцето,
не чувам вече да кънти във мен?
Защо не виждам и това, което
три весели години пазех в плен?

Нима забравила съм вече
на колко птици силно ми приличаше?
Не са години минали, а снощи беше,
когато за последно ме обичаше.





Защото

Защото аз не искам да греша.
Не искам да пристъпвам громко.
Не искам кървава душа,
оставила безжизнени отломки.

Защото искам да живея
в изпълнен с радости и смях
свят - цветен. Да, копнея
да тъна в мир и доброта.

Защото аз не искам болка.
Не искам да ранявам бедните
създания на майката Природа.
Не искам да не виждат слепите.

Не искам този свят да бъде мъчен.
Не искам черно було да ни гали всяка нощ.
Не искам любовта да е отлъчена.
Не искам всеки ден да бъде лош.

Защото искам да забравя.
Защото искам да простя.
Да бъде светло си мечтая,
да грейне нещо в тази тъмнина.





За един миг

Здравей, мое светещо минало,
здравей, мое паметно детство!
Ти дойде от великите спомени
да ме сетиш за моето кметство,

на което глава бе играта.
Ти отново показваш ритмично -
как си пуках сама колената,
как танцувах с приятел комично,

как брояхме тъй лесно звездите,
как се смяхме сърдечно с приятел,
как разплитахме с татко юздите
на последният кон - обаятел.

С топли ласки ти пак ме погали,
подари ми отново любов
и покри ме с пустинни воали
на ликуващ, красив послеслов.

И отново сълзите ми глътна,
/а душата потръпна в копнеж/,
пресуши и дълбоката мъка
с твоят чист водопаден гърмеж.

Ти покани ме тук тази нощ
с тази свята, пречиста мелодия
на цигулки и тюлен разкош
в чиста чаена церемония..

..и издигна сърцето ми пак
към звездите. И нямаше мрак.





Прераждане

Ще се преродя.
Ще бъда пламъче ситно
в перата на Феникса.

Тъгата ще стопя.
Ще тлея безжизнено.
Ще гледам към залеза.

Ще срещам рисунките
на детските ми мечти.
Ще се смея епически.

Ще разказвам за Инките.
Ще създавам встрани
живот аскетически.



Меланхолично

Клон от синя слива в черна ваза.
Кукла, книга, мастилница и чашка.
Кафяво щастие под тях, с украса -
обувка - пепелник в позлата.
Два пръстена с брилянти,
ластик като примка.
А отстрани - от стара сватба
тъй лъчезарна снимка.
Баща ми. Майка ми. И батко.
Отзад - дърветата се кичат.
Букет от калии и бебе сладко.
Носталгия. Годините се нижат.





Неизпитано

Под цъфналата синя слива
душа показва цветен спомен,
порастнал с детските мечти.
И нежно в сянката разказва
летяща приказка красива
за милите ми дни.
А розовата пепел се отронва,
погалва кротко
сбръчканите ми ръце
и тихичко пред мен разкрива
като на лента русичко дете..
И в мен се ражда свято чувство,
заплита клони от любов
в косите ми. Какво изкуство
е детският ми послеслов.



Съдба

На каменния тротоар,
замръчкан от самотно време
стоеше циганка с товар
от тежкото житейско бреме.
А срещу нея като цар
се разполага тротоара
на човещината,
покрит със златни нишки и коприна,
тъкана от музата на красотата
с пришити диаманти и пашмина.
И нашата нелепа героиня
мечтаеше да прекоси сама
пътя делящ наполовина
красивата и нейната съдба.

Направи крачка на богиня
и в миг задърпа я смъртта
и тя с живота се спомина.
Така е, кармата е безкомпромисна стена.





Приятелство от разстояние

Дихание в красив акорд
заплита чувствени воали
в ръцете на зората.

Неземен бриз погалва горд
сантимелталните букали,
потънали в позлата.

Звезди изплакват тихо
невиждан есенен прашец
и капят цветно, на сърца.

Приятелството ни велико
създава нежен бял двурец
в градината на любовта.

Далеч от привидното сиво,
но близо до туптящото червено,
стоим една от друга.

Създаваме си пътища неверни,
които извървяваме смирено
чрез телефона и чрез химикала.





Неразбрана

Цигарен пушек
полита нежно
към небосклона.

Живи картини
заплита важно
в буковата корона.

А там далече,
насред звездите,
с дима в ръка

се извисява,
от хора скрита,
бездънната ми душа.





Есен през пролетта

Червена нишка. Красота,
създадена от ордена на Феникс.
Прогонена студена тишина.
Килим от пъстри грехота и обич.

Отрони се душата - полетя
надолу към бездишието сиво,
погалено от огнена зора
като безукорното - мила.

Потрепва звънко на земята,
поляга, после пък заспива
във червеникава позлата
на розата листенцето игриво.

Увехнала метафора
превежда нотите
на венчелистчето. С анафора
прозира в дрехите
на птичето,
покрили нежно белия сезон.

Тъй светла се показва Пролетта,
пък аз рисувам тъжно есента.





Пътят на сълзите

Изповядана чиста сълза
търси път към копнежния унес
и преписани бели слова
я провождат по пътя без ерес.
Булеварда на белия стих,
от слова и коплети прославен,
тя отново ще срещне за миг,
ще събуди душата си слаба.
И в последната строфа ще слее
коментара от вечния стон
на поета, безжизнено тлеещ
в своя разказ за верния тон.
И сълзата тогава ще види
към мечтите й пътя суров,
цял потънал в импресионизъм
и за благи надежди готов.




Молба
/посветено на починалата ми баба/

Какво се крие зад тази маска
със снежнобялата коса,
която носиш като ужасен,
изпит от мъки, сив товар?

Дали усмивка, така прекрасна,
или света на старостта,
дали лазури, или смарагди,
или пък лещникова тъма?

Свали я утре, щом аз помина
и покажи се на света.
Ще бъда зад теб, ще сме двамина.
Не ще потънеш в самота.





Стих

Потокът от думи снага извива
в полето на безкрайните слова.
Преплита мрежи с крилата рима,
в която нежно сливат се и мисъл,
и душа.
И с цветовете на дъгата
емоциите ни пак прославя,
и одата на радостта
за сетен път тъй леко прозвучава.

Невидимата нишка на земята
притихва кротко
пред прославената кула
на поетическото слово.
В тъмнината
проблясва живописно
романтизма на поета.





Добър вечер

Добър вечер, как мина денят ти?
Сети ли се за пристанището ни красиво?
Сети ли се колко много пъти
там танцуваха делфините игриви?

Добър вечер. Помниш ли звездите,
толкоз гледани от двете ти очи,
пясъка, попиващ ти сълзите
и морето с белите коси?

Добър вечер, чуваш ли вълните,
пеещи в предишните лета
с вятъра, люлеещ корабите
и снежнобелите им, от сатен платна?

Добър вечер. Моят ден отмина
в носталгична сива тишина.
Спомнях си как времето замина,
как бързо, бързо отлетя.

Добър вечер, как мина денят ти?
Липсват ли ти нашите гори?
Изпращам картичка, по път е.
Ще видиш родните си български земи.





Плачеща върба

Чуваш ли гласа на върбата?
Тя плаче от хорското зло
и вика, и се моли, горката,
и стене за малко любов.

Виждаш ли сълзата ù чиста
как се стича по тънкия клон,
как проблясва, искряща, лъчиста
и презряно потърсва подслон?

Чуваш, виждаш, но май не разбираш
колко важен за нея си ти,
как човекът с неправда убива
за доброто на върбата мечти.

Ти, човеко, не знаеш що чувства
и какво вижда тя във това,
тъй наречено хорско изкуство
да съсипваш едната съдба.





Баба Гена

Едно време в една страна
живяла една жена.
С един крак и една ръка
и гребенче, вместо коса.
А в двора й – една върба
и една неостригана овца.
До овцата – малка коза,
до козата – зелена гора,
над гората – бяла роса,
под росата – красиви цветя.
Тази баба се казвала Гена
и била преуморена,
сама за двора си се грижела засмяна
и го обличала всеки ден в нова премяна.
В чуден ден, в тринайстия петък,
баба Гена предеше на стан
и вретена шарена плетка
от злато, сребро и катран.
Доопреде си тя предивото
и облече го, рокличка бе,
със крилца, златолики и топли
и полетя над самото поле.
Срещна ангелче бяло и малко
и попита го що прави там,
то отвърна й – Миличка бабо,
аз при тебе дошло съм да ям.
Тя заведе го вкъщи на гости
и му сготви звезди и луна
с две движения леки и прости
и поднесе ги в райски стъкла.
Ангелчето изяде ги бързо
и от благодарност дари
на добричката баба премъдра
крак, ръка и спокойни дни.






Краят на лятото

Пороен дъжд ще отмие греховете
и от земята ще ги заличи,
ще капе кръв от ледовете,
морето в нова багра пак ще оцвети.

Листа ще капят, клоните ще са самотни,
ще съхне всяко цвете, всеки храст,
ще се спотайват и прозорци потни,
потъвайки в безкрайно нежен мраз.

Когато легне мъртво, веселото лято,
на власт ще дойде есента.
Когато не царува над небето щъркелово ято,
единствен споменът ще стопля сивата река.





Подносът на скръбта

На златен поднос с кристална украса,
с брилянти засипан от ангели бели,
слова най-жестоки, без капка гримаса
разкриваха тайни в тъга избледнели.

Отнетата радост заменяха с жал,
изливаха сълзи от кървава орис,
надеждата тънка наградиха с печал
и вечната обич дариха със болест.

Потокът от думи, нещастни и сиви,
опарваше нежно душата премряла,
забравила светлите дни, тъй красиви,
готова за тежката черна раздяла.

Но нещо се случи, сърцето пробуди,
подносът се счупи от тежест огромна,
от него запърхаха две пеперуди
и с нов шанс дариха душата бездомна.



Живот

"Живот" - така ли да го нарека?
-Мечти заринати,сълзи горещи,
събрани в призрачна река
от мъртви спомени зловещи.

Сърце,съсипано от скръб,
душа,издигната сред мъката двулична,
че всеки пак обръща гръб,
затуй,че просто съм различна.

Любов,покрита с прах и пепел,
забравена,омразна,нежелана,
разкрила образ,чист и светъл
и след това - безкористно раздрана.

"Живот" - така ли го наричаш ти?
-Лъжи,омраза и убиди,
дори забравени мечти,
в които всеки ще завиди.

Мечти прекрасни и красиви,
но сринати от нечии ръце,
сега и те изглеждат сиви,
като сълзите в мъртвото сърце...

Живот - безсмислица,с очакван край,
която безутешно ще угасне,
повтаряща ти:"тихо,тихо,трай,
че иде свършека нещастен!"

- Не,туй не е живот,а ад
измислен да наказва грешки,
потаен,мъртвосив,злорад
и все пак - истински човешки!





Игра на думи

Потоп от лица на мъртвешки обвивки.
Нещастие.Скръб.Самота.
Невежество.Хора-деца без усмивки.
Река от измама.Стопена душа.

Разбити сърца.Разруха.Надежда.
Борба за живот и живот след смъртта.
Объркани думи.Слова , скрити в прежда
от тънката нишка на чиста сълза.

Отпадъчни мисли.Бруталност.Умора.
Лъжи и убиди.Коварност.Злина.
Безжизнени образи.Свят без опора,
свят,в който не цари радостта.


Много станаха =D

Да, има интересни неща.

харесват ми тези тип Топлинка и Неразбрана,
обаче един съвет- не пускай по толкова много наведнъж, защото така всяко отделно произведение няма да получи нужното внимание. = /

Сид, благодаря.

Ад /май така беше написала някъде, че искаш да те наричаме../, благодаря за мнението и повече - за съвета.

Ето го новото:

На една не-тежка раздяла

Червената нишка се разлисти,
когато неочаквано дойде при мен,
до безобразие нахален. Що ще искаш?
Попитах те с дъх притаен..

- Ще ме послушаш малко - каза ти.
Добре. Ще слушам. После ще говоря.
И случи се дългоочакваният стих
да се покаже от душата твоя.

- Не те обичам вече - измълви.
А аз, наместо да заплача,
насред раздялата написах стих.
И радвах се. Защо? Приятно

ли бе ми станало в мига
на разрушение, потръпващо в мъглите?
Не съм гадател, за да назова
туй, що ми спираше сълзите.

Но мога тук да предположа,
че нещо станало е с мен.
Затуй въпросът ще положа
и отговорът сам ще падне в плен

на думите ми. Ето го и него -
Обичам ли те още, или не?
И отговор пристигна нажежено -
отдавна не цариш над моето сърце..

Какъв обрат.
Бе ми любовник някога,
а днес не си дори и враг.

Живот - безсмислица,с очакван край,
която безутешно ще угасне,
повтаряща ти:"тихо,тихо,трай,
че иде свършека нещастен!"

- Не,туй не е живот,а ад
измислен да наказва грешки,
потаен,мъртвосив,злорад
и все пак - истински човешки!

<3<3 Много красиво, добре казано, смислено, изпипано...

И това за върбата е много хубаво.

Топлинка

От ирисите тръгна
замечтано,
погали скулите ми
плавно,
до устните пристигна,
слиса се.
Загъделичка ме.
Усмихнах се.


олелей

На места си наистина страхотна, може би трябва да почетеш малко повече чужди стихотворения, за да се "поразчупиш" още.
Извърви пътя си в поезията!
Поздрави!

Lirael, kykyrqchka, благодаря,
kykyrqchka, намерих време и започнах да чета нови, непознати (:

Земният път на душата

Като прашинково гнездо,
подправено с митична красота,
като извънземни корали,

като римувано писмо,
като детинска чистота,
като преливащи кристали,

като красиво есенно дърво
с килим от жълти пеещи листа,
като мелодия на арфа под луната,

като почистено стъкло,
съставено от злато на места-
изглежда на човек душата

единствено при неговото раждане,
а после:

като студена суета,
като неправедна злина,
като чернилкова безмилост,

като безжизнена лъжа,
като дворец от самота,
като неканена ленивост.

Като на дракона дъха-
опушена и неприятна,
като безжизнено лице

като пречупени крила,
като догадка непонятна,
като измамено сърце

единствено по време на дихание,
а после:

като осъдени мечти,
като запалена библиотека,
като изсъхнали цветя,

като неискани сълзи-
душата спира се полека,
преди да полети сама,

далеч от грозни сивоти,
за да покаже на човека гузен,
лежащ на смъртния си одър

как изменението й лети,
как от красива се превръща в грозна,
защото той я е притискал подло

далеч зад границите на повърхността.
Той съжалява, когато приближи се до смъртта.

Лол... леле, не знам какво да кажа. Изгубих си изразните средства...
Просто толкова е прекрасно... невероятно.
Поздравления

Простичко

Приказки рисуват своите герои.
Римуват ги със стихове във мен.
Оставят думичките си - порои.
Струят и тичинките в техен плен.
Тревата се усмихва на света.
И ирисите на небето блесват в нежна поза.
Човешкото изгубва своята злина.
Красивото в душата ражда роза.
Обич се наслагва в малки дози.

(първият ми акростих)

Много е хубаво... простичко такова
мм, красиво

благодаря ти.

Аз имам едно ново.. без име. Бих се радвала някой да ми предложи заглавие ^^

ето го:



Пухкава нишка
прокарва пътечка
през морното рамо.
Погалва го с обич-
една буболечка
ме гледа засрамено.
А нишката - от коприна,
заплита ме в стих
и пее ли, пее.
- Белоснежна паяжина
от райската вис
красиво се вее.

Смъртта е чиста, с дъх на свобода

Вятърът ме срещна онзи ден.
Погали плитките ми и лицето.
Потънаха и ирисите в негов плен.
Безшумно радваше се и сърцето.

Усмихна се душицата ми вехта.
И от любов клепачите ми засияха.
Дори и роклята ми затанцува леко-
дантелите като деца се веселяха.

Понесена на белите криле,
сред спомените от предишните години,
разперих аз безмълвно двете си ръце
и с вятъра в отвъдното преминах.

Благодаря, Сид < 3



Усмивка чиста

Сърцето знае, че след любовта
най-чиста е човешката усмивка.
Тя сменя с радост грубата тъга
и дава на душата кипреща обвивка.

Тя пълни хората с надежда,
дарява ги с красиво и добро.
Създава пътища от обич нежна
и лее върху тях злато.

Усмихнат ли си - всички те обичат
и радват ти се. Радваш ги и ти
със тази ведрина - небесночиста,
с която пръскаш техните очи.

Но туй е вярно, единствено когато
лъчът на скулите ти е еднопосочен.
Неискрено усмихнеш ли се, златото
от благородна нишка се превръща в черна плоча.

Отблъсква хората и губи се балансът,
създаден при широкото "Усмих".
И мигом всичко се поклаща.
И стихът вече не е стих.

Усмивката (sun)
Много е хубаво, наистина
Браво

Благодаря
_______________________


Отърсване

Събличам палтото
от срам и свенливост
и хвърлям
в червената пещ
и него,
и тази крехка
мълчаливост.
И пея
за лещников опиум,
пленяващ
червената струна
на моята лунна
душа.

Чувственост

Пред портите на храма
на мечтите ми
стоеше старец
с малко снопче обич
в дясната ръка
и стискаше го здраво.
Светлина
пропускаха небесните воали,
преплитайки
и радост,
и тъга.

Под въздействие

Кръвта ми е разлята
и съсирена.
Във вените
тече единствено морфинът,
примесен с малки дози
истина,
спокойствие
и красота.
И венчелистчето
на светлата ми памет
отново вее се
от скучният, безличен
вятър,
далеч от моята
невъзмутима,
праведна
глава.
И пея..
за бъдещото минало.
И за зелена мъдрост,
прераждаща се
в иначе щастливото ми сиво вещество.

Димът се носи като призръчна принцеса.
Миражите са тук. О, не,
къде са?


:Д:Д:Д

Сапунени мехури

В полет нежен към небето
заливки, цветни, с обич правят,
играят диво край морето
и погледите детски грабват.

Извира радост от очите,
рими се сипят в снопове лъчи,
прошепват тихо на ушенце,
че там са, в твоите мечти.

Светло греят, спомени навяват,
обагрят ни за миг и се разливат,
денят благословено опрощават
и с грация на нимфа там се скриват.

Последни думите остават наши,
че ние сме безименното жури.
Присъждаме награди и медали
на най - красивите сапунени мехури.

толкова е свежо и прекрасно. много прекрасно. ^^

Благодаря!


Защо не литваш, малка пеперудке,
с изписаните си криле?
Жовотът ти вечен не тук е,
а в безграничното небе.

Защо не мръдваш, синя обич малка
и поглед свела си виновно?
Нима не ще да бъде жалко,
ако посърнеш днес самотна?

В очакване ли тръпнеш, мила моя,
че от това лале не заминаваш?
Или, намерила покоя,
във вечен пристан тялото оставяш?

Аз знам, че пеперудите са диви
и не пристават на цветя,
когато дните им са още живи.
Почивай в мир, о, мъничка душа.