"Последната година" - фентъзи роман

Здравейте на всички,



Казвам се Ани и отскоро пиша нещо като фентъзи "роман", но нямам никаква представа как върви затова реших да постна първа глава тук и да видя какво мислите вие. Наистина ще се радвам, ако изразите мнението си и ми помогнете да реша дали да продължавам да пиша



П.С. Не е редактирано напълно затова ще помоля да ме извините ако липсват запетаи и главни букви



1

ГЛАВА





Стоя в малка зала пред половината от населението на малкото ни градче и изнасям реч по случай завършването на 12 клас . Карам по същество и казвам това което всички искат да чуят без да добавям нищо лично отдавна разбрах какво е мнението на хората тук за въображението свободното мислене или за нещо което не влиза в остарелите им разбирания за поведение на публични места . След десет минути вече съм приключила и тръгвам да слизам от сцената, когато се спъвам заради нелепите токчета които повърхностната ми майка ме накара да обуя .

Ето я и нея! Подвиква от публиката, обръщам се, а цялото ми лице е пламнало от срам .Тя излиза на пътеката и ми показва как да позирам за да излезе хубава снимка за пред роднините готвя се да направя жест който определено не е за пред хора ,но тогава някой хваща ръката ми и започва да шепне в ухото ми

Надали на майка ти ще и хареса тази снимка , скъпа

Разпознавам гласът и отпускам юмрука си ,тръгваме заедно надолу и правя една поза за майка си която изглежда горе долу доволна

Доволен ли си Даниел ?

Разбира се че е доволен той се подхилква и целува бузата ми ...

Човекът застанал до мен е Даниел с ударение на А за ударението той настоя когато се срещнахме за първи път

Беше чудесен ден не много топъл нито пък много студен към средата на май преди 2 години ...Бях отишла до язовира който се намираше близко до къщата ми. Най-красивото място която съм виждала,била съм в Париж, Италия и къде ли още не, но за мен нито едно от тези места не можеше да претендира за част от хармонията и красотата на това място...комбинация между човешко усилие и старание на природата това беше моя личен оазис който странно защо никой друг не харесваше толкова много. Което честно ме озадачаваше, кой не би харесал дърветата тук чистотата на водата меката трева и прекрасните цветя които обгръщаха това място ,но след време вече се радвах че хората са толкова слепи така можех само аз да му се наслаждавам или поне до преди две години когато в моя рай нахлу нарушител. И тук се появява Даниел с ударение на А. Той настоя за ударението, а аз за да не остана по назад настоях да ме нарича Анна вместо Ани като повечето хора. Общо взето така започна приятелството ни то продължи само година през която се случиха доста неща с него и семейството му, но това е друга история ...болезнена и дълга . Нека се върнем в настоящето вече по голямата част от класа се беше събрала в кафенето близко до училището и обсъждахме утрешното пътуване ...Организаторката, Кристен – моята най добра приятелка, или може би просто позната, в общуването с хората не бях добра а и не исках, защото въпреки че не бях близка с никого знаех почти всичко за всекиго и това което знаех беше като огромен предупредителен знак да стоя далеч от хората в това градче ,единствения на който мога да се доверя е момчето, което държи ръката ми в момента заедно с него тръгваме към изхода . Не казваме нищо, просто тръгваме към близкото кафене където трябва да изчакаме останалите от класа . Кафенето е на около 10 метра от училището не много голямо но пък винаги претъпкано масите отвън и вътре бяха съвсем обикновени столовете и канапетата също , всъщност нямаше нищо привлекателно в това кафене но в толкова малък град единственият ти избор е това или кръчмата на центъра която определено няма да опиша за да не загубя и малкото си читатели, връщаме се отново в кафенето където вече аз и Даниел сме се настанили на обичайното си кресло до прозореца а съучениците ни за около нас седнали на табуретки и столове в почти досадно празнично настроение ...в опит да не мисля за дните които ми предстоят и за всичките глупости свързани с колежа насочвам цялото си внимание към Дани който си играе с косата ми . Погледът ми се спира върху устните му и тъкмо привличам вниманието му когато дразнещо гласче се забива в мозъка ми като скалпел и с раздразнено изражение се обръщам към притежателя му

- Ани успокой се малко ЦЕЛИЯТ е твой изчакай поне да влезете в стая с по-малко хора !

Ребека Колинс. Зла по природа ,а ако си мислите, че е имала проблеми в детството е бъркате се .Още откакто се помня тя винаги получава каквото иска с едно малко изключение разбира се . Нейният единствен отказ , който я съкруши за около седмица бе мистериозният тип до мен .Тя го бе набелязала от първия миг в който го видя и как да не го направи той бе единствения, който можеше да засенчи красотата й ,а повярвайте ми тя беше от онези момичета ,които бяха като изкарани от модно списание. Колкото до мен, аз не бях нищо особено .Имах дълга коса в обикновен тъмно кестеняв цвят точно като очите ми .Лицето ми беше чисто височината ми добра фигурата също ,но бях напълно обикновена като изключим хилядите недостатъци на характера ми . Не разбирах защо подобно момче е с мен ,но и не питах не исках да насилвам късмета си .

Добре, повтарям за последен път, че няма да чакаме забавилите се .Искам ви пред училището в седем и половина ясно !?

Сдържам смеха си и само кимвам при бесния поглед на Ребека

Станало е късно, да тръгваме а ? – предложи Даниел

Надигам се бавно а краката ми са схванати от седенето.Помагам на Дани ,който явно чувства същото и бавно тръгваме към изхода по пътя той махва на съучениците ни .Любезен както винаги още едно качество, което трябва да добавя към графата ,какво не мога да правя която вече е станала доста дълга .Лятото трябва да се помъча да открия таланта си който се съмнявам че съществува за да мога да попълня документите за колежа .Винаги съм имала високи резултати ,но извънкласните дейности в които съм участвала са толкова малко ,че трудно ще ме приемат в училище в което това се изисква .

Реши ли дали ще кандидатстваш в изобразителната?
Не е изобразителната а колеж на изкуствата и не ,мисля че не съм достатъчно добра . Няма да ме приемат .
Глупости .Ще те приемат трябва да опиташ !

Това бе единствената тема на която Дани се палеше така . Добра съм, но не достатъчно според него ми липсва самочувствие да го видя .Не съм съгласна,но след хиляди спорове на тази тема реших че е по-добре да го оставя да се хвали на всички с картините ми .Единственото нещо което според хората ,според самата мен, ми се отдаваше донякъде .

Бяхме стигнали пред къщата ми. Не беше голяма и изискана нито малка и чаровна беше къща в която живеехме аз и родителите ми . Нямам братя и сестри. След като майка ми е родила мен е решила че не може да си позволи да минава отново през това .За нея най-важна е красотата .Майка ми тя е наивна като малко кученце . Харесва всичко което е на мода и мрази това че не съм наследила красотата й .Казва че съм се метнала на баща си по отношение на външността а за характера ...е това си е нещо изцяло мое .Може би си мислите че е мъчение собствената ти майка да не те харесва , но след време се свиква или просто спира да ти пука .

-Е, мислех да вляза през прозореца, но се опасявам че Ребека е приела твърде навътре тази екскурзия – усмихна се и сърцето ми спря за момент

- Ще се видим на сутринта тогава .

Тръгнах да се прибирам и се опитвах да спра тежкото си дишане, което дори и астматик малко трудно ще постигне,но той ме хвана за ръката и както често правеше ме накара да го погледна в очите знаейки, че ще остана прикована от тях докато той не реши .

Няма ли целувка за лека нощ ?-придърпа ме към себе си

Знам че бяхме отдавна заедно, но всеки път когато ме целуваше тялото ми спираше да ме слуша. Краката ми омекваха с това той се справи бързо като ми даваше опора с ръцете си, но това водеше до друг проблем според мен поне, според него си беше чист късмет, че не мога да го пусна след като един път вече го е направил.

Увих ръцете си около шията му, а целувката все още продължаваше . Трябва да ни се признае имахме страст, която учудваше хората , но за съжаление нямахме време .

Той се отдръпна от мен а аз опитах да овладея физиономията си която беше като на 4 годишно .

Не ме гледай така !
Как ? – попитах аз и задържах за още малко сладкото личице

Едно беше че аз бях неспособна да му устоя , но имаше моменти в които той бе също толкова пленен от мен ако не и повече . Още една загадка на която вероятно никога няма да намеря отговор .

Знаеш идеално как , сериозен съм Ребека започва наистина да ме плаши !
Добре, добре , но утре ще закъснеем поне малко , моляя те .
Имаме сделка –обърна се и продължи по пътя си аз както винаги постоях малко

Беше късно но наистина не исках да разказвам на родителите ми какво сме правили

По принцип баща ми не го итересува особено освен ако не става дума за Дани, а майка е тя си е тя . Когато и последната лампа угасна се вмъкнах вътре и влязох в стаята си .

Тя не беше много голяма имах легло компютър и доста рафтове . Всичките бяха заети от книги единственото нещо, което винаги съм обичала . Моя друг свят в който потъвах всеки път когато майка ми ме караше да ходя с нея на пазар или да правя нещо друго свързано с модата . Друга особеност бяха стените . Те бяха оплепени от толкова много плаката на групи че вече едва се виждаха . Обичах музиката . Не обожавах я, но само рок, метал и всичките техни разклонения .Досега не усещах, но се чусвтвах ужасно краката и главата ме боляха . Без да се събличам се проснах на леглото . Куфара ми беше готов , алармата беше нагласена, на сутринта ще се видя с Даниел. Оставам с последната мисъл и потъвам в сън .

Започва приятно и има потенциал. Повече ще мога да кажа, ако видя още някоя и друга глава. Искам да направя само малка забележка - трудно се чете заради пунктуационните грешки, които и ти си признаваш. Може би е добре да наблегнеш малко на пунктуацията. Помага да се изясни мисълта.
Иначе ми е интересно, че героинята ти слуша рок и метъл. На мен също са ми предпочитани стилове. На колко си години, между другото? Бих казала 15-16 от начина, по който пишеш.
Едит: Почти съм уцелила с годините.

Благодаря ти че изрази мнението си, този път се постарах повече с пунктуацията надявам се да ти хареса

2
ГЛАВА



На сутринта ме събужда досадното бръмчене на будилника .Бързам да го изключа преди майка ми да се е събудила . С нежелание се надигам до седнало положение и тръгвам към малката баня в края на коридора, която за щастие не се налага да деля с никого.Връзвам небрежно косата си колкото да не се намокри от водата, след като измивам старaтелно лицето и зъбите си се постарaвам да направя по хубава плитка очаква ме дълго пътуване.След малко излизам от банята и чувам алармата на баща ми . Точно навреме за работа .Той работи като строител в една голяма фирма наблизо .Дразня се че няма да мога да се измъкна само с бележка че ще се пазя, но честно предпочитам заплахите на баща ми срещу Дани отколкото инспекцията на багажа от майка ми .Обличам най-удобните си дрехи и отивам заедно с куфара в хола където баща ми вече е направил кафето сипвам си и слагам останалото в един термос.
- Нужно ли е да го казвам?
- Тате, за стотен път той не е такъв!
- Всички момчета са такива Ани!
Готвя се да започна да споря, но тогава на лицето му се появява усмивка която ме спира и кара думите да заседнат в гърлото ми .
- Само се пази, ясно? – ръцете му ме обгръщат и спокойно мога да кажа, че такъв изблик на чувства не е имало в тази къща откакто съм родена
- Добре това почва да става твърде странно!
Усмихна се и ме пусна след това лицето му отново стана такова все едно е поел цялата тежест на света върху раменете си
- Приятен път!
- Приятна работа!
Това е . Той тръгва след малко чувам как колата пали и изчезва . Поглеждам часовника и виждам, че след малко трябва да тръгвам взимам багажа и термоса и излизам . Виждам Даниел, който чака на улицата а на лицето му грее усмивка, както винаги
- С колко закъсняваме? – доближавам се до него, а той поглежда към часовника, който му подарих за миналия му рожден ден
- Всъщност с николко точно навреме си !
- Трябва да поправим това, ела тук – увивам ръцете си около вратът му
- Не, не, не !
- Защо пък не !?
- Ребека ща ни убие!
Смръщвам се, но той успява да ме умилостиви с една от целувките си
- Можем да я дразним през цялото пътуване остави й сутринта
- Ох, добре, добре !
С нежелание тръгвам към училището, но се опитвам да се стегна виждам колко въодушевен е Дани относно глупавото пътуване и на лицето ми грейва леко пресилена усмивка . След малко стигаме и както Даниел каза сме точно навреме, но въпреки това Ребека приближава към нас, а разгневеното й изражение не вещае нищо хубаво
- Е, един път и вие да сте навреме !
- Ребека, наистина не съм в настроение, така че…
- Така че ще се качваме в автобуса ! – довършва той, въпреки че не точно това исках да кажа
Господин вежливост ме вкарва в автобуса докато аз си мърморя, но явно това го забавлява защото дори след като сядаме той продължава да се смее
- И какво е толкова смешно ?! – питам го все още раздразнено аз
- Нищо, нищо – още едно исхилкване от негова страна – Просто цяла сутрин се опитваш да си позитивна, а скъпа не си много добра актриса, всъщност си идеален комедиант
- Подиграваш ли ми се !?
- Само малко, но е просто защото си много сладка
Автоматично скръствам ръце пред гърдите си и поглеждам напред изчаквам извинението след 3, 2, 1 …
Хмм, не очаквах точно това точно тук , но той започва да целува шията ми и продължава нагоре бавно, което само удължава удоволствието и разбира се мъчението, защото се предполага че му се сърдя
Както всеки път забравям че аз съм аматьорът тук, а не той
Поглеждам го строго и той удържава на погледа ми , ослепителна усмивка разцъфва на лицето му последвана от целувка, която не просто спира дъхът ми, а ми го отнема ,подчинява ме напълно и ме кара да мисля само и единствено за него. Но след малко всичко свършва той ме поглежда, а в погледа му се чете объркване
- Добре ли си ?
- Да, защо ? – изражението му още беше объркано
- Нищо… носиш ли си Mp3 ?
- Ммм, да но какво…- той ме спира преди да съм успяла да попитам и продължава с опитите си да смени темата
- Хайде да послушаме малко, аз забравих моята – изражението му отново стана нормално, а аз така и не разбрах какво бе станало.
Извадих Mp3та и след като му подадох едната слушалка се замислих за станалото преди малко, не беше нищо чак толкова странно, но мен някакси ме притесняваше знаех, че крие нещо…
О, за бога Ани престани всеки има право на тайни ! – наредих на себе си и вместо да си внушавам разни неща за Даниел се заслушах в текста на една от любимите ми песни на Avenged Sevenfold … боже обожавах гласа на Матю толкова плътен, спокоен приличаше на този на Дани… да определено приличаше !


Отворих очите си и в първия момент не разбрах къде съм, след това видях автобусната седалка и се върнах в реалността явно бях заспала , все още бях леко сънена и замаяна (нормалното ми състояние след сън т.е напълно неадекватно), но успях да усетя че буса не се движи, чух недоволното мрънкане на съучениците си и усетих липсата на Даниел до себе си. Разтревожих се, но преди да успея да се паникьосам напълно видях разрошената му коса над седалките . Изправих се и му махнах, той се приближи и на лицето му разцъфна усмивка
- Какво става, защо сме спрели ? - попитах аз, гласът ми беше дрезгав затова прочистих гърлото си
- Нищо особено, спукахме гума – гласът му бе напълно спокоен сякаш не бяхме спукали гума, а бяхме се отбили за захарен памук
Погледнах през прозореца навън започваше да се стъмва
- Къде ще останем за през нощта, не можем да пътуваме по тъмно?
- Ще се наложи, ще отменят резервациите ни, ако не бъдем в хотелът навреме
- Но, не може опасно…
- Знам, но шофьора е готов, а Ребека е бясна – на лицето му беше изписано най-убедителното изражение – нищо няма да се случи докато си с мен, нали знаеш ?
- Колкото и голямо доверие да ти имам Даниел, не можеш да предотвратяваш катастрофи, ами ако завали погледни тези облаци може да стане ужасно…
Отново спрях по средата на изречението си този път не ме прекъсна просто ме гледаше. Но нещо в изражението му беше различно , ужасно нетипично за него вместо усмивка на лицето му беше изписана загриженост, очите му по принцип толкова отворени бяха непроницаеми имаше още нещо, не знаех какво, но не ми хареса.
- Даниел? - гласът ми бе тих дори аз усещах трептенето му
Това сякаш го откъсна от транса в който бе изпаднал, след малко на лицето му отново се виждаше усмивка, въпреки че очите му останаха нащрек
- Ако искаш може да намерим някой мотел не е нужно да отиваме с тях, ако те е страх, хайде да вземем чантите дори ако искаш аз ще кажа на Ребека
Веднага съжалих че съм се оплаквала явно го бях разстроила преди малко, разбира се той чакаше с нетърпение екскурзията, та той бе като малко дете тази сутрин
- Не, не Дани, нека останем сигурна съм няма да стане нищо, знаеш ме много се панирам по отношение на сигурността
- Анн нека да намерим хотел права си.
- Не, сядай тук! – потупах мястото до мене, но той още се колебаеше – или искаш да поспориш с бясната Ребека
Най-накрая се склони, но беше притеснен за нещо гледаше навън, а ръцете му бяха свити в юмруци
Взех ръката му която все още бе свита в юмрук, вените му бяха изпъкнали, определено ставаше нещо, никога не го бях виждала такъв
- Добре ли си ? – Наведох се напред за да видя лицето му, но той не ме погледна
- Да. – мхмм, като че ли ти повярвах!
- Даниел, какво става? – продължих да упорствам, но когато ме погледна отново беше спокоен
- Добре съм Анна наистина, ето виж – усмивка озари лицето му а юмрукът му се отпусна
- Защо не поспиш още малко?
Не отговорих промяната в настроенията му днес ме озадачаваше, но реших да му дам малко пространство когато е готов ще ми каже. След малко автобуса потегли, навън бе тъмно, а половината от съучениците ми бяха заспали. На мен също ми се спеше което бе изключително странно при положение, че се бях събудила преди около половин час, не исках да заспивам, но бях толкова уморена всяка част на тялото ме болеше имах мускулна треска въпреки че последната тренировка която бях направила бе преди около месец.

По цялото ми тяло се разливаше топлина, отворих очи и яркото слънце ме заслепи . Ясно бе че сънувам освен ако автобуса не ме беше оставил на язовира . Усетих присъствието на някой до мен не не направих усилие да видя кой е бях толкова уморена…
- Времето е хубаво, нали –разпознах гласа и усмивка веднага озари лицето ми .
- Наистина е така, дядо … защо не легнеш до мен?
Дядо ми който беше починал когато съм била на 4 често ме посещаваше в сънищата ми и точно заради това присъствието му тук не ме изненада, но следващото изречение успя да го направи
- Не сега, имаме по-важна работа, принцесо . – дядо ми често се обръщаше към мен така , но никога не ми отказваше .
Изправих се до седнало положение и погледнах към него.Беше застанал под любимото ми дърво със сериозно изражение това ме накара да се изправя и да отида до него
- Какво има, дядо?
- Става въпрос за Даниел, той е опасен !
- Не започвай и ти, той не иска от мен да …
- Не е това, принцесо. Той е ангел и не искам да си с него!- добре това нямаше никакъв смисъл
- Да, той наистина е много добър но защо не искаш да съм с него ! – той потърка челото си и ме погледан в очите сякаш се готвеше да обяснява нещо сложно на малко дете
- Всичко което ти кажа сега се опитай да го приемеш буквално осмисли го защото нямаш много време. Принцесо аз съм демон или поне бях, мислех че и ти ще бъдеш като мен но като се роди разбрах че си различна усещах тъмна и светла енергия в теб и това ме докара до мисълта че си избраницата, която всички чакаме . Не можех да бъда сигурен, но се убедих, когато ангелите дойдоха за теб. Те искаха да те вземат за да могат да те използват когато си готова
- Чакай, чакай това няма никакъв смисъл…
- Не ме прекъсвай ! – веднага млъкнах, а мозъкът ми се опитваше да осмисли тази властна,плашеща и непозната страна на дядо ми
- Нямаме време, но ще се върна при теб помни едно. Не вярвай на Даниел !
- Но дядо той няма да ме нарани...
- Обещай, че няма да му се довериш след като промяната свърши ! – Не можех да кажа нищо бях толкова объркана кога сънят ми се превърна в такъв ужасен кошмар ?
- Обещай ми !
- Добре…добре обещавам !
- Обичам те – лицето му отново стана спокойно гласът му, отново беше нежен и това ме обърка още повече, но въпреки това отговорих, все пак това беше дядо ми
- И аз те обичам.
След като изрекох това оглушителни писъци ме събудиха, бях в прегръдката на Даниел, която заплашваше да ме задуши. Вдигнах глава нагоре дотолкова доколкото ми позволяваше убийствено стегнатата му хватка . След като видях лицето му се вцепених, на него беше изписан неподправен ужас . Кръвта ми замръзна, когато осъзнах, че автобуса се въртеше неконтролируемо . Извъртях глава още малко и през прозореца видях бездната, към която се бяхме запътили . След секунди щяхме да сме мъртви . Даниел щеше да е мъртъв , аз щях да съм мъртва. Всичко беше твърде много за да го осмисля… просто се радвах че ще умра в неговите прегръдки . Усетих как ме целуна по главата и след това ме пусна… сега вече бях ужасена защо, защо го направи ?! Когато първите сълзи потекоха по бузите ми, буса се стрелна надолу, а аз излетях от седалката. Падах като че ли цяла вечност, когато най-накрая тъмнината ме обгърна я приветствах като стар приятел .

Така, вече ми е ясно горе-долу в кой поджанр си. Този, дето най-не го обичам.
Опасявам се, че не мога да ти бъда добър критик, понеже съм предубедена към жанра.
Но ти не се отказвай да пишеш, в най-добрия случай от това ще излезе някое хубаво произведение като се научиш, в най-лошия - ще си графоманстваш като мен и ще си се кефиш на това.

Наистина жалко хубаво щеше да е някой да каже какво мисли за "книгата", но все пак благодаря мисля да го постна в още някой сайт, тогава ще видя дали ще продължавам да пиша

Приятно четене, надявам се да ви хареса !


3
глава



В едно нещо бях напълно сигурна, бях мъртва, но смъртта не беше това което си представях . Никога не съм вярвала в рая или в ада, мислех че след като сърцето ми спре да движи кръвта във вените ми всичко в мен ще блокира подобно на компютър на който му се е прецакал твърдия диск и че след като това стане няма да мисля няма да дишам, няма да съществувам, но това тук беше хиляди пъти по-различно. Усещах, че седя и не беше на нещо удобно така че изключваме шанса да са ме погребали жива, въпреки че не бих могла да седя в ковчег, чувствах всяка част на тялото си дишах и дори бях гладна, но тънех в непрогледен мрак Протегнах ръка напред в опит да премахна тъмнината сякаш бе покривало, но вместо плат ръката ми срещна… пера. Протегнах и другата си ръка и се уверих, защо по дяволите напипвах пера ?!
Не се паникьосвай, сигурно сънуваш – да сигурно беше сън, катастрофата, Даниел !
Дотук с опитите да не се паникьосвам. Сигурно и той беше мъртъв, трябваше да слезем когато можехме, трябваше …
Започнах да се задушавам и да блъскам по стената от пера, едва сега осъзнах колко беше топло тук, нуждаех се от въздух
- Анна ?! – гласът на Даниел дойде като че ли от много далеч
Сигурно си бях въобразила, продължавах с опитите си да се измъкна . Усещах как гневът ми се засилва . Не стига че бях умряла в нелеп инцидент, не стига че той бе си отишъл също, но дори и във смъртта си нямах покой . Може би трябваше да преосмисля вижданията си за смъртта . Ако рая и ада съществуваха, то това определено не беше първото.
Анна ! - ето го отново този глас, но този път беше по-близко, сигурно поради липсата на кислород мозъкът ми не функционираше правилно
Анна ! – този път гласа прозвуча ясно и отчетливо, може би и Даниел беше в такава килия, което бе невъзможно той бе ”ангел” както каза дядо ми какво да прави Ангел в ада
- Господи, Анна жива си ! – глупчо и двамата бяхме мъртви
- И двамата сме мъртви Даниел, къде си ?
- Какво ?
- Не можеш ли да ме чуеш, аз те чувам ?! – спокойствието което цареше в мен и което усещах в гласа си беше плашещо в предвид ситуацията и в предвид това ,че допреди малко бях в паника
- Анна, не сме мъртви, стига си се крила, ела при мен !
- Не мога, Даниел затворили са ме в някаква килия !. - След около минута или след около секунда, не знам Даниел ми отговори
- Можеш, хайде скъпа, ела при мен ! – мислех отново да му напомня че се намирам в килия от пера, но гласът му беше толкова умолителен. Трябваше поне да пробвам да отида при него.
Опитах се да се изправя но нещо ме натискаше надолу протегнах ръце нагоре и осъзнах че и над мен също има пера, затворът ми имаше обла форма и не ми даваше да отида с любимия си. Отново от спокойствие преминах към ярост и започнах да удрям по стените…глупави пера ! започнах да ги скубя и с всяко едно перо ме удряше слаб ток, а освен това колкото и да късах не напредвах към свободата. Изведнъж гласа на Дани ме сряза
- Какво по дяволите правиш, не си скуби перата ! – моите пера ?!
- Анна, просто се отпусни и изпъни рамене нареди им да се отворят – дообре смъртта не влияеше добре на Даниел, да не си мислеше че съм се превърнала в пернато . После щях да се оправям с разума му сега решех да го послушам не ми оставаше нищо друго, освен това скубането явно не помагаше
Изпънах рамене и долепих ръцете си до стената. Натиснах, но нищо не се случи, може би имаше вълшебна думичка … Сезам отвори се ! –отново нищо
- Хайде постарай се нямаме време скъпа !
Втори опит
Пуснете ме ! – още един натиск с ръце и още един провал
Трети опит
Добре започвам да се ядосвам
Отворете се, мамка ви ! – този път стиснах ръце в юмруци до тялото си и вперих най-строгия си поглед в тъмнината чувствах се като пълна идиотка…но май идиотщината ми проработи, съвсем лека светлина се процеди в затвора ми, след това още малко и още малко, а след това сякаш хиляда прожектора осветиха лицето ми. Затворих очи за да предпазя зениците си от изгаряне и тогава чух тихия смях на Даниел
- Благодаря ти господи, добре си !
Предпазливо отворих очите си, които все още свикваха със светлината . На около метър до мен с предпазливо изражение стоеше Даниел. Забравих всичко което въображаемият ми дядо ми бе казал, нямаше причина да го слушам . Исках само да се хвърля в обятията на момчето пред мен , но когато се опитах да се изправя коленете ми подадоха, опитах отново но се случи същото, чувствах се като току що родена сърна. Най-накрая Даниел реши да ми помогне, в мига в който ме изправи се хвърлих на врата му, не ми пукаше че ме беше пуснал в автобуса, важното бе че сме заедно сега . Погледнах над рамото му, но не точно това очаквах . Мястото много приличаше на Земята, трева на места, доста остри скали, кал, наблизо имаше гора, а във въздуха се усещаше миризмата на борови иглички и … дим
Даниел най накрая ме пусна и ме погледна в очите сякаш бе доктор който проверяваше реакциите ми
- Не точно това очакваше, а ?
- Какво ?
- Смъртта, това трябва да е рая, нали така ? – Даниел ме пусна, вече се държах на краката си въпреки че се съмнявах, че мога да вървя сама
- Анна, ние не сме мъртви !
- Искаш да кажеш, че по чудо сме преживели падане от 200 метра, стига Даниел !
- Не по чудо, ти си се…
- Какво ?
- Ти не си наясно със същността си, нали ? – ама че странен въпрос,
- Никой не ти е казал ! – гласът на Даниел се повиши, а объркването ми стана още по-голямо
- Анна погледни към гърба си бавно, няма нищо от което да се страхуваш, аз съм до теб
Молбата му ми се стори странна, но от друга страна така се говореше на човек на гърба на който има смъртоносен паяк, така че изпълних това което ми каза.
Нямаше паяк, имаше огромни черни крила съставени от много красиви черни пера, същите като тези, които се бяха закачили за ръкавите ми
Наддадох оглушителен писък и се строполих на земята какво по дяволите бе станало с мен.
Що за изрод бях аз. Не, не, това не бе възможно, на хората не им порастват крила !
- Ти не си човек, Анна ! – лицето на Даниел се появи пред моето, опита се да ме докосне, но аз се отдръпнах назад. Ами ако бях болна, не можех да рискувам да го заразя
Тъкмо щях да му кажа, но той отново като че ли прочете мислите ми
- Не си болна, не можеш да ме заразиш, всъщност и аз имам един чифт.
Като от нищото на гърба на Дани се появиха снежнобели крила, които закриха слънцето. Мозъкът ми отказваше да работи. Гледах към него ужасена, а от устата ми не излизаше нито звук.
След малко Даниел се приближи и протегна ръце към мен, исках да избягам от него от себе си от този ужасен кошмар, но не можех да помръдна . Мозъкът ми се опитваше да осмисли всичко това, но безуспешно, просто беше твърде много… беше твърде много .
Не знам колко време бях останала неподвижна, не знам и колко време Даниел бе стоял с протегнати към мен ръце . Той пръв промени позицията си и се приближи към мен, докосна бузата ми с палец накара ме да се подпра на едно голямо парче скала, след малко и той седна до мен взе ръката ми и започна да я масажира, с всяко докосване съзнанието ми се изчистваше по малко. След година…глупости струваше ми се като година, сигурно бяха само пет минути, вдигнах поглед към него . След още пет минути той ми се усмихна, явно не бързаше. След още пет минути ми проговори с онзи негов спокоен и внушаващ глас
- Искаш ли да разбереш всичко това ? – кимнах с глава
- Добре, но слушай внимателно ! – преди да продължи отново взе ръката ми съвсем леко хвана брадичката ми и обърна главата ми към него, така че да мога да гледам към прекрасно сините му очи

идеята ти е оригинална, и изказът ти ми е интересен. свежо е!

Така, отдавна не съм поствала нищо, но пък за сметка на това всеки заинтересуван ще има доста за четене



4
 Глава


Взирах се в дълбоките очи на Даниел, затаила дъх в очакване на това, което ще ми каже, надявайки се, че то би могло да помогне на мозъкът ми да нареди частите на този огромен пъзел .
- Преди време - започна Даниел - имало едно същество, за да ти е по- лесно си го представи като жена, но това съвсем не е точно определение – той спря за малко, и се усмихна сякаш всичко това беше забавно – Та, тази жена била много щастлива, около нея имало всякакви животни, които я обожавали не по-малко отколкото жената тях. Била красива и свободна също като птиците, които и били любимци, не само заради схотствата в характера им, но и заради това, което имало на гърбовете им. На гърба на жената имало крила, големи, величествени, могъщи крила. Те били в два различни цвята, които идеално подхождали на двете страни на характера й. Едното крило било бяло и нейната страна, която съответствала на цвета била прекрасна. Другото й крило, обаче било черно и страната съответстваща на него карала гората, в която живеела да трепери от страх. Но хубавото е, че всичко било балансирано. Това, което разрушавала в гнева си, го създавала отново по-красиво и от преди, отнемала и вдъхвала живот с красивите си ръце, добре балансираната си, но въпреки това раздвоена душа. Тя можела много неща, имала много неща и създавала още, и още, и още ... но въпреки това била самотна, не намирала утеха дори в любимците си. Затова решила, че моментът да създаде живот е настъпил. Искала съществата да бъдът като нея, да дишат като нея, да унищожават и създават точно като нея ! – Даниел се бе задъхал, а страстта, с която разказваше правеше историята му повече от невероятна – Един ден, скъпа моя тя намерила начина.- той протегна ръце напред с дланите си нагоре, а в ръцето му лежаха две пера, черно и бяло, моето и неговото- От бялото си крило тя създала ангелите, които можели да вдъхват живот и тя ги обичала. От черното си крило създала демоните, които можели да отнемат живот и тя ги обичала не по – малко. Но жената още не била приключила, трябвало да създаде още един вид, който да донесе уравновесението в света. Но на него тя не можела да даде сила, на него тя не можела да даде крила, но пък затова им дала нещо много по-силно. Дала им сърцето си, с което им дала и живота си. Така тази, която ние наричаме “майката” дала началото на трите вида : ангели, демони и хора .
- Значи аз съм демон – за първи път откакто бях зърнала... крилата си проговорих и гласът ми сякаш не беше моя
- Не, не си демон !
- Объркваш ме – и не ми харесва, че интонацията с която казваш демон е сякаш казваш прокажен .
- Това е защото историята ми още не е свършила. След като създателката си отишла, трите вида продължили живота и, а тя ги наблюдавала от място, което само най-възвишените могат да достигнат. Дълго живели в разбирателство, дълго ги крепяла любовта и те създавали и погубвали точно както му било реда. Но по едно време започнали да забелязват разликите помежду си, започнали да забелязват цветовете на крилата и душите си и завистта бързо се зародила. Тя ги разделила и поставила граници, които видовете все още спазват. Зародила се война между ангелите и демоните, която продължава и днес, а по-средата били и все още са хората, които продължават да пазят равновесието, точно както майката била отредила в началото. Но все пак имало една, две двойки демони и ангели , които завистта не успяла да завладее поради силната им любов. Те били силни, а децата които войната не успявала да погуби били уникални, защото и те като създателката имали две страни, и те като нея можели да отнемат и създават живот. Били могъщи и трите вида се страхували от тях, защото само те били способни да ги унищожат. Само те имали силата да наклонят везните и да сложат края на войната. Такива същества няма от почти цяло хилядолетие, поне докато не се роди ти. Анна ти си хибрид, носителя на съдбата, потомката, избраницата наричат те с много имена и във вените ти тече кръвта на тези същества, която е решила да се пробуди, за да поведе или едните или другите.Даниел свърши с историята и всички въпроси в главата ми имаха отговор освен един и поне за мен той беше най важния.- Коя съм аз, Даниел ? Какво съм ?- Знам само, че си най-добрия човек, който съм срещал
!- Какво трябва да значи това ?- Това значи, че ще те направим като мен, ти трябва да ни помогнеш. Чакам те от векове Анна трябва да помогнеш на мен и на ангелите. Ти трябва да го направиш... това е единствения изход от тази ужасна война.
- Това далеч не е единствения изход, принцесо!
Гласът долетя от отзад, а Даниел за разлика от мен зае отбранителна позиция, а снежните белите му крила се появиха на гърба му. Беше странно как вече не ми правеха впечатление. Вместо това се обърнах спокойно и донякъде уморено. Да определено бях уморена. Срещнах погледа на дядо ми, който беше сякаш прозрачен. Даниел явно не се уплаши от това, което всеки нормален човек би сметнал за призрак. Но пък вярно, той не беше човек, сигурно странностите в живота му бяха много и това, че от толкова много време бях, съм влюбена в непознат ми причини болка, която не можеше да бъде човешка, всеки човек би умрял от нещо подобно. За няколкото секунди, в които се бях отдала на мисли дядо ми и любовта на живота ми – непознатия ангел, не бяха сменили позициите си, около Даниел се усещаше гняв, който беше в контраст с нежната му външност
- Принцесо, не е нужно да бъдеш каквато той ти казва...- Не го слушай скъпа, той е демон и дух това правят те бъркат в съзнанието ти, въздействат на емоциите ти
Докато гаджето ми и дядо ми продължаваха да се гледат, аз преосмислях възможностите си с спокойствие неприсъщо за мен или изобщо за ситуацията, в която бях поставена. Усещах леко потрепване в областта на гърба и предчувствах, че крилата ми искат да се появят и да участват активно в предстоящото. Проблема бе там, че не знаех коя страна искам да заема и тук вече не ставаше въпрос за хората пред мен. Ставаше въпрос за мен самата. Чувствах как светлината и тъмнината се борят за надмощие над тялото ми. В умът ми постоянно се редуваха различни сцени. От това как убивам Даниел и тръгвам с дядо си, до това как заставам до него и на гърбът ми порастват крила с цвят противоположен на първите, които бях видяла да се показват зад мен. Всичко бе толкова объркано и нито един вариант не ме устройваше. Докато ангелът и дяволът в мен водеха ожесточени дебати, аз започнах да търся вратички, не би било възможно да съм или едното или другото точно като „майката” както я нарече Дани и аз трябваше да намеря равновесието в мен, но не знаех как и това започваше да прониква през завесата на спокойствието, която някак си бях създала във всичкия този хаос. Докато се чудех, мракът сякаш напредваше, картината за смъртта на момчето пред мен бе станала толкова ярка и детайлна, че ме караше едновременно да треперя от страх и от очакване. Нима бих могла да го убия след всичко, нима бих могла да отнема живота му само, за да задоволя тази нова странна, която жадуваше за кръв.Отговорът бе „Не” и гласът, който прозвуча в главата ми бе по-различен от тези, които водеха спора . Бе тих, но въпреки това настойчив и знаех, че идваше от сърцето ми, идваше от човека в мен, от този който създаваше равновесието. Изходът вече ми стана ясен, и когато решението бе взето в мислите ми врявата бе заместена от тишина и решителност. Направих крачка към Даниел. той усети тази лека промяна и веднага се приближи, като обгърна таза ми с една ръка, а другата още бе леко в странни и в готовност да бъде използвана.
- Даниел... – тихото изричане на името му, го накара да откъсне за миг очи от дядо ми и да погледне към лицето ми, но точно преди отново да възвърне концентрацията си се спря. Знаех причината толкова ясно, колкото и той знаеше, че с крачката си към него не бях избрала светлината, а сбогуването с любимия в името на свободата на духа
- Анна, моля те не го прави !
- Съжалявам !
- Не , ти трябва да ...
- Не трябва да правя нищо... искам само да знаеш, че те обичам и искам да ме оставиш да си тръгна.Усетих как Дани започна да трепери, а ръцете ми, които бяха по-силни от преди поеха тежестта на тялото му с лекота. Долепих устните си до неговите и нежната целувка накара както моите така и неговите сълзи да потекат и да кажат „сбогом” вместо нас.Когато най-накрая се отделих от Дани, той някак си се беше овладял. Беше се примирил, а погледа, който отправи към мен за част от секундата бе празен. Но сега нямаше време за сълзи, затова преглътнах моите и се обърнах към дядо. Вече овладяна, позволих на тъмната си страна да излезе наяве. Тя го направи бързо с тържествуващ вик.
- Взе правилното решение, Ани ! – Дядо протегна спокойно ръце към мен, но аз можех да усетя радостта му, която разбира се беше неоправдана
- Така е !
Доближих се към него и с всяка моя стъпка нетърпението му нарастваше, а маската на спокойствието му се изплъзваше, разкриваща истинската му същност, която разбира се, аз вече познавах. Инстинктите ме водиха напред и когато стигнах пред него, знаех идеално какво правя. 

Приятно четене 

 Глава 5 


Бях застанала пред това, което аз определях като „духа на дядо ми” . Той бе същия като в сънищата ми . Бялата му коса бе по-рядка отпред, а дълбоките му сини очи бяха спокойни, но силите, с които ме дари това... така да го наречем „проклятие” можеха да видят всичко зад маската от спокойствие на дядо ми . Можех да усетя спектърът на емоциите му, които постоянно варираха. От нетърпение и детска радост до раздразнение и съмнение. Дядо ми мислеше, че съм избрала неговата страна в тази „война” както я бе нарекал Даниел . Усещах неговите емоции, също и лошото бе, че нямаше нищо покрито. Болката му ме удряше в гърба като огромна вълна, която заплашваше да ме потопи... завинаги. Трябваше да побързам, трябваше да изчезна от тук, докато все още можех да се крепя на краката си, затова се заех с работа    
- Няма да ме следваш ! – иии както очаквах маската му се разтроши на парчета  
  - Ти си демон, също като мен, не можеш да бъдеш с тях, Ани !    
- Не съм с ангелите, но няма да бъда и с теб ! – изненадата му почти ми достави удоволствие, ако изражението му беше дало някакъв признак за това със сигурност щях да се разсмея  
  - Няма да ме следиш и няма да следиш него също, нали така дядо ! Никой не трябва да научава за мен ! – Интонацията ми бе направо зловеща, усещах властната нотка в гласа си, която никога досега не бях чувала. Щях да накарам съзнанието му да ми се подчини. Древната сила, която кипеше в мен ми даваше увереност и очевидно готини трикове за контрол на съзнанието. В началото не знаех какво всъщност правя, но след това се сетих за една книга, която бях прочела или поне бях започнала. Ставаше въпрос за хипнотизацията, която може би и аз прилагах в момента. Не беше като в книгата с броене, спокойно дишане и всичките останали глупости, по-скоро приличаше на игра с пластелин . Спомените бяха пластелина, а аз просто отстранявах частта, която не ми харесваше концентрацията,но която този номер изискваше определено не беше детска. Не беше нещо невъзможно, но все пак ... след малко вече бях приключила, и очаквах резултата от експеримента си   
- Добре, пази се принцесо ! – духът на дядо ми изчезна както се беше появил – от нищото, а на мен ми идваше да се потупам по рамото за добре свършената работа, което бе смехотворно в предвид, че току що бях навлязла в личното пространство на мъртвия си дядо и бях отнела част от спомените му Сега когато дядо ми и емоциите му не бяха тук усещах, тези на Даниел още по-силно. Обърнах се бавно, и знаех че следващата сцена ще ме преследва до края на живота ми. Дани бе прегърбен, погледа му бе забит в земята, но не виждаше нищо, очите му бяха като мъртви, нямаше и следа от предишния им блясък. Една сълза се търкулна по бузата му и падна върху един бял камък. Може би щях да изтрия и неговите спомени за мен.    
  - Няма да ти позволя и да прочетох мислите ти, някои от нас го могат. – гласът му бе дрезгав и звучеше безпомощно    
  - Даниел... – О, по дяволите трябваше да кажа нещо, но не можех да измисля нищо, абсолютно нищо ... охх, глупачка такава !     
- Не е нужно да казваш нищо, Анна. Името ми, ми стига даже ми е предостатъчно.   
   - Даниел ... – той се засмя леко, а аз още не можех да повярвам колко глупава бях    
  - Благодаря, сега върви. След малко тук ще гъмжи от ангели, ще им  кажа, че си избягала и ще ги държа далеч от теб с цената на живота си... Заклевам се !     
- Никога няма да те забравя !   
- Върви ! –  той вдигна глава и изправи рамене, почти заприлича на себе си, като изключим празнотата в очите му .     
- Обичам те !
Сълзите му отново потекоха, а силата която показа преди малко се стопи, коленете му бяха готови да подадат     
- Върви си ... моля те . – молбата му разкъсваше вече безполезното ми сърце. По потръпването в областта на гърба си разбрах, че крилата ми искаха да влязат в употреба. Отдадох се на иснстинктите си и след едно не много продължително, но доста неприятно усещане те се появиха. Погледнах назад, не знам дали беше истина или просто внушение, но ми се струваха по-черни и от преди.Тъкмо щях да попитам, как да ги накарам да се движат, но когато си го помислих те се свиха към средата, след това се изправиха отново, помислих за движението, то се повтори и в действителност. Значи така работеха, е сега след като знаех това трябваше да тръгвам преди да съм се строполила на земята. Исках да се издигна и те това и сториха. Започнаха да се движат нагоре и надолу, нагоре, надолу и отново, и отново. Беше хипнотизиращо, за секунди се бях озовала доста над земята. Още една придобивка, виждах изключително добре. Бях на поне половин километър височина, но въпреки това, все още виждах съкрушаващата картина под мен. Даниел, със забит, празен поглед в земята и овъглените останки на съучениците ми малко по-нататък. Исках да избягам, от него, от тях и най-вече от себе си или поне от чудовището, в което се бях превърнала. Последното бе невъзможно, но можех да изпълня първите две. Крилата ми веднага ме послушаха, поех на запад, въпреки че не знаех къде отивам. В началото се движех бавно и страхливо, но после забързах, а след това още малко. Преди да се усетя се движех толкова бързо, че ако бях човек кожата ми отдавна щеше да се беше изпепелила. Едва сега истински осъзнах, какво се беше случило. Бях починала в онзи автобус, това щяха да съобщят на родителите ми. Може би след ден или два ще погребат празен ковчег, ще сложат надгробна плоча с името ми и въпреки че тялото ми няма да е там момичето, което бях ще почива в гробището, което се намираше в непосредствена близост до любимия ми язовир. В мир, докато аз започвам новия си непознат, страшен и самотен живот, ако изобщо можеше да се нарече така.

Глава 6

 Носех се в тъмнината на нощта, която ме обгръщаше като топло одеало от детството. Успокояваше ме и ме караше да се чуствам в пълна безопасност. Не знаех от колко време се нося така, обърната към хилядите звезди с ръце на тила и кръстосани крака, сякаш бях на удобно легло, а не над земята. Сигорно бе изминал един ден впредвид това, че бях загинала посред нощта, а сега отново бе нощ. Но можеше и да бъде повече, нямах представа. Телефона ми беше изгорял заедно с документите и някои от дрехите ми. Но като се замисля не искам и да знам колко е часа или кой ден е. Това бе последната ми вечер в спокойствие, след това щеше да започне борбата за оцеляване, бягането и другите неща от екшън филми за избягали затворници и разни други за чиято глава има обявена награда. За моята със сигорност имаше. Ангелите и демоните ще се ядосат, когато научат, че “избранницата” е решила да играе соло. Мисълта ми беше толкова абсурдна, че ме накара да се ухиля като побъркана на звездите, а те като че ли в отговор ми изпратиха една падаща звезда. Стиснах силно очи и си пожелах нещо, което няма да споделя, защото няма да се сбъдне. Отворих очи, а усмивката ми бе заменена от сълзи. Беше толкова красиво, че беше непоносимо за гледане. Засмях се през сълзи на бързо сменящите ми се настроения. Бях толкова погълната от божествената картина пред мен, че дори не бях забелязала кога към мен се бе приближила тази ослепителна светлина. Но доро когато видях това, което трябваше да забележа от километри, не помръднах. Бях в пълен покой и светлината сякаш го подкрепяше. След малко тя се превърна в леко сияние и то се настани до мен в абсолютно същата позиция. Не се обърнах да погледна, не направих нищо, а след малко сиянието проговори.    
- Харесвам спокойствието и почитта ти към небесните духове, дете ! – гласът, гласът  бе… неземен, красив, напевен толкова невероятен, че дори се опитвах да не го описвам с думи. Те не можеха да изразят дори частица от красотата му. Сиянието привлече вниманието ми, но не смеех да се обърна. Колкото и глупаво да бе…страхувах се, че ако го направя очите ми ще изгорят от красотата му, която усещах че притежава.   
- Може да се обърнеш, красавице. Няма от какво да се страхуваш ! – да само където не можех да накарам тялото ми да се раздвижи. Студена снежнобяла ръка докосна брадичката ми съвсем нежно, завъртя я надясно. Ръката се отпусна, а гледката, която се откри пред мен даде смисъл на съществуването ми. Яркочервените къдрици се рееха из въздуха и изглеждаха по меки и от памук. Лицето което ображдаха бе божествено. Кожата й бе бяла и това караше оранжавите лунички по идеално оформеният нос и по бузите й да изглеждат като червени. Устните й бяха плътни и бяха леко извити в краищата, защото сиянието се усмихваше. Но всичко изброено бледнееше пред очите, които ме гледаха и вече притежаваха всичко което имам. Бяха небесно сини, а зенниците бяха толкова малки, че почти не се забелязваха. Искрите в очите й я караха да изглежда като млако дете. Беше истински жива, свободна недокоснтата от покварата на света, но зад тези детски очи се криеше… всичко. Сиянието приличаше на жена. Имаше женски извивки, но думата “жена” бе толкова проста сама по себе си, имаше хиляди значения, някои от които не смеех дори да си помислям в нейно присъствие. Продължавах да се взирам.    
- Искаш ли да се запознаем ? – да, да очакваше да кажа “да”, а след това и името ми, нослед няколко неуспешни опита да се сетя как се говори само кимнах   
  - Добре, аз съм Джинджър, приятно ми е Анна ! – тя се казваше Джинджър. Смисълът който водеше всички, създателката на хората, демоните и ангелите, най-красивото същество на земята, истината се казваше Джинджър. Огромната ми изненада някак си върна способностите ми да говоря     - Казваш се Джинджър ? - съмнително попитах аз       
  - Не, всъщност нямам име, но птиците ми решиха, че трябва да се предствям някак сипред децата ми .   
  - Децата ти ? – нямах си и на представа от къде намирах сили да продължвам да говоря.Явно мозъкът ми бе изключил. Единственото, което ме водеше напред беше някакъв инстинкт, който ми казваше, че Джинджър е единственото, което имаше значение сега.   
  - Да, ти си ми дете. Преди теб имаше и други, но те бяха убити – мъката и яростта в гласът и можеше да ме накара да заплача и същевременно да убия всеки, който се приближи.   
  - Искаш ли да тръгваме?  
  - Къде…? – още преди да се бях доизрекла тя се изправи, а аз веднага я последвах. Сега вечезабелязах тялото й, което беше идеално, също като лицето й. Бе по-висока от мен, а на гърба й нямаше криле. Тя просто се рееше във въздуха в красивата си бяла рокля, която се движеше така сякаш бе под вода   
  - Вкъщи, трябва да те науча на някои неща Анна. – Тя протегна ръката си към мен, а азсе поколебах, не защото не исках да отида с нея, а защото се страхувах, че ще я изцапам, ръката ми трябваше да бъде потопена в белина за олколо век, преди да докосне изящната й кожа .   
  - Това съвсем не е нужно, дъще – тя се опитваше да ме обеди, но аз все още се съмнявах. Но тя явно нямаше намерение да ме чака. С изключително голяма грациозност, тя ме хвана под ръка и се засмя. Прекрасният звук огласи небето и накра тялото ми и ума ми да се успокоят.  
  - Хайде, Анна приеми ме като приятелка. Ще бъде по-лесно и за двете, не мислиш ли ?-  странно как увереността и се вля в мен . След малко я бях хванала не по-малко здраво отколкото тя мен. Лъчезарната й усмивка, накара и моето лице да засияе.    
  - Точно така – похвали ме тя – а сега да тръгваме към вкъщи, чака ни дълъг път !   
  - Чакай, Джинджър какво ще правим там ?   
  - Ще те обучавам, приятелко – искреността и любовта в гласа й ме караше да се разтапям, но въпреки това образът на Даниел ме преследваше, той каза че ще ме търсят, не можех да допусна някой да се приближи до Джинджър и да опетни чистота й .  
  - Скъпа дъще, не е нужно да ме защитаваш, съществата които създадох не могат да достигнат дома ни. Аз съм тази, която ще те защтити и този път няма да допусн да свършиш като братята и сестрите ти   
  - Какво е станало с тях ?  
  - Те загинаха, заради моята наивност, но ти няма да бъдеш като тях, защото и последната капка вяра към другите ми деца вече я няма.   
  - Не разбирам . – не беше като да ми е за първи път, напоследък доста неща не разбирах   
  - Знам, но имаме време – смехът и отново извънтя в тъмнината, но този път в него сеусещаше лека напрегнатост. Не исках да я карам да чака   
  - Да тръгваме Джинджър, имам ти пълно доверие !    
  Най-добрата ми приятелка, майка ми, създателката ми, Джинджър се неведе и нежно целуна челото ми  
  - Да тръгваме, Анна !Джинджър пое напред, а аз забързах след нея страхувайки се да не я загубя, но след малко тя се превърна в предишното ярко сияние, което нямаше как да изпусна от поглед и докато продължавахме да се носим напред, аз озъзнавах все почече и повече, че падащата звезда, която видях е била тя. Със сигорност знаех едно – желанието мисе бе сбъднало.
Джинджър бе светлината, която си бях пожелала.

Глава 7                                                                                                         

Около 3 месеца по-късно


Къдраватa ми коса се поклащаше в такт с походката ми. Токчетата ми стягаха, също и кожените панталони, но пък за сметка на това изглеждах “удивително секси” както се бе изразила Джинджър. Бях прекарала лятната ваканция с нея, учейки… всичко. От история на света (на света, в който свръхестествените същества съществуват) до бойни изкуства. Вече не само познавах себе си, но и се контролирах. Всяко решение бе част от стратегия, която аз и на-добрата ми приятелка бяхме разработили. Аз и Джинджър имахме строго секретен план, който аз в момента изпълнявах. Погледите на хората около мен, ме следяха. Тези на момичетата с неприкрита завист, а тези на момчетата с похот, който ме заинтересува. Не защото те представляваха нещо за мен, просто защото досега ги бях получавала единствено от… Даниел, чието сърце бях разбила. Изгоних мисълта от главата си веднага, защото Джени смяташе, че той е слабостта ми, а в момента не можех да си позволявам да съм слаба. В това училище аз съвсем не бях единствената с дарби. Училището, в който двор се разхождах на път към къщата, в която щях да прекарам годината бе за хора с таланти. Рисуване, пеене, танци и други. Но не за тези дарби говорех аз . Както хора тук имаше, демони и ангели и то в изобилие. Някои от тях можеха да четат мисли и да усещат емоции като мен, така че трябваше да ги блокирам, а Даниел не ми помагаше особено. Откакто бях слязла от таксито с малкия си куфар двама се опитаха да проникнат, не беше нищо особено, но определено бе досадно.
Един смелчага “без да иска” се блъсна в мен докато се разминавахме. В очите му се виждаше същия плам. Погледнах в съзнанието му и веднага съжалих. Знаех, че мисли за секс, но това бе по-скоро като евтин порно филм. Никакво въображение, сигурно и с другите бе така. Отказах се да преглеждам другите изостанали умове.
Заех се с момичета…
“к***а, със сигурност дава на всеки…”, “няма срам, как върви само..”. “искам такъв задник…”
Нищо по-оригинално, тъкмо щях да спра когато, слаб “глас” ми направи впечетление.Бе спокоен и бе точно това, което търсех. Идваше от невзрачно момиче на една от многото пейки, забавих леко крачка, бе толкова тих, че отдалече нямаше да се чува“Със сигурност е демон, дано не се занимава с мен, омръзнало ми е тези досадници даме тормозят…”
Бе ангел, момиче на 18, без дарби и изключително плашлива, почти ми стана жал за нея, защото ако исках да се впиша в обществото на демоните, ще трябва да я тормозя както и други като нея . В момента битката между ангелите и демоните, бе в затишие, но когато повече от тях научеха, че аз съществувам щеше да стане напечено. След малко пристигнах пред къщата на демоните. Джени бе уредила всичко свързано счленството ми и сега имах една от най-хубавите стаи, късметлийка . Щях да отседна тук, защото тъмната ми страна надделяваше и така има по-малък шанс да ме разкрият.Къщата бе зловеща, стил готик с много статуи и определено ужасно луксозна и голяма.Отвътре се чуваха разговори, тук там по някое стенание, не всички бяха дошли, но имаше време. Изкачих стъпалата на масивното стълбище от  тъмно сив гранит и почуках на красивата дървена врата, която бе изтинско произведение на изкуството , трябваше да им сепризнае, имаха вкус. Отвори ми един Димен.
Димените бяха наполовина хора и наполовина демони. Когато демон и човек имат дете, то става наполовина демон и наполовина човек, същото бе и с ангелите. Техните деца се наричаха Амени. И двата вида нямаха крила, нито по-специални дарби освен свръх бързина, слух и зрение, а и някои бяха отлични готвачи. Те бяха най-отдолу на пирамидата, бяха дори след хората, и разбира се бяха прислужници. Но не е като те да имат нещо против . За всички тях това бе привилегия. А за мен бе един лукс, към когото трябваше да свиквам. Света на демоните и ангелите бяха дотолкова свикнали с тези малки човечета, че зависиха от тях.Докато аз оглеждах първият димен, който виждах, той ме покани вътре и бързо взе коженотоми яке и куфара ми . А след това също толкова бързо и назабелязано падна в краката ми и започда да изрежда молитви на древния език на вида си . Докато чаках да приключи, огледах къщата. Беше точно като на скиците, които Джени ми даде. Трябваше да знам всяко скрито и видимо местенце в този огромен палат. Уверих се, че всичко е като на плана и след малко димена се изправи, а на лицето му грееше усмивка.     
  - Госпожице, Катрин, аз съм Виктор и ще бъда вашия димен за тази учебна година. Сигорно сте уморена от пътя, искате ли да ви покажа стаята ви ?       - Да…моля ! - Виктор тръгна напред по още едно масивно стълбище към втория етаж. Знаех пътя, но той бе този, който трябваше да води. Аз бях непозната тук и трябваше да се държа така, но беше малко досадно да го слушам как ми обяснава къде се намират нещата, чийто местоположения знаех и програмата за хранене, която също знаех . И когато най-накрая стигнахме стята ми, аз наистина се чуствах уморена. Е, трябваше да свиквам. Сега това бе живота ми – постоянно уморително преструване.   
  - Ако имате нужда от нещо само позвънете на *000 и аз ще дойда веднага !   
  - Добре, благодаря ти  !
След като остави куфара ми и направи още един дълбок поклон Виктор излезе от стаятазатваряйки безшумно вратата
Най-накрая  бях сама , но нямах време за дрямка, още не бях приключила с първа стъпка отплана ни. Стаята бе голяма, стените бяха в много тъмно червен цвят, на пода имаше дебел килим, в единия ъгъл на стаята имаше огромно легло с много възглавници. В другия край имаше луксозно кресло с малка масичка и няколко красиви табуретки. Имаше врата, коятоводеше към също толкова луксозна баня имаше и камина, която беше запалена. Като цяло стаята бе неверояна, но мен повече ме интересуваше дрешникът. Отворих двете крила от абанос и влязох в не толкова голяма стая, която изглеждаше празна. На закачалките за дрехи намаше нищо, но един от шкафовете бе пълен с оръжия, знаех че е така, защото Джени бе пратила хора, които да ме снябдят с необходимото. Доближих се до стената в ляво и отворих едното от крилата на голям гърдероб. Пристъпих вътре и избутах празните закачалки. След това внимателно вкарах код в почти незабележимо устройство. Преградата тихо се плъзна встрани и пред мен се откри тясно стълбище.
Поех надолу в тъмнината, която никак не ме притесняваше.

Глава 8

Тайната ми стая бе много по-малка в сравнение с палaта отгоре, но пък бе и много по-уютна. Още като я видях разбрах, че ще прекарвам много време тук. Джейн бе поставила меко канапе, което без проблем можеше да служи за легло. Имаше красиво старинно бюро, върху което грижливо бяха подредени папки и документи, сигурна бях , че и в шкафовете имаше същото. Стените тук вече бяха в красиво светло зелено а на една от тях имаше великолепен пейзаж нарисуван направо върху стената. Мястото бе спокойно, красиво и добро, също като светлата ми страна, която явно от сега нататък ще трябваше да се появява само тук. До канапето, на една красива закачалка висеше черната ми роба, а до нея имаше малък олтар, чрез който щях да се свързвам с Джинджър. Толкова ми се искаше да облека робата и да видя приятелката си, да и разкажа какво съм изпитала днес, а не да и говоря за плана, но знаех че това няма да стане, поне не сега. Забързах нагоре по-стълбите към мрачната стая, която пасваше на ролята, която трябваше ( и исках от друга страна ) да играя.
На нощното шкавче до леглото ми имаше красив електронен часовник, който показваше 5 следобед. Заключих вратата със силата на ума си и съблякох дрехите си, влязох в банята гола,а кожата ми настръхна. Имаше голяма вана, но както винаги нямах време, затова пуснах душа. Мислех да се изкъпя бързо, но когато топлата вода ме удари, се отказах. Водата отключи емоциите ми и усетих как сълзите бавно започнаха да се стичат по бузите ми и да се сливат нея . Джинджър бе направила нещо с тази стая, нещо за което каза че “ще запази за себе си”. Беше направила така, че ничий ум да не може да проникне, затова не се налагаше да сдържам мислите си. И те предателите веднага се насочиха към Даниел, колкото повече се опитвах да не мисля за това толкова повече сълзите се увеличаваха, накрая се озовах на пода с крака притистнати към тялото и ридаейки… жалка гледка ! Когато реших, че съм приключила със самосъжалението се изправих и взех една от искрящо белите кърпи, които имах чувството, че ще почернеят при допира с кожата ми. Избърсах се хубаво, а след това се заех с косата си. Една от готините способности, които бях придобила бе да излъчвам топлина с ръцете си. Разбира се тази сила бе предназначена за възпламеняване на предмети и други, но за момента аз я бях използвала единствено за сешоар и маша. За да изсуша косата си преди ми трябваше час сега го правех за 15 минути. За да си направя красиви масури (нещо, което преди не съм правела) ми отнемаше още 15. Трябваше да изглеждам по абсолютно различен начин от преди, а аз категорично бях отказала да се боядисам в червено, така че това бе компромиса. Кожените дрехи също играеха роля, но те служеха по-скоро за някакво вписване. Тук повечето носеха черна кожа, други не носеха нищо и само прислугите изглеждаха що годе прилично. Излязох от банята и вече бе 8 .
Тази вечер тук щеше да има парти, на които щяха да присъстват по подразбиране всички демони и хора от университета, единствените, които щяха да пропуснат бяха ангелите, които бяха доста по-малко от демоните. Те също имаха голяма красива къща, която бе надолу по-пътя. За разлика от тази, тя щеше да отане спокойна, както винаги, но всичкото това спокойствие и непоквареност бе само завеса, зад която Джени ме бе вкарала. Преди време ангелите били истински чисти души търсещи единствено спокойствие, но както се казва “Когато живееш с вълци, се научаваш да хапеш като тях”. Точно това станало и с тях, променили се и това било нещото, което ги запазило живи през тези години.Отворих куфара си, в който почти всичко бе черно. Вече бях избрала тоалета си. Нахлузих тънките си черни жартиери. Отгоре облякох красива черна рокля с корсет, който чудесно подчертаваше деколтето ми. Бе прилепнала до таза, а после се разширяваше на много накъсани парчета, тънък плат. Едва прикриваше колената ми. Чувствах се ужасно на показ, но така трябваше да изглеждам. Обух също черните си кожени войнишки ботуши и се запътих към дрешника. С нетърпение пристъпих вътре и отворих гардероба с оръжията. Дъхът ми секна при вида им. Ножове, толкова много ножове… оу и пистолети и пушки, изкикотих се като побъркана и взех да ги оглеждам. Имаше даже и лък охх, как ми се искаше да го взема, но трябваше да бъде нещо, което мога да скрия лесно. Не от демоните и те имаха не по-малко от мен, но от хората, да . На тях някак тези неща не им понасяха. Взех два ножа и ги прибрах в специални отделения отгоре на жартиерите, други два в ботушите, един пистолет в жартиерите, може би щях да побера и един Зиг Зауер във вътрешния джоб на късото си яке. Останах ужасно доволна, когато пасна точно на място. Часът бе 9.
Явно доста се бях позабавила там вътре . Хората още не бяха дошли, но отдолу звучеше Heavy Metal и от време на време Rock. Повечето демони се бяха събрали и общуваха шумно. Понякога долитаха по няколко заплахи и доста псувни, пискливи смехове на загорели момичета, които дори Manowar не можеха да заглушат. Подредих малкото си дрехи в дрешника, докато пусках и скривах крилата си, които всеки път излизаха черни, което бе добре. След като приключих издишах няколко пъти, успокоих ума си и го заключих за неканени гости дотолкова доколкото можах. Когато приключих отворих вратата, най-наблюдателните отдолу забелязаха. Заключих вратата, а когато тръгнах надолу по стълбите зазвуча песента на Dope – Dirty World. На лицето ми се появи привлекателна и същевременно зловеща усмивка. Когато припева започна, аз завих към хола, където вече всички ме очакваха. Одобрението, злобата, завистта и копнежа на лицата им бе като потупване по рамото.Имаше много отделни сапарета, също както и дълги кожени дивани, на които много демони се натискаха, а някои бяха стигнали и по-далече. Беше тъмно, единствената светлина идваше от красиви полилеи, които светеха в червено, създавайки илюзията, че навсякъде има кръв. Тръгнах към бара, за да си взема питие и да избера компанията си. Безличните по диваните ме привличаха ужасно много. Ако седна там бързо щяха да забравят за мен, но после когато започнеха да търсят “избраницата” щяха да започнат от там, заради това трябваше да стоя далече от старите си навици и да се насоча към сапаретата, там щях да се отлича, щях да докажа че съм истински демон и после няма да се съмняват в същността ми, поне не в началото. Стигнах бара и поръчах на един Димен чиста водка, а след това още една трябваше ми малко време преди да започна да си играя с големите момчета. Но май нямаше да ми се наложи да полагам много големи усилия. Едно полуголо момиче се бе запътило към мен и този на, който до преди малко бе “помогнала” ме бе забелязал и очевидно искаше да говорим. Изсмях се на последното и отново се заех с пратеничката, беше я пратил някой от сапаретата, знаех го не само заради това, което виждах в главата й, но и заради това, че бе красива. Професионалистка, със сигурност. Когато най-накрая седна на стола до мен започна на право и това ми хареса
- Един човек иска да те види, няма да се дърпаш нали, миличка ?! – обръщението “миличка” прозвуча почти мило, почти. Явно не бе доволна, че клиентът и иска аматьорка като мен, вместо нея-
- Разбира се, че не... да тръгваме, кукло ! – Хванах под ръка новата си приятелка и лекият натиск, който и показах промени мнението и за мен вече мислеше, че съм про като нея, или че съм сериен убиец.
След малко ме поведе и когато подминахме сепаретата и минахме през черна завеса, разбрах че съм уцелила джакпота. Каза ми да отида на последното сапаре, а след това изчезна на някъде, Докато ходех на там видях, че сме над всичките демони и че хората вече бяха дошли. Тази скрита тераса я нямаше на плана и това малко ме ядоса. Имаше около 8 много по-луксозни сапарета, на които се бяха настанили демони богаташчета от висшето общество, които сякаш не ми обръщаха внимание, но след като ги подминех се обръщаха да зяпат задника ми . Снобари! Почти бях стигнала последното сапаре. На него седяха трима огромни мъже и две проститутки, но като казвам огромни имах предвид наистина огромни, не бях виждала нищо подобно до сега. Опитах се да се вмъкна в главите им, но както очаквах навсякъде срещнах непоколебими защити. Бях на едно сапаре от тях, когато се случиха две неща, двама мъже и две момичета станаха и поеха надолу по коридора, а третия този който ме бе извикал се опита да проникне в съзнанието ми, безуспешно. Вече бях там и застанах изправена до масата му. Никой не продума и двамата се изучавахме. Той бе… красив. Не нормално красив като някой модел, а по-заплашително. Като хищник, лицето му бе като на скулптура, а чертите му бяха ужасно мъжествени. Носът му бе чупен няколко пъти, а устните му бяха плътни и леко напукани, косата му бе черна и дълга до раменете, нямаше някаква особена прическа, бе сресана и изключителна права, красива. Очите му бяха страшната част, бяха като бездни, черни и страховити, добре де може би това не беше точно джакпота. Носеше черно кожено яке, под което имаше много оръжия, черна тениска, още оръжия и мускули, много мускули. Панталоните му също бяха кожени и черни … и прилепнали. Реших да спра до там, когато вдигнах очи той ме гледаше
- Харесва ли ти, това което виждаш ? – гласът бе дрезгав, плътен и да, да определено ми харесваше, но нямаше да отговоря така!
- За това ли ме извикахте, да не би да имате проблеми с егото, господин… ?
- Можеш да ми казваш Роб и не, но защо не седнеш ? – това не прозвуча като предложение, не че не можех да му откажа, но нали целта бе да не се сливам, е тук това нямаше как да стане, затова бавно седнах, незабележимо (или поне се надявах да е незабележимо) проверявайки оръжията си
- Извиках те да ти кажа, че вече ще седиш тук, а сега как се казваш ? – Роб се облегна назад, а аз се наведох напред
- Катрин, приятно ми е…
- И на мен ми е приятно Катрин, още по-приятно ще ми е ако спреш да се опитваш да ми прочетеш мислите
- Извинявай – дори не бях забелязала, че съм се опитвала през цялото това време, явно задобрявях
- От тук нататък, май ще е по-добре да не си ровим в съзнанията, а ?
- Да… - това бе единственото което каза, продължаваше да ме гледа с черните си очи, които въпреки студения си цвят ме стопляха. От време на време устните му потрепваха, наместваше се на дивана, но не говореше, просто продължаваше да гледа
- Искаш ли да те разведа ? – интонацията му и изражението му този път ми предоставяха избор, можех да си тръгна, можех и да отида с него
Той се изправи и ми подаде ръка сякаш предусетил решението ми. Изправих се и като истинска дама сложих ръка в неговата. Поехме по коридора, по който бяха поели преди малко и останалите двама. Вървяхме бавно, и една мисъл пищеше в главата ми по-силно от стотиците други. Знаех, че сложих ръката си в неговата не защото исках да науча непознатата част на къщата и не защото не трябваше да се сливам, а защото го исках.
Исках да усетя допира му и това никак не бе добре за мен ! 

Глава 9



Безшумно се предвижвах по дълъг коридор, чиито стени бяха боядисани в черно. Единствената светлина идваше от масивните свещи по стените, които въпреки големината си осветяваха толкова колкото осветява изтощена крушка от сто волта. Не се нуждаех от светлината, имах достатъчно добро зрение, но все пак не познавах тази част на къщата и нямаше да е зле да бяха поставили един полилей. Бях ядосана, че с Джени имахме пропуск, но пък имах чувството, че това няма да бъде последния път, в който ще вървя по лошо осветения непознат коридор. Но всичко това не беше в центарът на света в главата ми (както би трябвало да бъде ). Всички прожектори бяха насочени към Роб, и въпреки тъмнината сякаш усещах всяко едно от движенията му. Докато аз се движех като балерина, той стъпваше точно като гигант, за какъвто всъщност би го сметнал и обикновен човек. Тежките му стъпки отекваха в стените, и този монотонен шум като по чудо ми действаше успокояващо.
Досега бяхме подминали пет стаи, в две от които течеше истински купон, съдейки по виковете и стенанията на доволните жени. Можех да се хвана на бас, че причината за удоволствието им не бе масажен стол, а двамата мъжаги, с които бе седял Роб.
Завихме наляво и спряхме пред врата съща като предишните. Предположих, че това е неговата стая и силно се надявах да не си мисли, че ще ме накара да викам като другите две (които все още се чуваха), защото ще ми се наложи да му извия врата.
Обърнах се към него и дори в тъмнината, очите му блестяха. На леката светлина на свещите изглеждаше дори още по-смъртоносен. Взираше се в мен, а аз едва се сдържах отново да не се опитам да проникна в съзнанието му. Еее, явно той се пречупи пръв. Опитът му беше по добър от предишния или просто аз си се бях отпуснала, блокирах го и си припомних каква бе целта ми .
- Нали нямаше да си надникваме в главите, Роб ? – иметo му го произнесох като нещо средно между мъркане и ръмжене и си напомних по-късно да се сритам отзад, задето се държах като пълна идиотка
- Ти така или иначе не ме допускаш, Катрин – Той имитира смешната ми интонация, добавих още един ритник към списъкът – Да влезем !
- Защо ?
Тихият му смях се разнесе в тъмнината
- Не за това за което си мислиш, като влезем ще ти обясня.
- Защо ? – повторих аз въпроса си
- Защото е по уединено, не искаш някой да ни чуе, нали скъпа ? – начинът по който каза скъпа ме върна в миналото. Вече не бях с него, а с Дани. Толкова много пъти ме бе наричал така, на мен в началото не ми харесваше, но след това се примирих с гальовното обръщение... дори ми харесваше. Погледнах в искрящо черните очи на Роб и се върнах в настоящето надявайки се, че той не бе усетил промяната в настроението ми. Боже, тази вечер допусках прекалено много грешки
- Не, не искам. - Роб отвори вратата със силата на мисълта си и пристъпи вътре, аз влязох след него, а след това той затвори и заключи вратата. Останах до нея в случай, че трябва бързо да изчезна
Той внимателно остави якето си на леглото и се доближи до маса отрупана с алкохол. Наля си чаша Джак Даниелс и хвърли въпросителен поглед към мен. Явно не си падаше много по приказките.
- Не искам нищо, благодаря. – докато затваряше бутилката, аз огледах стаята, беше точно като моята, с изключение на пушека носещ се в въздуха и многото бутилки. В дрешника му определено имаше нещо по интересно, но надали щеше да ме пусне вътре.
Изпи чашата си наведнъж и седна на леглото си. Което беше точно срещу мен. Повторихме сцената, която бяхме изиграли на терасата. Той ме гледа, аз го гледам и някак си все на мен ми става неудобно, докато той дори не мигва. Добър е, признавам му го.
- Ще карам по същество.
- Добре.- дотук добре
- Как се казваш ?
- Да не би да имаш проблеми с паметта ?
- Казах ти, че ще карам по същество, искам и ти да направиш същото. – плътният му глас за момент накара мислите ми да се объркат. За момент си помислих, че мисията ми бе провалена още уреди да е започнала, но за щастие бързо се стегнах. Припомних си какво ме бе учила Джинджър и мозъкът ми заработи на бързи обороти, анализиращ всичко наоколо. Обстановката, информацията и най-вече демона на леглото. Дотолкова се бях съсредоточила, че въпреки защитната му стена успях да усетя нещо подобно на мисли, бледи очертания, които ми казваха, че не бе възможно да знае коя съм. Успокоих се чак, когато усетих лекото му нетърпение. Не знаеше нищо за мен, предполагаше и отново с един ход по напред проговорих.
- Ани, казвам се Ани. – бе толкова хубаво да кажа истинското си име отново, почти абсурдно
- Добре, Анн . Аз съм Хорър и знам всичко което е ставало, става и ще стане в тази къща. Тя е моя и на братята ми и знаем, че доста оръжия са били внесени и то не в нашите стаи... Кажи ми, защо са ти ?
- Обичам оръжията, това е всичко.
- Очевидно, не си пуснала пистолета откакто влязохме, но мен ме интересува за какво ги използваш.
Не отговорих, нямах и намерение да отговарям, той сам щеше да стигне до някакво предложение и от там нататък щях да се ориентирам към отговора си. Не чаках дълго, както вече спомена той явно обичаше да кара направо
- Нали не избиваш ангели, това би било толкова лошо за теб . - Оуу, да сега вече ми стана ясно
Красавеца си мислеше, че се бия. Че участвам във войната активно и че запълвам нощите си с убиване на ангели, е не го и винях и аз бих предположила същото на негово място.
- Не се бия, но би било много лошо за теб, ако ме предизвикаш.
Не последва отговор, нито заплаха, нито някаква промяна в стойката или в чувствата му, докато смехът му не зазвънтя в стаята като хор от десетки камбани. Смееше се много по-силно от преди, отметнал глава назад и ухилил се до уши той изглеждаше по-скоро като ангел отколкото като демон какъвто бе. Не можах да сдържа усмивката си, която веднага скрих, когато той спря да се смее и ме погледна, този път погледа му изразяваше нещо средно между разбиране и симпатия, която явно бе отпратена към мен
- Мислиш ли, че можеш да ме победиш ? – въпроса малко ме издразни, но той точно това искаше да постигне, за това вместо да пратя нож в негова посока, запазих пълното си спокойствие.
- Знам го. Сега след като приключи с разпита, какво следва ?
- Предложение за работа . – това ме изненада, малко
- Каква работа ?
- С братята ми ще решим каква, искаме да те имаме на наша страна.
- Защо ?
- Доста често задаваш този въпрос, а ?
- Да. – е сега кой беше неразговорливият, направо не можех да се позная и преди говорех малко, но той явно ме караше да се чувствам неудобно
- Защото, скоро ще има развитие във войната и ми трябват съюзници, а ти си добър боец.
- Откъде знаеш ?
- Усещам го, виждам го в очите ти, в тялото ти, изписано е навсякъде по теб . – това което каза ме накара да се замисля, дали не разполагаше с повече дарби отколкото ми бяха познати. Трябваше да говоря с Джени, ако на мен беше изписано боец, над него светеше неонов надпис – заплаха.
- Значи искаш да работя за теб и за братята ти.
- Точно така, разбира се след като изпитаме уменията и лоялността ти.
- Хмх – това "хмх" бе единственото което казах и той сдържа още една усмивка, сякаш всичко това му бе много забавно
- Това „съгласна съм” ли трябваше да означава ?
- Означава, че ще реша след като премина „изпитанията” ви .
- Много добре тогава, свободна си, сигурно можеш и сама да намериш пътя обратно – след като каза това , Хорър се изправи, свали черната си тениска, а мускулите му вече не бяха прикрити от нищо. Отбелязах колко много му прилягаше името Хорър, той наистина беше ужасяващ, особено сега, но не ужас предизвика тръпките по гърба ми.
Тръгнах да излизам, преди да беше свалил още нещо, но когато ръката ми докосна дръжката, се извъртях леко, с надеждата да беше поне по боксерки. За щастие, все още бе с панталони, а за нещастие пак ме гледаше с онзи негов поглед, очите му блестяха и този път еротиката бе много по-осезаема.
- Как разбра, че не се казвам Катрин ?
- Гласът ти потрепна, когато се представи.
- Оу. – не знаех какво да кажа, дишането ми се бе учестило и затова забързах да изляза.
- Лека нощ, Ана
- Ъъ, да, лека !
Измъкнах се в коридора, преди да беше казал още нещо с плътния си глас. Сърцето ми биеше учестено, чувствах се сякаш по цялото ми тяло течеше ток.
Имахме проблем.

радвам се, че продължаваш с разказа, защото идеята ти е много интересна

Благодаря, радвам се, че ти харесва

Искам да кажа нещо за имената на някои от героите. Наскоро четох една поредица, в която името на героя означаваше нещо и един вид пасваше на характера му. Идеята ми харесва и затова реших да се опитам да направя нещо такова, затова ето как се превеждат и откъде идват имената на трима от героите. ПРИЯТНО ЧЕТЕНЕ !

Хорър (Horror) - Страховит
Сажир (Sage) - Мъдър
Темптинг (Tempting) - Съблазнителен


Глава 10


Все още наелектризирана, започнах да си пробивам път през тълпата, която бе достигнала точката на безтегловност. Телата на всички около мен се движеха в ритъмът на дрогата и секса. Така или иначе безполезните им умове съвсем липсваха, затова дори и не опитвах да ги пазя. Вървях право към стаята си и всяка ръка (или нещо друго) изпречило се на пътя ми бе счупвано. Нямах желание да чакам, това в главата им да регистрира минаваш обект, така че просто реших да оставям кървави следи и потрошени кости след себе си. Беше по-лесно.
След като успях да се измъкна от стадото, се затичах нагоре по внушителното стълбище към стаята си. Имах чувството, че някой бе сменил кръвта ми с някакъв вид отрова. Във вените ми сякаш беше пламнал пожар, мислите ми се надпреварваха за вниманието ми. Като че ли бяха на рали, а най-лошото бе, че в челната десетка, всички бяха почти едни и същи. Образи за това как Ро…Хорър ме съблича, и за това как ме убива след като разбира коя съм. Беше повече от ясно, че ме привличаше, може би дори нещо повече, подлудяваше ме. С черните си очи, плътния си глас и с перфектното си тяло, той ме караше да настръхвам от желание. Караше ме да го искам по хиляда начина и за една нощ се бе превърнал в огромна пречка, защото нямаше и съмнение, че ако разбере коя съм щеше да се опита да ме убие. А аз не мога да умра, ще трябва да го убия, а след това да се намразя за цял живот, защото ще трябва да се лиша от това чувство. Чувство, което и Даниел не ме е карал да изпитвам. “О, каква голяма загуба ще е. “ крещяха всичките ми останали мисли.
Влязох в стаята си и заключих вратата, погледнах часовника, който показваше само един през нощта, имах чувството, че съм била в онази стая поне 3 часа. Е оказал се е само…колко ? Половин, един ? Шумът от колите препускащи в главата ми бе твърде силен, за да мога да сметна точното време. Изведнъж си спомних, че в 5 трябваше да се срещна с Джени. За момент всичко заглъхна, а след малко ралито започна отначало с нови участници. Този път нямаше победители или нещо от сорта, всички бяха едно и всички изразяваха вина и съжаление. Бях предала единствения човек, който не ме бе лъгал, единствения, който държеше на мен , единствения който разчиташе на мен. Джинджър щеше да бъде толкова разочарована от мен. Ние бяхме свързани, тя поемаше част от чувствата ми, за да не полудея от това “раздвоение на личността” както го наричаше тя. Със сигурност бе усетила електричеството, което почти беше изчезнало… почти. Бе видяла проблема в мен, бе разгадала чувствата ми и сега беше разочарована. През годините бе губила много деца, и то по нейна вина, беше ме накарала да го приема и то наистина си беше така. Беше ги изгубила, заради вярата си в това, което бе създала, но този път вината нямаше да е нейна. Ако ме загуби поради глупаво увлечение, трябва да и напомня, че вината не е нейна. Тя е всичко, което имам и тази издънка от моя страна ме побъркваше.
Свалих всичките си дрехи и с нож и пистолет в ръка се запътих към леглото, мушнах се под завивките, но продължих да държа пистолета докато ножа бе под възглавницата. Не бях много добра с него след сън, който напоследък продължаваше само около два часа. Клепачите ми натежаха, а тялото ми се отпусна. Обичах да спя по простата причина, че се отделях от заобикалящия ме свят. Не мислех, не чувствах, просто си почивах, а точно преди да заспя се ядосвах, защо не получавам малко повече от това удоволствие наречено “спокойствие”

Обратно в реалността, в.. точно 4 часа. Бях като добре сверен часовник. Дръпнах дебелото одяло над главата си ядосана, че отново се събудих толкова рано. Поне състезанието бе приключило, поне засега. Бях се намусила като малко дете, което трябва да става за училище и като точно такова се отвих и се запътих към банята. Срещата ми с Джени бе след около час, но отделях специално внимание на сутрешните занимания, които все още можех да правя. Затова след като излязох от банята вече бе почти време. Запътих се гола към дрешника, въведох кода за другата ми стая и след малко вече бях там. Облякох копринената си черна роба и коленичих, пред малкия олтар. Опитвах се да успокоя дишането си, но тревогата нарастваща в мен не ми помагаше особено, когато най-накрая успях да забавя кръвта във вените си достатъчно, отворих очи и с красив златен нож прерязах китката си. Преди кръвта да успее да потече и да изцапа килима, успях да я задържа. Това бе част от светлите ми сили и с точно тези сили, налях във всяка от трите малки чинийки пред мен по три капки кръв, след това облизах раната си, която за мое щастие се затвори. Лесната част бе минала, сега следваше нещо много по-трудно, което малко ангели и демони можеха да правят, но пък аз вече се чувствах много по-спокойна. Боже, харесвах тази си страна. Светлината излизаща от ръцете ми бе красива, бе като слънчеви лъчи, излъчваше топлина и светлина, която даваше живот само докато я гледаш. С едно леко движение, кръвта от трите купи, представляващи трите рода, се издигна във въздуха и се сля в едно. Топлата течност се издигна бавно над главата ми. Плеснах с ръце, светлината угасна, кръвта ми се превърна в златен прах, затворих очи и когато ги отворих вече бях у дома. Приятелката ми седеше, под любимото си дърво,облечена в черна роба като моята, а когато усети присъствието ми вдигна глава, а на лицето и грейна любимата ми усмивка. Не бе ядосана, но преди да дойда е била, знаех го защото не всички птици се бяха върнали и защото водата в близкото езеро, още леко тъмнееше. Джени спря и ми направи знак да се приближа, оставих всичките си съмнения и тревоги и повдигнах робата си. Затичах се по свежата трева към нея и колкото повече се приближавах толкова повече се усмихвах. Задъхана спрях пред нея, а тя съвсем импулсивно се хвърли на вратът ми. Такава си бе тя, независимо възрастта си и всичко, което бе преживяла тя все още бе дете, понякога я чувствах като по-малка сестра вместо като майка. Когато се отдръпна, аз се поклоних дълбоко преди отново да я прегърна, след като свършихме с всичко това, тя ме поведе към дървото. Не казваше нищо и това върна тревогата ми обратно. Когато стигнахме под дървото спектърът на емоциите ми бе катраненно черен...
- Спокойно. – но тихият и напевен глас бе светлината от която се нуждаех – Да седнем, мила моя, имаме много да си говорим
- Джинджър, съжалявам…
- Недей, никога не съжалявай за чувствата си, те са…
- Единствените, които казват истината в свят на лъжи “ знам, но не съм сляпа и ти си се ядосала
- Ядосах се, да, но не на теб, а на себе си за дето не бях предвидила това.
- Нямаше, как да знаеш.
- Не, нямах, затова нека спрем да се обвиняваме и да поговорим, като приятелки.- все още се чувствах сякаш съм я предала, но вече го приех и не можах да устоя на предложението й .
- Видя го, нали ?!
- Да, видях го, мисля че един човек би използвал израза “умопомрачително секси”, за да го опише - не можах да сдържа смеха си, увлечението на Джени по човешкия жаргон бе нещо изключително смешно, особено когато казваше нещо мръсно, а след това цялото и лице пламваше.
- Меко казано. – отговорих аз, след като спрях да се смея.
- Харесваш го, а ?
- Не знам още…. Джени, знаеш, че сме обречени. Ако се въвлеча твърде навътре, той ще разбере за мен, за нас и тогава ще трябва да …
- Хей, Ани, не знам нищо, ясно… Любовта не е нещо, моето може да бъде контролирано, дори и аз не мога да знам какво ще стане.
- Е, това не е любов, само увлечение, но въпреки това е опасно.
- Както казваш, но не мисля, че увлечение те кара да се чувстваш така.
- Не така те кара да се чувстваш, наполовина гол мъж с великолепни очи.
- Да, очите му наистина са видели и изстрадали много. – не се бях замисляла за това, бях твърде заета да се занимавам със себе си, но Джени беше права. И сега той ми се струваше дори още по-интересен
- Какво знаеш за него ?
- За това исках да поговорим, това бе и една от причините за избухването ми … Чудя се кога ще се върнат птичките ми .
- Със сигурност скоро, винаги се връщат при теб.
- Права си… за какво говорехме ?
- Хорър.
- А да, Анн, той е краля !
- Какво ?
- Той е краля на демоните, в кръвта му тече най-чистата кръв… говорила съм ти за това.
- Да, спомням си, но нали каза че и двете кралски линии са изчезнали
- Е, явно просто са решили да се скрият от мен, много ме ядосаха… Аз трябва да имам връзка с кралете на демоните и ангелите, но преди много време, ги загубих, помислих че не са успели да продължат рода. А те просто са се скрили, явно мислят, че аз не съм им нужна и точно заради това са забравили традициите и заради това се избиват като..
- Джинджър, спокойно, птиците сигурно вече са на път не искаш да ги изплашиш, нали ?
- Не, не искам това, съжалявам, просто съм разстроена. Исках само да им помагам, но те явно не искат помощта ми
- Не знаят какво губят ! – красивия й смях зазвънтя наоколо, и птиците накацаха по дървото, привлечени от него
- Винаги си толкова мила, от теб ще излезе прекрасен водач, скъпа.
- Та, припомни ми кралската фамилия има сили като моите ?
- Да, Хор и другите двама бойци Темптинг и Сажир, притежават всички сили, които би трябвало да притежава един демон. Трябва да бъдеш много внимателна, особено със Саж. Преди време ме посещаваше, преди много време.
- Срещала ли си другите ?
- Не, само той има силата да да се свърже с мен, не го е правил от векове, на бас, че царя му е забранил
- С този Саж, да не сте имали нещо ?
- ДА ! Анн, как разбра ?!
- Спокойно, Джинджър, това е момичешко нещо… Очите ти светят като казваш името му.
- Явно и двете имаме слабост към бойци, а ?
- Да, определено има нещо сбъркано в кръвта ни !
И двете се засмяхме, а птиците на дървото зачуруликаха сякаш се смееха с нас, лек ветрец донесе божествения аромат на цветята, смехът ни все още кънтеше в рая .
Беше по-хубаво и от спането, спокойствието и обичта, които ме изпълваха бяха по- хубави и от безчувствеността, жалко че тези чувства съществуваха само тук .

Глава 11


Тялото ми възвърна плътността си в малката ми стая точно в 7 часа, а с него се възвърнаха и всичките ми негативни чувства. С Джинджър добре си бяхме поговорили и докато го правехме се чувствах напълно спокойна, но сега, когато не се взирах в очите, които ми даваха такава стабилна опора, всичко изглеждаше много по-страшно. Бяхме решили да не взимаме мерки срещу негово величество и да продължим по план. Трябваше да остана незабелязана възможно най-дълго и да усъвършенствам техниката си, също и да сложа главата си в ред. Обичах да упражнявам силите си, така че с първото щях да се оправя, но с всичките образи и желания в главата ми, второто ми изглеждаше невъзможно.
Станах от пода и седнах на мекото канапе, имах ужасно главоболие. Може би бе причинено от телепортацията или пък от обърканите ми мисли, но това нямаше особено значение. Трябваше ми някакво болкоуспокояващо. Разбира се, никога преди не бях взимала хапчета, така че си нямах и на представа какво трябва да взема. Надигнах се бавно и се запътих към горния етаж преди главата ми да бе експлодирала, но точно на първото стъпало се върнах обратно в стаята. Пейзажа на стената, не бях разгледала картината, а това беше моята страст. Застанах пред великолепното произведение на изкуството леко засрамена, задето го бях пренабрегнала, два пъти.
Поогледах я по хубаво и разбрах, че това е дома на Джени. Любимото и дърво бе леко наклонено заради вятъра, на повърхността на езерото имаше вълни, които хвърляха красиви отблясъци, грееше слънце, но наближаваше буря. Под дървото имаше жена, беше седнала на земята, леко прегърбена. Отначало си помислих, че е Джени, но след това забелязах цвета на косата. Вместо оранжево-червеникав той бе тъмно кафяв, почти черен. Нямаше съмнение, че това съм аз, огледах отново голямата картина, търсейки буйните коси на приятелката си някъде, до езерото или някъде в небето с любимите й птици, но от нея нямаше и следа. Искаше ми се да беше там до мен, но явно художникът, пред който аз се кланях, заради творбата му, бе решил, че аз стигам. Отидох до долния десен ъгъл, надявайки се че е оставил името си, но там имаше само едно изречение. “Никога няма да намериш пълния баланс, тежестите ти не пасват на теглилката”. Прочетох изречението няколко пъти, и твореца ми стана по-ясен отколкото щеше да ми стане, ако името му бе написано. Най-добрата ми приятелка ми бе оставила послание, объркано, типично за нея послание. Може би се опитваше да ми каже, че никога няма да имам пълен покой, но можеше и да ми казва да отидя да се обеся, при Джинджър никога не бе сигурно, никога.
Запътих се отново към стаята си, но този път не се подвърнах. Излязох от дрешника и започнах да подреждам дрехите от малкия си куфар вътре. Свърших бързо, както казах нямах много неща. Всичките ми вещи заеха точно три рафта и две закачалки. Картините ми бяха останали в мазето вкъщи, или пък вече бяха изгорени. Ако бяха тук щяха да заемат много място. Единственото хубаво нещо от предполагаемата ми смърт до тук бе, че утре е първият ми ден в университета. Щях да рисувам и да се уча как да рисувам и поне за това нямах търпение. Облякох един черен потник, кожените си панталони и войнишките си ботуши, след това затворих вратите на дрешника. Имах достатъчно оръжия от миналата вечер. Някак си успях да побера всичките. Надявах се, че са достатъчно добре скрити, не че шеше да е за първи път някой да се разхожда въоръжен в къщата. Отидох до малкия телефон и набрах *000, както бе казал Виктор (моят димен) след две позвънявания, гласът му прозвуча в слушалката
- Да, госпожице Катрин.
- Ъмм, Виктор, можеш ли да ми донесеш някакво хапче за главоболие ?
- Разбира се, госпожице, след секунда съм при вас с болкоуспокоително.
- Добре.
Затворих телефона, а след това ми се прииска да се обадя и да поръчам нещо много вкусно, а след това някакъв изчезнал вид растение или животно, проста така. На бас, че щеше да ми го донесе. Тъкмо обличах коженото си яке, когато на вратата се почука. Леле, Вики наистина бе бърз. Отворих вратата, но този пред мен определено не бе миловидния ми Димен.
- Леле, наистина си кукличка, правилно те е описал Хор ! – Красавецът най-нахално влезе в стаята ми, а аз едва се сдържах да не му прережа гърлото. Не го направих, защото щеше да изцапа килима и защото това беше Темптинг.
Демон с кралско потекло, брат на Хорър, син на Терифик (да страхотни имена си имаха кралското семейство). Егоцентрично копеле, което не трябва да бъде подценявано.
Темпт бе вероятно най-красивия мъж на света. Висок поне два метра, с впечетляваща муслулна маса, неземно сини очи, по рус и от барби, перфектна кожа, изящни скули, изобщо да продължавам ли ?! Мечтата на всяко момиче, ако питате мен бе досадния кучи син, който нахлу в стаята ми.
- Темптинг, нали така ?
- Точно така, Ани – очите му обходиха тялото ми и по самодоволната му усмивка, разбрах че си е намислил нещо, което няма да се случи
Очите му срещаха моите и в тях се четеше обещание за много незабравими нощи, но те щяха да си останат само в съзнанието му, защото цвета на очите му дори не се доближаваше до този на Хорър, от който ме побиваха тръпки.
- Преди да продължим по нататък искам само да ти кажа, че можеш да ме посещаваш и да ме викаш, ако имаш нужда от… нещо – Ослепителната усмивка не слизаше от лицето му, а моето търпение се изчерпваше.
- Не се обиждай, не си падам по блондинки.
- Не се обиждам, да знаеш предложението си остава.
- Разбира се, защо си тук ?
- Милият ми брат, ме помоли да ти предам, че довечера в полунощ трябва да бъдеш в кабинета му, който се намира точно до стаята му, която вече знаеш къде е.
- Това ли е всичко ?
- Дам, така мисля, но ако има още нещо ще ти кажа, все пак ще прекараме цял ден заедно.
- И това как го реши ?
- Не го реших аз, а краля скъпа
- Супер…
- Хей, знаеш ли времето ще мине по-бързо, ако...
- Не се отказваш, а ?
- Добре, добре разбрах…ето ти хапчетата. – Плейбой ми подхвърли хапчетата, които бях поискала от Виктор, улових ги, а когато го погледнах с облекчение забелязах, че усмивката му вече не бе толкова широка.

какво да кажа - интересно, цветно и идейно. ще се радвам да видя още : ))
имаш много добър стил на писане и като виждам, че си само на 14, очите ми стават такива

Silence, много се радвам, че съм успяла да привлека вниманито ти. Не пиша много, защото училището ме измъчва така че ако отсъствам малко по-дълго знаеш кого да виниш. А доколкото възръстта ми и аз понякога не мога да повярвам, че съм само на толкова

Глава 12

Влязох в банята, раздразнена с ужасно главоболие. Изпих едно хапче, след това чух телевизора в другата стая и изпих още две. Блонди бе най-досадното същество на земята. След като разбра, че в стаята ми няма нито алкохол, нито храна, се бе обадил на димените и сега в стаята ми цареше пълен хаос, а аз никак не харесвам хаоса. Този, който цареше в главата ми през повечето време ми беше предостатъчен. За мое нещастие , Темпт бе решил, че може да се разполага, също така беше решил че може да пуши да яде и да прави какво ли още не на леглото ми. Бях се опитала да му обясня как стоят нещата, бях го заплашила дори, а аз много добре знаех, че заплахите ми съвсем не звучаха аматьорски, наистина бях добра в тях и в изпълнението им. Но това явно не плашеше блонди, на всичкото отгоре ми се беше изсмял и ме беше нарекъл “кукличка”, нарицателно, което доста често използваше. От другата стая се чу силна псувня, явно гледаше някакъв мач. Мислех да го игнорирам и да остана цял ден в банята, може би най-накрая да взема една дълга вана, но след като чух трясъка реших, че ако искам стаята ми да остане цяла, трябва да го махна от тук.
Излязох от банята, а господин “много ми е забавно” бе събул обувките си, и с кръстосани крака и ръце на тила се бе излегнал на леглото ми сякаш бе негово
- Ани, вече си мислех, че няма да излезеш от банята.
- Ставай, тръгваме.
С бърз скок той стана от леглото, за по-малко от секунда нахлузи черните си войнишки ботуши, които бяха досъщ като моите и с досадната си заслепяваща усмивка, застана до вратата
- Къде отиваме ?
- Не знам, просто не искам стаята ми да бъде разрушена
- Май, не харесваш гости а ?
- Не, просто не харесвам теб.
- Оуч, това заболя, Анна .
- Хубаво
- Трябва да се отпуснеш малко, да отидем да се позабавляваме, знам едно местенце..
- Отиваме в библиотеката
- Къде ?!
- Голяма сграда, вътре има неща за четене…
- Ама ти сериозно ли ? – учуденото му изражение ми повдигна настроението
- Напълно, знаеш ли, можеш да не идваш с мен, ако не искаш.
- Знаеш, че не мога.
- О, да батко ти, ти е наредил да ме следиш
- Точно така. Добре тогава да отиваме.
- Там не се говори да знаеш, така че по-добре си помисли хубаво. Мълчанието май не ти е присъщо
- Аз имам много страни, Ани. Покрай братовчед ми съм развил и скучните.
- Горкия Саж, как ли търпи някой като теб.
- Познаваш ли Сажир ?
- Не лично, но да .
- А откъде знаеш толкова много, красавице ?
- Това ли е едно от нещата, които иска да научи Хор.
- Много си параноична, прости си говорим като приятелчета.- Трябваше да разясним някои неща, когато срещнах погледа му разбрах и че той само това чака.
- Знам, че си нямате и на представа коя съм. Сигурно се тревожите, че съм някакъв вид заплаха.
- Заплаха не точно, но не обичаме непознати в дома си.
- Значи трябва да разбереш коя съм
- Бързо схващаш
- Ами, много жалко Темт, защото и аз не знам коя съм. Отгледана съм в сиропиталище, никога не съм срещала родителите си, когато преобразяването ми настъпи бях сама. Ти беше ли сам, когато се превърна в демон, изобщо знаеше ли в какво се превръщаш ?! – по очите му разбрах, че се е хванал. Погледът му дотук изпълнен с желание, игривост и живот помръкна. На тяхно място се появи съчувствие.
- Знаех да, цялото ми семейство бе там.
- Е, браво, аз нямах никого, знаеш ли стана по време на катастрофа, след като колата на приемните ми родители полетя в огромната пропаст, знаех че всички ще умрем, когато се събудих в затвор от тъмнина и пера си помислих… че това е ада. Помислих си, че бог е решил да ме накаже, заради тъмнината, която усещах още преди преобразяването.
- Съжалявам…
- Откри ме ангел.
- Какво ? - учудваното му бе съвсем искрено, определено ми беше повярвал. Бях го сварила неподготвен и защитата му падна наполовина, чух малка част от мислите му и видях голяма част от спомените му, преди отново да се съвземе и това промени мнението ми за него. Темптинг носеше наистина тежка маска, зад която се криеха ужасяващи спомени, тъга и обич. Той бе добър, добър демон. Колко смешно звучеше само, но беше така, той бе готов да даде живота си за хората които обича, а той обичаше силно, вероятно колкото ме обичаше и мен Джинджър и това ме накара да изпитам странно доверие и уважение към него и към бремето му.
Промяната в ситуацията ме накара да замълча за малко. Надявах се той да приеме това като драматична пауза, а не като колебанието, което наистина изпитвах. Той заслужаваше истината, и аз щях да му дам поне малко.
- Казваше се Даниел, той бе видял катастрофата и черното кълбо излетяло от колата. Още в първия момент разбрал, че е демон, но въпреки това ми се притекъл на помощ. Той ми каза какво съм, прие ме в къщата и в сърцето си. Научи ми на всичко, което знаеше за демоните. Когато разбрах, че с него би трябвало да сме смъртни врагове си тръгнах. Не можех да го поставям в опасност, ако другите ангели научеха, че се грижи за един демон, щяха да го убият. Започнах да търся други като мен и след време намерих няколко демона, които бяха така добри да ми кажат това, което Дани не знаеше. Прекарах цяло лято скитайки се, така се научих да се бия, да използвам оръжие и всичко останало. Преди месец се сетих, че свръхестествените същества имат човешки дарби, като рисуване и пеене. Вече бях приета тук и когато пристигнах не ми отне дълго време да намеря дома ви.
Приключих с разказа си и осъзнах, че трябваше да стана писател имах развинтено въображение. Също така бях въвлякла Даниел във всичката тази помия и това ме измъчваше, но “приятелчето”, което си бях спечелила никак не беше зле. Виждах опората в очите му и това ми харесваше.
- Труден живот си имала, а кукло ? – не сдържах смеха си, всъщност блонди май беше забавен
- Няма ли да спреш да ме наричаш така ?
- Защо да спирам, приличаш на кукла с тези букли.Мислила ли си за нова прическа?
- Я млъквай, ти си този, който прилича на Кен. – той също се засмя и напрежението бе почти изчезнало.
- Добре, сега след като приключихме с трудната част, можем ли да се позабавляваме.
- Да, нали ти казах отиваме в библиотеката.

Глава 13

Темптинг не се шегуваше като каза, че е усвоил и досадни качества. Едно от тези досадни качества според него беше мълчанието, бяхме от час в библиотеката, аз още обикалях за книги, а той не беше издал и звук, откакто влязохме се държеше прилично и това бе страхотно. Усещах присъствието му и приятелската му подкрепа, но не се чувствах неловко, заради тишината между нас. Невероятно бе, колко лесно и бързо му се бях доверила. Е не му бях споделила всичките си мръсни тайни от миналото, нито за това, че бях наполовина ангел, но можеше да бъде сигурен, че това което се случва с измислената ми личност е достъпно за него. Бях натрупала една голяма купчина книги, половината от които носеше той. Библиотеката тук бе невероятна. Това бе една от основните причини да избера точно този колеж и сега докато се разхождах между отрупаните рафтове се чувствах почти спокойна. Явно имаше още едно място освен дома на Джени, където бях в покой.
Когато най-накрая приключих с избирането с Блонди (това бе вече бе официалният му прякор, моя бе “кукло”)тръгнахме към една от масите.
- Наистина ще харесаш Саж.
- И той ли обича да чете ? – знаех отговора на този въпрос. Джинджър ми беше описала подробно Сажир и мнението ми за него бе високо
- Братовчед ми обича абсолютно всичко свързано с натоварването на ума. Страшно е досаден този човек, но на теб ще ти хареса. – ето я отново тази негова обич, е да наричаше братовчед си досаден, но начинът по който го казваше показваше нещо съвсем друго. Хорър и Сажир бяха семейството му и той бе готов на всичко за тях. Само още една причина да го уважавам повече
- Ани, откъде всъщност научи имената ни ?
- Имам си своите източници, блонди .
- Имам още един последен въпрос и тогава отново млъквам.
- Стреляй ! – и дано не е нещо сложно.
- Откъде си набави толкова скъпи и толкова много оръжия.- е добре това не беше толкова трудно, какво би било обяснението в неговия свят.
- Не ми се говори за това.
- Хайде де нали сме приятели вече.
- Добре де… както казах имам своите източници. Източници, които са доста богати и харесват нещата, които мога да правя и не говоря за бойното поле.
Смехът на Темпт прогърмя в библиотеката и от няколко страни се разнесе това досадно “Шшшшш” . Той продължи да се кикоти в ръката си и чак когато седнахме спря.
- Ама и ти не си била толкова невинна, колкото изглеждаш!
- Може ли и аз да ти задам един въпрос сега ?
- Може, но не знам дали ще ти отговоря.
- Какво искате от мен ?
- Труден въпрос.
- Моля те, блонди…
- Добре, добре не ми падай на колене само… За да отговоря на въпроса ти първо трябва да то обясня нещо. Войната, която тече между видовете не е наша отговорност. Ние само я държим под контрол. Държим нашите хора под контрол, но както знаеш винаги има глупаци, които решават проблемите с бой. Има демони, които не се подчиняват на заповедите на брат ми и вечер убиват ангели. Разбира се и от страна на ангелите има такива дори повече, затова също така пазим и приятелите си. Много демони не са забъркани в тази война, поне не още.
- Добре, а за какво съм ви аз.
- Трябваш ни, ние сме само трима Ани. Трудно е само трима да пазят стотици.
- Разбирам и това, но Темпт, аз съм най-обикновен демон, как бих могла да ви помогна ?
- Не мога да ти кажа. Брат ми ще те осветли по този въпрос..може би .
- Може би… много ми помогна.
- Почакай до довечера, това е единственото което мога да ти кажа.
Разбрах, че това ще бъде единственото, което ще получа от него, затова взех една от книгите и започнах да чета. Както винаги след първата глава вече не бях тук , книгата ме погълна, а тишината в главата ми бе като безценен подарък. Вече поне знаех какво щях да правя през безсънните нощи. Книгата бе интересна, но не дотолкова, че да не забележа промяната в настроението на Темпт. Вдигнах поглед да видя какво става и потиснах смеха си, когато видях изражението му. Сърцето му биеше бързо, очите му бяха приковани и сякаш хвърляха искри. Направи сияеше, а по неудобното му наместване разбрах, че и това в панталоните му не е по-малко развълнувано. Проследих погледа му и видях обекта на желанията му. Красиво момиче, наистина красиво. Дълга кестенява коса, която леко се извиваше в краищата падаше свободно до средата на кръста й. Фигурата и бе идеална, лицето й бе божествено, плътни устни, изящни извивки и очи с цвят на шоколад. Ангел, един от на-красивите ангели, които бях виждала. Беше по-хубава от мен, поне по моите критерии. Седеше направо на земята пред една лавица с кръстосани крака, леко прегърбена и четеше книга. Явно й беше много интересна, защото когато някой кичур паднеше пред лицето и тя само го подухваше с уста встрани.Обърнах се към Темпт, който бе пленен от ангела и веднага ми стана тъжно. Те не можеха да бъдат заедно, връзката им бе невъзможна, но силно се надявах Темпт да не се откаже.
- Няма ли да я заговориш. – той се обърна към мен и почервеня. О боже, той се изчерви, бузите му пламнаха в яркочервен цвят и красотата му сякаш озари стаята.
- Не ставай глупава, тя ще избяга преди да съм казал “Хей, сладурано”
- Не знам за това, но ако и кажеш това най-много да ти забие един шамар.
- Тя е ангел, Ани. Те всички ме познават и се страхуват, да не мислиш че е по-различна ?
- Няма да разбереш докато не се опиташ
- Няма да стане, единственото което мога да получа от нея е секс, и то само ако е смела.
- Изглежда ми смела, но надали ща получиш секс. Като те види ще поиска повече
- Да бе !
- Отиди и и кажи нещо мило, идиот такъв. – Той отново я погледна, но този път тя вдигна глава и срещна погледа му. Може би ни бе чула, което бе малко вероятно. Романтичната ми страна се обади, тя вярваше че това е съдбата.
Във въздуха между тях сякаш прелитаха искри, за около секунда се гледаха, а после и двата смутени и червени като домати сведоха глави. Този път се изкикотих леко.
- Да тръгваме, а?
- Няма ли да говорите ?
- Няма за какво да говорим, Ани.
- Напротив, тя те харесва не бъди задник.
- Не знае какво харесва…да тръгваме.
Събрах половината от книгите, а той взе другата половина. Библиотекарката бе изненадана колко много книги взех и ми напомни, че трябва да ги върна. Излязохме, а в главата ми се въртеше това, което бе казал “Не знае какво харесва“. Не кой, а какво. Той се смяташе за нещо, което не заслужава обич. Вид чудовище, което не трябва да бъде обиквано, въпреки че то самото даваше толкова много. Ядосах му се, аз бях чудовището, аз бях тази която унищожаваше и нараняваше, не той. Душевното му състояние трябваше да отговаря на прекрасната му външност, но явно нещо в миналото му го измъчваше. И изражението му, което бе изпълнено със самоомраза го доказваше.

Прочетох дотук и трябва да кажа, че определено ми направи добро впечатление. Отначало бях тръгнала с нагласата "Що зо тъпня е пък това?!", но се оказа, че не съм права. Въпреки, че започва малко объркано, когато героинята ти стига в училището, нещата започват да изглеждат по-добре. Не, идеята ти не е оригинална, даже е доста банална, но ме порази начина, по който описваш отношенията между хората и атмосферата на мястото. Все пак, държа да отбележа, героинята ти започва определено като Мери Сю, в какво ще се превърне по-натам, е интересен въпрос.
Харесва ми обаче начина, по който пълно описваш картината, предаваш много добре и много приятно емоциите. Изобщо - писането ти е на върховно ниво за 14-годишна. Интересно ми е какво ще сътвориш, като ти попадне наистина оригинална идея.

Jane, радвам се, че начинът ми на писане ти харесва. Това означава много за мен. И за идеята си права, банална е . Мислех дори да се откажа, но след това се попитах какво значи думата "банално" за мен. В крайна сметка разбрах, че я приемам като един вид класика. Точно поради тази причина продължих да пиша. Идеята за доброто и злото в човек и за невъзможната любов е много често срещана, но въпреки това винаги уникална заради различните персонажи. Аз наистина усетих героите си. Те ще бъдат тези, които ще направят баналната идея пленителна

Ами, конкретната идея не е точно класика, имам предвид конкретно демони и ангели и хибриди между тях. В момента се пишат купчина романи с подобни теми, които няма да бъдат четени след 10 години.
Но, ти си на 14 и разбирам, че трябва да почнеш отнякъде. Аз примерно почнах с фенфикшън по Хари Потър (което е егати "оригиналното"), и все още го мъча и книга по Хироус, която е зарязвана два пъти. С оригиналната ми идея още не съм се заела, а съм вече на 26.
Трябва да ти призная, че имаш доста по-добро въображение от мене и пишеш по-добре на всичкото отгоре.

Идеята за демони, ангели и хибриди между тях е банална, но не нея визирах. В началото историята бе само за доброто и злото в човек, нямаше нито един фантастичен елемент, но когато тя ми стана мудна още преди средата, реших да добавя ангелите и демоните. "Преработих" я и на мен самата ми стана по-интересно. Невъзможната любов е частицата класика. Имам идея за нещо, поне според мен по-оригинално. Нищо фантастично, само реалността и виждането на юноша. Казва се "Стадото" и съм написала около две глави. Ако искаш да научиш повече мога да постна нещо