"Последната година" - фентъзи роман

бела, направих ти тема в Потребители, ще я погледнеш ли?
сори за спама, но не знам дали ще я видиш

Ще ми е интересно да прочета още нещо от тебе, така че пускай.

Silence, видях я и е супер, че правиш подобни неща. Удоволствие е да познаваш такива хора, било то и само в интернет пространството.
Jane, сега идват ваканции, така че определено ще пусна още нещо

Бела, като ми остане поне малко свободно време, обещавам да изчета всичко и да ти направя градивна критика на писанията ти.

Очаквам я с нетърпение

Глава 14

С Темпт се прибрахме преди половин час. Настроението му от излизането от библиотеката до тук не се беше променило. Аз отново се намирах в банята, но този път бях твърдо решена да си взема тази дълга вана и да оставя Темпт поне за малко сам . От стаята ми не се чуваше и звук и да призная това малко ме тревожеше. Усмихнатият Кен бе малко досаден, но пък този бе озадачаващ. Умирах си да разбера какво му се е случило, по един или друг начин, но за сега се сдържах, ако щяхме да бъдем приятели, не можех да му се ровя из мислите. Ваната ми бе готова. Тънък слой ароматна пяна се носеше на повърхността на водата. Съблякох дрехите си и се потопих в нея. Чувството бе по-хубаво, отколкото си го представях. Топлината, която ме обгръщаше, ми беше толкова позната. Преди стоях дълго във ваната, тя бе едно от малкото неща, които успяваха да ме успокоят. Радвах се, че поне това не се бе променило. Изведнъж мислите ми поеха в различна посока и пред моите очи се появиха неговите. Тези тъмни бездни се взираха в мен и вече не водата бе причината за затоплянето ми. Отворих очи, за да се уверя, че Хорър не е в стаята. Стори ми се толкова истинско. Искаше ми се да е истинско. Но не беше, той не бе тук, но въпреки това, при мисълта за него по цялото ми тяло пробягваха тръпки. Тази вечер щях да го видя, щях да видя очите му и тялото му на войн и не знаех какво щях да правя, беше повече от очевидно, че... ме привлича. Как щях да скрия треперенето? Вдигнах ръката си над водата и с изненада забелязах, че всъщност не треперя чак толкова силно. Но той щеше да го забележи, надали нещо му убягваше. Но какво пък толкова дори да забележи, той е мъж ти си жена нормално е опитах се да убедя аз себе си нима той не те събличаше с поглед продължи съзнанието ми. Може би наистина бе така, може би и двамата изпитвахме това привличане, но дори да беше така нито той, нито аз можехме да си го позволим. Всичко което правех бе измама, нищо повече. Имам роля, ще се сближа с него, само ако това ще помогне тя да бъде изиграта по-добре или поне се надявам така да стане.

Излязох от банята след около 2 часа, с хавлия увита около тялото ми и се запътих към дрешника. Темпт лежеше на леглото и изглеждаше заспал, но знам, че не спеше. След като взех дрехите и оръжията си отново се запътих към банята.
- Няма да ти мине номера, блонди – казх малко преди да изляза.
- Ох, добре де, но да знаеш никак не е учтиво да оставяш госта си сам.
- Наистина ? – казах аз и се задържах малко в спалнята, черпейки от позитивната ми енергия, което очевидно се бе завърнала.
- Да, трябваше поне да ме поканиш да дойда с теб.- засмях се и затворих вратата лед себе си, след което я заключих. Не знаех каква глупост може да му дойде на ум.
Облякох се и проверих дали всичко бе на мястото си. Погледът ми се насочи към огледалото и това което видях там ме накара да замръзна на място. Бях аз, тъмните ми очи ме гледаха, а косата ми, дългата ми права коса бе разрошена и още леко мокра. Бузите ми бяха леко зачервени, а на лицето ми играеше лека усмивка. Усмивка, която не бях виждала отдавна. Приближих се бавно, изучавайки тялото си като за първи път. Движеше се... тромаво. Преди се движех така, Джени ме бе научила как трябва да вървя всъщност и оттогава насам, дори крачките, които правех бяха игра. Сега преградата ми бе паднала. От една страна това бе лошо, но от друга се радвах да се видя отново. Сякаш срещах стар приятел. Разресах косата си и реших да я оставя така, надали буклите бяха много важна част от дегизировката ми. Но пък за сметка на това изправих гръб и направих няколко крачки, за да се уверя, че фалшивата ми грациозност все още бе тук. Човек сменяше прическите си, но не и начина си на ходене.
Когато излязох от банята намерих блонди в абсолютно същата позиция, но този път, когато усети присъствието ми отвори очи и се изправи до седнало положение. На лицето му се четеше изненада.
- Леле, кукло на теб косата не ти е била къдрава, а ?
- Защо мислиш така, мога просто да съм я изправила, умник !
- Не ми се вярва...тази коса изглежда като твоя.
- А миналата изглеждаше като перука ?
- Не, но не ти приличаше.Така си по-хубава. – Замислих се дали да не направя някой хаплив коментар за неговата прическа, но се отказах. Беше прав.
- Благодаря !
Погледнах часовника, който показваше 6 след обяд. Времето беше минало много бързо и нощта настъпваше също толкова бързо. До срещата ми с Хорър оставаха около 6 часа. Тази мисъл накара сърцето ми да прескочи един удар, надявах се Темпт да не бе забелязал. Явно не бе или поне реши да не го обсъждаме, защото включи телевизора и най-безцеремонно се хвърли отново на леглото.
- Какво ти се гледа ?
- Нищо.
- Хайде де, има доста време до полунощ
- Не обичам да гледам телевизия.
- А би трябвало, по нея дават много неща, които до някъде могат да ти отвлекат вниманието от фантазията за голия ми брат.
Явно бе забелязал все пак, или пък беше успял да ми прочете мислите докато бях във ваната
- Мислех си че приятелите не си четат мислите.
- Не се сдържах,и преди да ме обвиняваш чух само частта за Хорър. Но и да не ги бях прочел пак щях да разбера, твърде е очевидно, но не се безпокой той няма да забележи
- Защото няма твоя опит.
- Точно така. – седнах на леглото леко засрамена, но от друга страна и облекчена, защото Темпт не бе чул твърде много. Наистина не исках да го убивам. – Ани, можем ли да ми обещаеш нещо.
- Зависи, да не е нещо перверзно ? – обърнах се към него. Беше сериозен, усетих го в гласа му, а сега се убедих виждайки загриженото ми лице.
- Обещай ми да не се влюбваш в него.
- Това вече съм го обещала на себе си.
- Добре, защото не искам да те гледам как страдаш.
- Мислиш ли че ще ме нарани?
- Да, знам че ми е брат, но не мога да те лъжа, нали сме приятели ? - на лицето му се появи нежна усмивка
- Приятели... – усмихнах се в отговор и се обърнах. Усмивката ми се стопи, а главоболието се завърна.
Темпт мислеше, че Хорър ще ме нарани. Мислеше, че ще ме накара да страдам, но не това ме измъчваше.Мисълта „Аз ще съм тази, която ще го нарани” отекваше в съзнанието ми и караше сърцето ми да се къса. Точно това бе причината да мисля, че няма да мога да спазя обещанието си. Вече бях поела по пътя на любовта, на края на който стоеше смъртта.

Глава 15


Бе 11:30, когато с Темпт напуснахме стаята ми. Бяхме изгледали няколко глупави предавания и няколко епизода от някакъв сериал, който блонди обожаваше. Аз от друга страна дори не разбрах за какво става въпрос. След като се бях убедила, че новият ми най-добър приятел няма да ми чете мислите, те ме погълнаха. Бях преосмислила всичко и сега докато вървях към офиса на Хорър не треперех. Бях се взела в ръце и се радвах, че успях да го направя. Тази така или иначе сложна ситуация щеше да стане още по-объркана, ако постоянно мислех за него, за мен, за това несъществуващо нас.
С Темпт влязохме в стаята, която бе празна, Явно бяхме първите пристигнали. Чудех се дали ще има още много демони или ще бъдем само ние, още много неща ме интересуваха, затова останах благодарна когато блонди ме помоли да го извиня и влезе в банята.
Стаята, в която се намирах беше меко казано величествена. Не беше много голяма, но може би само така ми се струваше заради мебелите. В средата на стаята имаше масивно бюро в бароков стил. Столът към него или по-скоро тронът беше не по-малко величествен. Зад бюрото имаше голям прозорец, чийто корниз ми спираше дъха. До пода се спускаха тъмно червени пердета, които си пасваха с великолепния килим и с повечето неща в стаята. До стената имаше диван и шкаф в черно и червено с вплетени златни нишки, както почти всичко в стаята. Беше напълно подредено и тъкмо си мислех да се разтършувам малко, когато вратата се отвори, а кожата ми настръхна. Вратата се затвори и малкото пространство се изпълни с аромата му. Не казах нищо, нито пък той. След секунда напрежение, той отиде до бюрото си и ми кимна за „здравей”, а аз продължих да разглеждам стаята.Когато гласът му разцепи тишината изпуснах дъха си на пресекулки.
- Харесва ли то офисът ми?
- Да, определено.
- На мен не ми харесва, бил е на баща ми... голямо копеле. – не се сдържах и го погледнах. Тъкмо си сипваше уиски, когато вдигна поглед и точно като вчера ме погледна въпросително. Определено не беше разговорлив.
- Не, благодаря. – тишината между нас от напрегната стана неудобна, а аз проклех Блонди задето се беше измъкнал.
- Брат ми запозна ли те с програмата за вечерта?
- Може да се каже,не ми отговори на един въпрос.
- Защо ти ?
- Да, каза ми да питам теб.
- Ани, като демон с кралско потекло и толкова чиста кръв аз имам особени способности. Една от които е да усещам енергията на демоните. Когато ти пристъпи прага ми, къщата сякаш бе ударена от вълна сила. Усетих я когато те видях за първи път... усещам я и сега, единствените демони, които притежават подобна енергия сме аз и Темптинг, дори Сажир не я притежава. Мислих много и направих дълбоко проучване за теб, но не намерих връзка между нас. Не е възможно да сме роднини, но въпреки това си по-силна психически от всеки, който съм срещал. Искам точно ти да ни помогнеш, защото нещо голямо предстои и в тази война имам нужда от силни съюзници като теб.
- Ако нямам връзка с вас, защо притежавам тази енергия?
- Надявам се да намерим отговора на този въпрос заедно. – „заедно” , заедно ще открием това което аз вече знам, и това което толкова упорито се опитвам да скрия от теб...лоша идея.
- А откъде знаеш, че можеш да ми се довериш?
- Не знам. но тази вечер ще разберем. С теб излизаме да патрулираме, Темпт и Саж вече са навън.
- Темпт е тръгнал вече, а ?
- Да, да не имаш нещо да му казваш.?
- Не.
- Вие да не сте...
- Не! Боже, не ти влиза в работата, знаеш ли цяла вечер се правиш на много...интересен, а сега ми задваш въпроси, които... - еее, време беше да започна с бръщолевенето
- Добре, спокойно, нищо не съм казал, не се ядосвай.
- Не се ядосвам! – обърнах се за първи път аз към него в най-неподходящият момент. Беше застанал точно пред мен, а когато го направих скъсих разстоянието дори още повече. Деляха ни няколко сантиметра, а очите му ме изгаряха. Не успях да се отдръпна на време, но дори когато хвана кичур от косата ми между пръстите си, не помръднах дори на сантиметър.
- Косата ти е по-хубава така.
- Не сменяй темата !
- Всъщност ти правя комплимент. – сведох глава неспособна да сдържа изчервяването си. Той се отдръпна малко, даващ ми пространство, което определено не бе достатъчно, но след това заговори с много по-тих глас.
- Радвам се че не си спала с брат ми, бих се радвал ако ми кажеш, че не спиш и с някой друг. – интонацията му бе леко остра, но гневът му не беше насочен към мен
- Нямам любовник. – казах аз като послушно кученце
- Добре.
- Защо те интересува?
- Не знам. – изсмях се леко, но не защото отговорът не ми допадаше, а защото ако той ме бе попитал същото моя отговор би бил не по различен.
- Ти имаш ли си някоя? – злобата към тази въображаема жена ме изгори, а докато той сякаш нарочно бавеше отговора си, ме погълна.
- Не. – дори когато разбрах, че няма любовница, огънят не си отиде, защото все някога щеше да се появи жена, която ще му хареса. И тя определено ще хареса него и това ще ме съсипе...
- Искаш ли да тръгваме?
- Да... къде по-точно ще патрулираме?
- О, тази вечер сме във въздуха, другите са на земята.
- Само трима ли сте ? – попитах с учудване аз, докато го следвах по коридорите.
- Петима, но скоро няма да се запознаеш с другите двама. Не са много общителни, но пък за сметка на това вършат работа.
Продължихме да крачим мълчаливо, докато не излязохме на покрива на къщата. Виждаше се почти целия град и гледката бе вълшебна по свой си начин. Луната бе пълна, а небето бе опсипано със звезди. Хорър пристъпи напред, а аз останах на мястото си. Това, което предстоеше щеше да бъде в следващите ми рисунки, така че трябваше да го запомня добре.
Хорър, в цялото си величие, сред море от звезди, хвърлящи прекрасни отблясъци върху лицето му и очите му, прекрасните му очи, пред които същите тези звезди бледнееха. С тяло на войн, на гърба на който се появиха чифт огромни катранено черни крила. Поне два пъти по-големи от моите, крилата на Хор, запълваха картината идеално и го правеха дори още по-величествен, което аз не можех да проумея. Когато той се обърна и видя лицето ми, на което се четеше благоволение, времето сякаш спря. Той стоеше и ме гледаше, аз стоях и му се възхищавах, докато той не сведе глава с лека усмивка и с пламнали бузи. Мислех, че щях да припадна.
- Идваш ли ? – думите му ме спасиха и бавно, с всяка крачка към него се върнах в реалността. Съсредоточих се върху настроението си и когато разтворих крилата си силно се надявах картината от преди малко да не ме беше размекнала и крилата ми все още да бяха черни.
Хорър не каза нищо и затова предположих, че са. Погледна ме, и след това излетя. Изстрелях се след него и започнах да го следвам. Издигахме се само нагоре и след около минута бяхме на доста високо. Той спря, а крилата му разцепваха въздуха с всеки удар.
- Тук сме.
- Къде...
- Просто слушай, ако забележиш нещо ми кажи.
- Добре.
Направих го. Настроих всичките си сетива и след не повече от минута долових миризма на кръв от ангел, но той явно не бе забелязал нищо, затова изчаках малко преди да му кажа. Той ме пусна да водя и аз поех в тъмнината, като на моменти проверявах дали е зад мен. Той винаги беше там и ми се искаше завинаги да бъде там.

Добре върви засега. Бих те посъветвала само по-малко да наблягаш на любовната история и повече на йекшъна.
И за Хорър не е добре да ползваш умалителното Хор, понеже човек се сеща за бога Хор, а пък той няма нищо общо.

Jane, всичко с времето си. Ето тук екшънът го има в изобилие. А за Хор, не знам какво друго умалително да ползвам. От името Хорър не произлизат много умалителни, ако имаш идея споделяй. Приятно четене !

Глава 16

Миризмата на ангелската кръв бе като сладък парфюм и докато се доближавах до целта ставаше все по-силна. Колкото повече се приближавах, толкова повече неща научавах за ситуацията. Три демона и един ангел се биеха в момента, но не можех да кажа колко са били в началото. Във въздуха се носеха малки прашинки, които човек би приел за точно такива, но аз знаех, че това са остатъци от унищожени ангели. (Демоните могат да унищожат едно тяло след като то вече е мъртво.) Точно това се беше случило тук и по облаците прах, които се носеха във въздуха разбрах, че ситуацията съвсем не е хубава, поне за ангелите. Хорър разбира се също бе забелязал и сега вместо зад мен летеше плътно до мен. По принцип това би ме разсеяло, но в момента съзнанието ми бе заето от предстоящото. Битката ме зовеше и аз бях повече от готова да отрежа няколко гърла или пък изобщо да не използвам нож. О, да без ножове, само ръкопашен бой. Джинджър казва, че ми се отдава. Нетърпението ми растеше и тъкмо мислех да увелича скоростта, когато се заковах на място. Хорър също спря няколко метра по напред и се доближи с онзи въпросителен поглед. Не можехме да говорим, а и аз не знаех дали искам да разбере за това което научих, но все още не бяхме врагове, точно в момента бяхме партньори и точно затова го пуснах в главата си. Бях успяла да проникна в съзнанието на умиращият ангел и бях разбрала какво е всичко това. Капан, капан в който краля за малко да падне. Някой високо в йерархията бе поръчал убийството на Хорър. Разбира се горкият ангел не знаеше кой, но едно бе сигурно той бе примамката и когато Хор се появи на сцената, БУМ ! Още шестима ангела се появяват и се опитват да му откъснат главата. Спокойствието и донякъде отегчеността на Хорър бе заменена от гняв и от желание. Ръцете направо го сърбяха за малко истински бой, но вместо да хукне към бойния ринг, той извади телефона си и започна да пише. Приключи бързо и за момент отвори ума си за мен.
- Саж и Темпт пристигат след малко, ние ще започваме ли ?
- Иска ли питане ?! – леле, мене ме сърбяха повече отколкото него.
- Опитай се да запазиш поне един жив за разпит, ок ?
- Ще пробвам.
Той отново заключи ума си и ме погледна така сякаш казваше “Време е за шоу” . Успях да му хвърля една крива усмивка преди да се изстрелям към мястото на битката. След секунда пристигнахме . Един от демоните тъкмо изпепеляваше ангела, когато ни видя. И тримата излетяха в купом блъскайки се и мислейки, че могат да се измъкнат. Всъщност този път щяха да успеят, защото не те бяха противниците ни. Точно по разписание се появиха и шестимата ангели. Поръчителят очевидно бе голяма клечка. Ангелите бяха доста едри и заредени с всякакви оръжия. Трима от тях ме наобиколиха, предположих че останалите са се заели с Хор. Моите трима хубавци ме бяха подценили. Само един от тях бе извадил ножа си и нетърпелив да се заеме с краля вместо с малка хлапачка като мен нападна пръв. С разтворени ръце и с малко мозък в главата, той се засили към мен. Останах на мястото и когато той се приближи достатъчно отскочих съвсем леко, избивайки ножа от ръката му с крилото си. Когато краката ми се приземиха върху раменете му, а ръцете ми обхванаха шията му, на лицето ми се появи психарска усмивка. Завъртях рязко наслаждавайки се на счупването, а след това го изпепелих. Всичко това за по-малко от 5 секунди. Очевидно впечатлени другите двама ме взеха на сериозно и бързо отново нападнаха. Оставих единия да хване ръцете ми зад гърба, но когато ножа на другия красавец полетя към мен, местата бързо се смениха. Без никакво усилие измъкнах ръцете си застанах зад нападателя, който се сдоби с дупка в средата на гръбнака. Напълно парализиран това бе идеалният заложник. Подхвърлих го в страни на блонди, който тъкмо пристигаше. Той го улови, това бе единственото, което успях да видя, преди бялото крило да ме запрати на няколко метра назад. Докоснах бузата си, по която имаше кръв и с невярване погледнах към противника си. Хвърляча на ножове ме гледаше предизвикателно и чак когато вбесена се засилих към него разбра, че това е най-голямата грешка в живота му, който щеше да приключи след съвсем малко. Опита да се съпротивлява, но когато ножа ми потъна дълбоко в сърцето му, всичко свърши. Изпепелих го, но това съвсем нямаше да е последното ми убийство за тази вечер. С нелепа грация изпратих ножа към един демон, който тъкмо бе насочил пистолет към Хорър, който се биеше с 4 ангела. Красивия ми, остър нож, разби черепа на стрелеца без никакво затруднение. Тялото му полетя надолу и тъкмо когато щях да отида да го хвана, когато Темпт го направи. Щях да му благодаря после. Сега се зачудих към кого да се присъединя. Сажир се биеше с 2 ангела, а Хор с четерима. И двамата изглежда се справяха, но Хорър бе ранен и това някак си ме вбеси, затова се изстрелях натам. Един от ангелите тъкмо замахваше със сабия към крака му, когато зъбите ми разкъсаха гърлото му, пуснах го надолу знаейки, че блонди ще го довърши. Около мен се разнесе облак прах, по който разбрах, че и Хор е приключил с противника си. Оставаха двама… един всъщност. Един ангел излетя в страни точно когато краля замахна към него, но вместо да атакува отново, той отлетя. Саж ведага го последва, но надали щеше да го хване. Другия тъкмо мислеше да се пробва да избяга, но явно мислеше по-бавно от куршума, който се заби в средата на челото му. Прибрах пистолета си и все още нащрек огледах наоколо. Аз и Хорър бяхме сами, Сажир гонеше ангела, а Темпт се виждаше малко под нас. Леко задъхана погледнах към Хор, който избърсваше кръвта от кинжала си в черна кърпа. След като приключи извади още една по-малка кърпичка и се приближи към мен.
- Ето. – Подаде ми кърпичката той без да ме поглежда.
- Защо ми е ? – попитах озадачено аз.
- Бузата ти кърви.
- Оу, вярно. – взех кърпичката и я притиснах към бузата си. Постояхме малко така, мълчаливи, но той все още не ме поглеждаше
- Какво, да не би да имаш непоносимост към кръв ? – казах леко засмяна аз
- Не, защо ?
- Ами, не ме поглеждаш. – още мълчание и след това… поглед. Поглед изпълнен с толкова много чувства.Ппглед, който приключи твърде бързо.
- Благодаря ти задето ми спаси живота, Анна.
- За краля винаги !
- За краля…
- И за теб Хорър. – веднага след като го казах съжалих, но когато отново ме погледна разбрах, че той явно бе доволен от отговора ми.
Нещо повече, изглеждаше все едно само това е чакал. Започна да се приближава с животинската си походка, а очите му не ме изпускаха от поглед. Огънят в мен се разгаряше с всяко негово движение и когато бе на сантиметър пред мен, ме бе превзел. Когато ръката му обхвана кръста ми, учестеното ми дишане стана дори още по-шумно. По пламъка в очите му знаех какво следва. Знаех, че ще усложни нещата, но въпреки това не помръднах и на сантиметър. Той посегна към бузата ми и взе кърпичката си. Бях се сдобила с хубава резка, която все още кървеше, но дори и да бях смъртно ранена нямаше да е от голямо значение. Когато се наведе към мен дъхът ми спря, но когато устните му се насочиха към наранената ми буза озадачението ми възстанови ритъма. Когато те докоснаха раната, усетих едновременно някакво облекчение и възбуда, която бе съвсем неуместна в предвид, че ме бе целунал по бузата, както се целува приятел… добре де не точно приятел, в предвид местоположението на ръката му. Когато се отдръпна и аз неволно докоснах бузата си, изненадата ми нарасна до величествени размери. Нямаше рана, само гладка, топла кожа.
- Как… как го направи ?
- Магия. – каза с лека усмивка той
- Да бе, кажи ми !
- Някой друг път. Сега имаме работа.
Като по команда, Темпт се появи с ангела, който бях парализирала. Саж, също се върна, но не носеше никой със себе си, точно както очаквах. Блонди връчи заложника на Саж, който като истински джентълмен ми се извини задето не можем да се запознаем сега, но ми обеща да стане съвсем скоро. След това изчезна. Темпт се доближи до мен.
- Добра работа, кукло !
- Благодаря, блонди, ти винаги ли си резерва?
- Нее, само тази вечер. Вие двамата позабавлявахте ли се? – погледнах към Хорър, чакайки той да отговори.
- Може да бъде и по-забавно – е направи го и сега съм още по-объркана
- Определено може, братко. Вкъщи е голям купон. Да тръгваме, а ?
- Да, да тръгваме.
Тримата полетяхме към къщата и на половината път разбрах за какъв купон става въпрос. От къщата на Хорър се носеше силна музика и какво ли още не. Партито отпреди няколко дни в сравнение с това бе направо бебешко. Нямаше спор, кралското семейство си падаше по забавленията, а тази вечер след всичко, което се случи… аз се чувствах в настроение за нещо, за което после ще съжалявам.

ох, колко обичам ангели, демони и вякакви такива <3
бтв, имената, хорър, саж, темп са изключително подходящи
моментът със заздравяването на раната беше много оригинален начин за вкарване на романтика!

Тази глава се получи малко гореща, но се надявам това да не ви притеснява Защото на мен ми е любимата

Глава 17

Намирах се в стая малко по-голяма от моята, обвита в черна кърпа. Къщата бе пълна с хора и други същества и поради тази причина Темптинг бе настоял да остана в тази част за вечерта. Бях изпратила Виктор за някакви дрехи и точно тези, които всъщност исках да облека лежаха на леглото, изгладени и още леко топли. Не знаех как го прави. Бях в банята само 15 мин. За това време той бе успял да отиде до другия край на къщата, да избере дрехите ми и да ги изглади дори. Обичам Вики, следващия път трябва да му благодаря. Преповдигнатото ми настроение беше досадно, нямаше причина да се чувствам така, но въпреки това се обличах танцувайки. Когато приключих се огледах в голямото огледало на стената. Носех кожени дънки и тесен потник както винаги. Усещах двата ножа във всеки един от ботушите си и чувството бе приятно…сигурно. Косата ми изглеждаше ужасно, затова я вързах високо, на стегната плитка. Облякох коженото си яке, в което имаше само два пистолета, които вероятно нямаше да влязат в действие повече тази вечер, но надеждата умира последна. Утре трябваше да се среща с Джинджър, но дотогава имаше много време. Тази вечер щях да се позабавлявам, а помежду другото можех и да се разтършувам малко, но всичко по реда си. Излязох от стаята и поех надолу по коридора. Подминах офиса и стаята на Хорър. Не чух и не усетих нищо вътре, затова предположих, че вече е на сепарето, на което го видях за първи път. Оказах се права, беше там заедно с Блонди и с някаква кучка, която се бе настанила най-нахално в скута му.
- Хей, кукло, тебе чаках ! Да отидем да си хванем нещо, а ? – Попита мен Темпт в очакване. Бих му отговорила, но точно в момента, се опитвах да задържа ръката си, която се бе насочила, към ножа, който по-рано споменах
- Добре ли си, Ани ? – попита ме Хорър, който очевидно доста бързо беше оздравял. Трябваше да оставя, онзи ангел да ти отреже крака, сега ти нямаше да си добре. Не го казах и с безразличие тръгнах към долния етаж. Е, поне външно.
Темпт ме последва, но когато стигнахме долу ме остави. Или по-скоро ме остави, когато едно от момичетата, което си беше избрал започна да му откопчава ципа още от тук. Мен за разлика от него никой не ме беше припарил. Не че не искаха, просто физиономията ми, която казваше “Доближиш ли се, ще ти отрежа топките” някак си не ги стимулираше. Вървях между тълпата, вбесена, изброявайки хиляда начина, по които мога да убия онази в скута му и поне още толкова, с които мога да убия него, но след малко се усетих, че няма смисъл. Нямаше смисъл да си провалям вечерта заради това, а и донякъде нямах право. Той не ми е никакъв, може да прави каквото си поиска и аз не съм му никаква, така че и за мен важи същото. Спрях и пуснах гласовете в главата си, които в началото ми причиниха болка, но след малко открих това, което търсех. Дискретен ум, еротичен, притежателя му бе добра партия, поне за тази вечер. Насочих се към бара и това което видях отговори на очакванията ми. Едър мъж, около 1,90 с рамене, чиито размери бяха внушителни, разбира се бе доста по-малък от Хорър, но и онази не беше много хубава. Офф, какви глупости ги говоря, няма да се съревновавам с него, нито да се опитвам да го карам да ревнува, нали така ?! Седнах до красавеца и си поръчах една водка. Огледах го по-добре и всъщност наистина се оказа хубавец. Очите му бяха сини, съвсем различни от неговите, косата му бе руса и късо постригана, отново никаква прилика. Изпих бързо водката си и когато отново се обърнах вече бях привлякла вниманието му. Заплашителното ми изражение го замени еротична усмивка. Той също се усмихна и се приближи повече.
- Здравей – гласът му бе плътен, но някак муден. Не беше от най-умните, точно затова бе идеален за вечерта.
- Здравей – казах аз, скъсявайки разстоянието – Аз съм Ани…
- Декстър, приятно ми е !
- И на мен, Декс, искаш ли да отидем на по…уединено място ? - попитах аз вече плътно залепена за него, нямаше как да ми откаже.
- Води ме. – само това чакам да чуя.
Хванах… Декстър за ръка и го поведох към сепаретата. Когато стигнахме там, Хор и онази още се натискаха, блонди, както очаквах го нямаше. Към компанията се бе присъединил и Сажир, с който по дузина причини исках да се запозная. Първо, той изглеждаше много интелигентен, липсваха ми смислените разговори на интересни теми. Второ, той привличаше Джинджър и караше белите и бузи да се сливат с яркочервената и коса. Сега вече в добре осветената стая разбирах защо. Той беше красавец. Но не като Блонди. В него имаше загадъчност, изглеждаше млад, но в очите му се четеше дълбока мъдрост. Която подхождаше идеално на името му. Всъщност имената и на тримата подхождаха на същностите им. Косата на Сажир стигаше до раменете му и ги обгръщаше като ефирен плат. Беше кафява, но с всяко движение, можеше да се забележи някакъв нов нюанс, като оранжево или червено. Очите му също бяха кафяви и топли, напомняха ми на моите, но неговите все още светеха по онзи отдавна изгубен за мен начин. Бе по-слаб от братовчедите му, но на бойното поле компенсираше с ум и тактика. Когато стигнах пред масата, хванала Декс под ръка, ръцете на Хор се свиха в юмруци, а Саж се изправи и се поклони дълбоко. Истински задник и истински джентълмен един до друг. Вече не се чувствах толкова ядосана. Саж ми подаде ръка и аз я поех с любезна усмивка. Облеклото му също бе от висока класа и това ми направи още по-добро впечатление.
- Радвам се, че най-накрая можем да се запознаем, Ани ! – каза с приятен, напевен глас Саж.
- Аз съм щастливката тук, чувала съм много за Вас.
- О, наричай ме Саж, става ли ?
- Разбира се.
- Разбрах, че си се записала в курса ми.
- О, да, нямам търпение да те видя в действие. Картините ти са изумителни!
- Благодаря, радвам се че ти харесват.Сега ще те помоля да ме извиниш.
- Тръгваш ли вече? – попитах разочаровано аз, наистина го харесвах
- За огромно съжаление, да. Имам малко недовършена работа, а и трябва да ставам рано утре.
- Добре, но ми обещай да си поговорим скоро.
- Имате думата ми. – Сажир стана и след като отново се поклони си тръгна.
Истински джентълмен. Продължих да гледам след него, разбирайки все повече какво вижда Джинджър. Но след малко вниманието ми бе отклонено. Хор и онази се бяха разгорещили и очевидно след малко щяха да отидат в стаята му, или пък нямаше... Обърнах се към…Декс, да Декс щастлива, че не си е тръгнал. Когато най-накрая разбра, че съм приключила със Саж, тай слага ръката си на бедрото ми и започва да ме целува по врата. Добре, че не е от бавните. Отпускам глава назад и издавам лек стон, въпреки че съвсем не е чак толкова добър. След малко взимам нещата в свои ръце и сядам в скута му. Започвам да го целувам, първо само по устните, после почти навсякъде. Това също не ми доставя голямо удоволствие, но на него определено му действа, защото усещам нещо твърдо да докосва кракът ми. От друга страна явно действа и на Хорър, от който се носи облак от гняв и ревност, заплашващ да избухне всеки момент. Във главата ми се завъртя идея, която щеше да го накара да изгони онази, а сигурно и Декстър, и да се заеме с мен, но не знаех дали искам да го използвам. Така ще му покажа, че правя всичко това заради него, но пък какво толкова, нима той не бе викнал тази заради същото. Но пък ако не направя нищо, ще си легна с непознат, който съвсем не е мой тип. Затова решавам да вкарам плана в действие, който се състои от един единствен поглед. Целунах врата на Декс и погледнах еротично към Хор, който както очаквах ме гледаше. И точно както очаквах се вбеси още повече. Очите му направо хвърляха пламъци. Пламъци, които ми действаха повече от ласките на Декстър. Още един поглед дори още по-предизвикателен и ГОЛ ! Онази е вън от играта. Остана Декстър. Така, това трябва да го изиграя добре. Точно като по поръчка, послушното ми кученце слага ръцете си на кръста ми и ме придърпва още по-близко до него. Надигам се леко нагоре, така че бюста ми да попадне на линията на лицето му и извивам глава към Хорър. Една малка усмивка и всичко е готово. Той стоварва юмрука си върху масата и цялата зала замлъква. Декс отпуска хватката си и поглежда към него. Вбесеният му поглед казва достатъчно, но когато през зъби изръмжава “Изчезвай” вече му става пределно ясно. Слизам от него, с лека усмивка, която не мога да сдържа. Декстър изчезва почти на бягане, а аз се заемам да оправям дрехите и плитката си, докато Хорър ме наблюдава ядосан, раздразнен, удивен и... възбуден.

Nero написа:

ох, колко обичам ангели, демони и вякакви такива <3
бтв, имената, хорър, саж, темп са изключително подходящи
моментът със заздравяването на раната беше много оригинален начин за вкарване на романтика!

Радвам се, че имената ти харесват. Доста време ги мислих и в крайна сметка наистина подхождат отлично на героите. Момента с целувката ми е един от любимите, така че благодаря

Малко ти е Мери-Сю героинята и не е ясно откъде владее всички тези неща. Единственото обяснение е "от Джени", а въобще не си написала какво е ставало при Джени, на какво я е учила.

Jane, не съм съгласна, че героинята ми е като Мери-Сю. Тя просто е много объркана, още в началото обясних, че в тя е и много добра и наистина зла едновременно. Емоциите й са пълна бъркотия, което признавам на моменти наистина може да бъде изнервящо и досадно. А при Джени е учила всичко, това как да владее силите си до това как да се бие и да манипулира. Наистина не съм го описала подробно, но съм го споменавала, всичките тези обяснения ги бях замислила за по-късно, но може би трябва да ги обясня по-скоро...

Имам предвид именно това под Мери-Сю. Че е много добра и много зла, както и че е добра с практически всяко оръжие, което е полезно тук. Но не е чак толкова лошо да започнеш писането си с Мери-Сю персонаж, важното е да съзнаваш, че го правиш, за да може в един момент да се откъснеш от него.

Разгледах нещата малко по-дълбоко, понаучих повече за този Мери-Сю персонаж, защото да призная не знаех много за него иии сега съм по-склонна да приема факта, че имаш право. Но както казваш това не е чак толкова лошо поне за момента... напоследък историята ми върви малко бавно...не знам, да си го кажем зацепих

Ами, според хронологията е време за разпит на ангела.

Глава 18


- Може ли да поговорим насаме ? – казва след малко Хорър, вече по-овладян. Все още бе ядосан и нямаше как да скрие желанието си, но въпреки това мислеше достатъчно трезво и явно реши, че не иска да прави сцени поне не още. Изправих се бавно и го погледнах изпитателно.
- Може, къде ?
- В стаята ми. – тръгнах натам, а когато минах покрай него дори имах наглостта да го подбутна леко с бедро. Когато го направих той стисна устни, наистина го вбесявах, но не ми пукаше. Точно в момента ми беше изключително забавно и това си личеше по усмивката на лицето ми.
Когато стигнах стаята му влязох направо, без да го чакам. След малко вратата се затвори с трясък и аз се обърнах като очаквах много неща, но не и това което виждах. Черните му очи излъчваха спокойствие и още нещо, което не можех да разпозная, може би съжаление или отчаяност. Продължаваше да ме гледа, а усмивката ми се стопи. Усещах че води някаква вътрешна борба и не можех да се смея на това по простата причина, че аз правех същото постоянно. Минутите минаваха и с всяка една той беше по-близко до решението си, а аз до нормалното си състояние. Когато отново заговори отново бях объркана и раздвоена, дори най-малката частица щастие беше изчезнала и беше позволила на света отново да нахлуе в главата ми.
- Анна… - името ми произнесено по този начин, по този нежен начин ме накара да затворя очи. Беше ми толкова познато и толкова болезнено. Впрегнах всичката си воля да задържа Даниел далеч от мислите си, бях толкова разсеяна, че не знаех дали съм способна да задържа ума си заключен. – не мога да ти дам това което искаш.
Отворих очи. Хорър се бе приближил, съжалението му вече бе очевидно, но не можех да разбера дали съжалява мен или себе си.
- Откъде знаеш какво искам ? – гласът ми ме почти като шепот, но в тишината, която бе настъпила бе достатъчно силен.
- Знам, че не искаш само секс.
- Напротив. – повиших глас и го погледнах право в очите опитвайки се да прозвуча по-убедително. И наистина прозвучах така, но не и за него. Имах чувството че вижда през мен. – И ти го искаш.
- Така е… искам те, но не така.
- А как ? – тишина – Как ?!
- Така както дълбоко в теб и ти го искаш. Бавно, но ти не знаеш това нали… Е нека ти кажа, ти не искаш от мен бърз секс. Искаш ласки, дълги целувки, нощи прекарани във взаимно безсъние, разговори. Искаш да ме притежаваш, да ме владееш, но и аз да владея теб. Но не можем да имаме това, Анна ! Нито ти, нито аз и двамата сме твърде прецакани. И двамата имаме тайни, тайни които струват много животи и това вече го знаеш много добре.
- Какво имаш предвид ?
- Знам, че криеш нещо. Спокойно не искам да знак какво, все още.
- Значи така ще бъде отсега нататък… Ще се бия с теб, а после ще те гледам как се натискаш с разни…
- Не, но само ако и ти не водиш повече такива… идиоти.
- Няма да се получи Хорър… по-добре да се махна от тук.
- Съжалявам, не може да направиш това точно сега.
- Добре…а може ли да те целуна ? – настъпи дълго мълчание и точно когато мислех да излетя от стаята, той пристъпи напред.
- Само веднъж…
- Да, за да знаем какво е…
- Няма да помогне.
- Може би, но можеш ли да спреш сега…аз не мога. – замлъкнах и за първи път очите му вместо да ме изпепеляват ме успокояваха. Гонеха хилядите мисли, убиваха всяко противоречие, превръщаха се във всичко.
Едната му ръка се плъзна около кръста ми и съвсем леко ме притегли по-близо. Другата погали скулата ми с невероятна нежност. Имах чувството, че топлината, която се излъчваше от него бе способна да разтопи ледник, със сигурност разтапяше вкамененото ми сърце. Ръката ми, която леко трепереше като че ли по собствена воля потъна в косата му. След малко устните му заеха мястото на очите. Леките им потръпвания, ми вдъхваха живот и будеха глад, който преди не бях изпитвала. Дори и по Даниел. Не издържах повече, долепих се до него колкото можех по плътно, повдигнах глава и го придърпах към себе си. Когато най-накрая устните ни се вплетоха, не можех да определя какво изпитвам. Не можех да помръдна, сякаш бях забравила какво да правя. За щастие това не го притесни. Той отново докосна устните ми и този път когато те потръпнаха, той се възползва. Езикът му нахлу в устата ми, а аз нямах време да мисля дали ще припадна. Вкопчих се в усещането сякаш бе самият живот. Устните ни се отделяха, но след секунда отново се намираха. Те сякаш бяха създадени един за друг и дори ние да не можехме да бъдем заедно, точно в този момент нямаше значение. След няколко минути, няколко много къси минути, той се отдръпна, но аз не можех да го направя. Главата ми падна на гърдите му, а слуха ми долови ударите на сърцето му. Можеше да ме пусне, можеше да ми каже да си тръгвам, но не го направи, затова и аз не го пуснах. Тъгата започна да нахлува, сега знаех какво означава той за мен и съжалих, че трябваше да се стигне до тук, за да го осъзная. Сега, когато знаех какво е чувството нямаше начин да успея да го пусна да си отиде. За щастие или за нещастие, отново не знам реалността щеше да го направи вместо мен. Вратата се отвори рязко и в стаята нахлу Темптинг, с наполовина закопчана риза и разчорлена коса. Аз и Хорър се пуснахме, а той съжали че не е почукал първо.
- Извинявай Хор, но е важно. – погледът на Темпт казваше “Нали ми обеща нещо” и точно в момента изобщо не ми помагаше затова се обърнах.
Хорър го последва в коридора и затвори вратата след себе си. Позволих реалността да ме удари, за да мога да се съвзема преди да се върнат. Сълзите ми напираха, но гнева и разочарованието ми ги удържаха или поне така си мислех докато една предателка не падна на завивката. Изтичах в банята и наплисках лицето си. Извадих нова кърпа от шкафа и попих водата, защото знаех че извадената бе пропита от миризмата му, както повечето неща тук. Излязох от там и тъкмо мислех дали да не избягам през прозореца, когато вратата се отвори. Стиснах зъби и насочих вниманието си към най-тъмните кътчета от съзнанието ми. Там беше това, от което се нуждаех – безчувствието, с помощта на което не се разбих на парчета, когато чух гласът му.
- Сажир е научил нещо интересно от ангела, който хвана…идваш ли ?
- Разбира се. – гласът ми не потрепна, това беше добре, но въпреки това не исках да насилвам късмета си. Затова докато излизах избягвах погледа му, а на вратата той бе така добър да се отдръпне, за да не се налага да го докосвам.
Доближих се към блонди, който все още ме гледаше по онзи начин, но след малко, когато усетих съжалението му, стана още по-зле. Сега пък ми съчувстваше. Докато вървяхме по заплетени коридори и слизахме по-надолу и по-надолу дори се опита да сложи ръката си на рамото ми, но погледа който му хвърлих явно го отказа. През цялото това време, Хорър вървеше след нас. Той също криеше добре чувствата си, но аз въпреки това ги усещах. Игнорирах своите, но не можех да направя същото с неговите, защото дори и да не исках неговата болка ми нанасяше много по-големи щети от моята собствена.

Добре е, макар че твърде много наблягаш на любовната част и твърде малко на съществената. И главите биха могли да са по-дълги.

Глава 19

Стъпките на Темпт и Хор отекваха в стените, а моите едва се усещаха. Вървяхме по тесен коридор, от края на който се чуваха ужасяващи писъци. Не исках да съм на мястото на притежателя им. Смъртта и миризмата на кръв се носеха из въздуха и никак не правеха това място по-приятно. Но и не беше нужно. Стаята, в която влязохме бе като извадена от филм на ужасите. Стените бяха опръскани с прясна кръв, а под нея имаше засъхнала. До стената бяха наредени всякакви уреди за мъчения, малко от които ми бяха познати. Те бяха в пълен контраст с всичко останало. Блестяха от чистота с изключение на едни в ъгъла, които бяха хванали ръжда, но ми се струваше, че това бе нарочно. В средата на стаята имаше метален стол, за който бе окован ангела, който бях хванала. Но това бе само предположение. Съществото на стола, бе покрито в кръв. Крилата му или поне това, което беше останало от тях бяха голи. Перата бяха на земята, потънали в локви кръв, а костта на която се бяха държали беше счупена на няколко места. Неочаквано в мен се появи желание да го нарисувам, счупените крила и желанието за смърт на обезобразеното му лице бяха божествени, поне за мен бе така. Нo най-невероятното в тази картина не бе ангела, нито мястото, а демона, който се бе изправил гордо до стола. Сажир свали окървавената си престилка с усмивка на лице. След като направи същото с ръкавиците си и прибра инструментите си, се обърна към Хорър и Темпт, а аз се отдалечих към другия край на стаята

- Това момче, се оказа същинска находка. – каза Саж, с тон, който съвсем не подхождаше на ситуацията. Но надали той някога издаваше емоциите си, или пък не изпитваше такива, нямаше значение, беше наистина опасен
- Какво научи ? – прогърмя гласа на Хор властен както винаги.
- Не разбрах кой ги е пратил, но разбрах защо…сигурен ли си, че може да говорим тук ? – Саж ми хвърли бегъл поглед, за да се разбере, че аз съм причината за въпроса му.
- Какво научи ? – повтори Хор.
- Били са изпратени да те убият, но и да научат дали информацията им е вярна. Вече е сигурно, господарю, създателката има нова потомка, която е преминала преобразяването. Казват, че тя е по-различна, но не знам как. Ангела каза, цитирам “тя ще сложи края на всички, родена е край свещената вода”
- Знаеш ли какво означава това ? – каза Хор, очевидно раздразнен
- Не, надявам се скоро да разбера, но това не е всичко.
- Този ден не може да стане по-хубав, а ? – Добави блонди, но в гласът му не се усещаше ирония, явно наистина го мислеше
- Хорър, дошли са точно тук, защото мислят, че въпросната “унищожителка” е на наша територия. – е, предполагам до тук беше отсрочката ми. Беше странно, че не изпитвах паника или гняв, задето ме бяха открили толкова бързо, просто се радвах, че скоро щях да мога да престана с преструвките.
- Хибридът е в точно този град, сигурен ли си ?
- Напълно, поне ангела и приятелчетата му го вярваха.
- Добре тогава, Темпт нека разнесат новината. Искам хората да се оглеждат, виж ти открили нашата унищожителка
- А после какво?
- Ще се опитаме да я привлечем на наша страна, ако не ще я убием.
- Ако е с ангелите с нас е свършено.
- Не бъди толкова сигурен… - Хор бавно се обърна към мен, точно когато постави цигара в устата си. Погледът му не издаваше нищо, но изражението му беше сурово.
- Ти какво мислиш?
- За кое ? – по инерция попитах аз
- За всичко това, или досега не ни подслушва?
- Не, аз просто…мисля, че щом е в града, но не в къщата, трябва да е при ангелите.
- Добре, тогава утре отиди там и ми намери нещо.
- Ще ме пуснеш, в къща пълна с ангели ?
- Братко… - тъкмо Темпт започна да обяснява, защо това е лудост, когато Хор го погледна смразяващо
- Точно това ще направя, очаквам новини утре в полунощ, ясно ли е ? – това ми прозвуча като предизвикателство.
- Напълно, господарю. – при отговора ми той присви очи, а устните ми се превърнаха в тънка линия.
- Добре тогава, Саж довърши го. Братко ти ела с мен. - Темпт и Хорър тръгнаха към изхода, но аз останах на мястото си. Бях сякаш вцепенена, не знаех дали изпитвам страх или съжаление към този ангел. Но ме болеше, не за него, но за някой. Не за Хорър, но заради… нещо. И тогава сякаш ми светна. Тъпата болка, съпровождана с разочарование бе заради това, в което се бе превърнал вида ни. Джентълмени отвън, изкормвачи от вътре. Тази война наистина бе ужасна, странно бе, че едва сега осъзнах в какво положение се намират всички. Забравили традициите си, задълженията и правата си, забравили своя бог, двете свръхестествени раси бяха обречени и щяха да повлекат и останалите със себе си.
- Ани, добре ли си ? - Гласът на Хор нахлу в съзнанието ми и с него дойде и срамът от това колко заблудена и егоистична съм била през всичкото това време.
- А, да …Какво каза ?
- Свободна си за тази вечер, Саж няма нужда от крушки.
- Да, разбира се, съжалявам.
- Няма нищо - каза загрижено с мелодичният си глас Сажир – Сигурна ли си, че си добре?
- Да, Саж… Приятна вечер. – Казах аз, като се мъчех да прозвуча възможно най-възпитано, след това излетях от стаята. Докато минавах край Темпт се усмихнах леко, след това избегнах погледа на Хор и почти се затичах по тесния коридор. На моменти губех равновесие и залитах, но стените винаги бяха там да ме подкрепят. След около минута се озовах в стаята си, и усетих че плитката ми се бе отпуснала. Махнах стегнатия ластик и ужасното главоболие утихна. НО кожата ми пламтеше. Свалих дрехите си без дори да си направя труда да заключа вратата и преди да се усетя, вече летях гола към малката стаичка с прекрасната картина. Облякох черната си одежда бавно, наслаждавайки се на мекотата, в опит да се успокоя. Когато бях готова застанах на колене и изпълних ритуала за преминаване от другата страна. Издишах бавно, и изпитах огромно облекчение, когато чух песента на птиците. Отворих очи и за момент се насладих на красотата, след това се затичах към дървото. Джинджър както винаги ме очакваше, на лицето й имаше усмивка, но не обичайната за нея. Онази лудешка, безгрижна усмивка бе заменена с майчинска. Лека и целомъдрена. На устата ми напираше извинение, но не го изрекох. Бяха открили къде съм и беше въпрос на време да разберат коя съм, бях се отдала на чувства и бях забравила целта си, но не се извиних. Просто защото тя не ми се сърдеше, тя го очакваше, знаеше какво ще стане или поне предполагаше, но второто ми изглеждаше малко вероятно. Тя протегна ръце, но аз не се хвърлих в тях, сега не беше време за чувства, а за мислене. Решенията се изреждаха в главата ми и се успокоявах, мисълта ми течеше гладко, а задачите ми се нареждаха във въображаем списък. Когато приключих не се нуждаех от прегръдка, защото не бях разстроена. Бях превъзмогнала чувствата си, заради расата си. И тя знаеше това, ръцете и се спуснаха бавно, а усмивката и не се промени. След малко седнахме една до друга, а птиците както обикновено накацаха около нея и започнаха да се надпреварват за вниманието й. Стреснах се когато усетих тежест върху рамото си. Не беше възможно да е птица, те не ме доближаваха. Но когато една кацна на китката ми се убедих. Красивото създание ме гледаше любопитно, сякаш ме виждаше за първи път. А не беше така, това бе любимата ми птичка. Обагрена в небесно синьо, в което се вплитаха черни шарки, малкото птиче, което можеше да се събере в ръката ми, беше бягало от мен цяло лято. Търсех го и го рисувах във всеки удобен момент, но то никога не ме доближаваше, а сега съвсем спокойно ме гледаше,и беше на път да запее. Чудех се какво се бе променило, когато Джинджър ми отговори със своя напевен глас.
- Ти, ти се промени, дъще. Осъзна коя си, на какво си способна, но най-вече какво дължиш на другите и кои зависят от теб.
- Не знам дали мога да се справя.
- Няма и как, това и на мен не ми е известно.
- Мислех си, че знаеш всичко – казах шеговито аз, но явно за Джени означаваше повече, защото когато отговори гласът и бе с една идея по-тъжен
- И двете сме бъркали тогава.
- Какво искаш да кажеш? - попитах аз още загледана в птицата си, която сякаш чакаше да довършим разговора, преди да ми попее
- Преди можех да догатвам бъдещето ти, виждах неясни картини, които ми помагаха да преценя ходовете си, но когато целуна онзи демон…
- Хорър. – прошепнах аз, сякаш имаше значение
- Когато целуна Хорър, стигна кръстопътя. Вече умът ти е ясен, защото знаеш възможностите, знаеш колко и какви са пътищата, но не си взела решение, и бъдещето ти ми е неясно… Страхувам се за теб, Анна, страхувам се, защото всичко това за мен е ново.
- И аз се страхувам.
- От какво ?
- От това да подведа всички, от това да унищожа всички и да нараня теб…от това да загубя Хорър. Но това е нормално, цял живот изпитвам страх, цял живот съм несигурна, но това ме кара да се чувствам жива, да се чувствам човек.
- Мисля, че разбирам… знаеш ли, хората винаги са ми били любимци, глупави и безразсъдни са, но също така са и безценни.
- Така е, а ти знаеш ли, че човешката част от мен е единствената, която истински познавам, единствената на която вярвам
- Да, знам.... - смехът на Джени рязко разцепи тишината и ме накара да откъсна поглед от сините пера.
- Какво? –попитах аз с лека усмивка. Просто бе невъзможно да не прехванеш от нейната
- Нищо, просто исках да те развеселя.
- Аз не съм тъжна.
- Но не си и щастлива.
- Нямам причина.
- Винаги има причина за радост. – каза безгрижно Джени, докато специфичната и усмивка се завръщаше.
- Може би си права. –казах аз и отново се обърнах към птицата си. Харесваше ми как звучеше това. Усмихнах се. Не бях щастлива, но си имах птичка. Никога нямаше да намеря пълното щастие, за което така копнеех, но поне можех да се насладя, на това което имах. Красива картина се промъкна в съзнанието ми, образите на майка ми, баща ми, Даниел…Хорър, сякаш бяха осветени от прожектори, но болката от ярката светлина я нямаше. Можех да гледам всеки от тях и да се сещам за щастието, което са ми носили. Можех да мечтая за щастието, което биха могли да ми донесат. И се усмихнах още по-широко. Птичката ми прие това за знак и запя. Звукът, звукът бе божествен, но не предизвика сълзи. Чувствах само спокойствие, но не защото ангелската ми страна ме бе успокоила., а защото и трите ми същности бяха замлъкнали, възхищавайки се на песента, която продължаваше да се лее.

Новата глава е хубава и е определено по-дълга. Обаче пак препращаш читателите към епизоди, на които не са били свидетели. Например това с птицата, както и пророчествата на Джени или Джинджър, не разбрах последно кое от двете предпочиташ.

С епизода с птицата не целях да объркам повече читателите, а да запълня празните пространства. Както каза липсва голям период от време, цялото лято, но не мога просто изведнъж да тръгна да обяснявам какво се е случвало, зотова се опитвам да съчетавам сегашните моменти с миналите, като вкарвам такива малки спомени. Джени е съкратено от Джинджър, нямам предпочитания към нито едно от двете, просто не искам постоянно да пиша пълното и име Не знам дали си ме разбрала, но просто не знам как хем да обяснявам миналото, хем да развивам случващото се в настоящето....Ако имаш някакъв съвет бих се радвала да го чуя.

Според мен трябва да се върнеш и да опишеш липсващия епизод където му е мястото. Така се получава голяма дупка, която колкото и неща да струпаш, няма да я запълниш.

Jane, опитах се да направя това, което ми каза, но не се получи. Просто мислите ми бяха несвързани и нищо не се получаваше, но смятам да опитам пак след време. Ето сега новата глава...


Глава 20

Пристъпих прага на стаята си в същия момент, в който нежните лъчи на изгряващото слънце се процедиха през прозореца ми, осветявайки носещите се във въздуха прашинки. Наистина вълшебна картина, на която ако имах време щях да се насладя. Забързах към банята, наслаждавайки се на тишината, която цареше около и вътре в мен.
Пуснах душа и влязох под топлата струя, която на момента отпусна мускулите ми. Поседях малко така, наслаждавайки се на покоя, който никога преди не бях изпитвала. Но разбира се все още имаше неща, които ме тревожеха и задължения които трябваше да изпълня, като лекциите и специалните мисии възложени ми от краля на расата. Образът на Хорър се промъкна като змия в съзнанието ми и точно като такава ме поквари. Армията му от малко, но горещи като водата спомени нахлуха заедно с него и ме накараха да се задъхвам. Но не и да ги оставя да ме превземат. Спрях водата и се завих с една от многото кърпи в шкафа. Освежаващия въздух лишен от еротична пара проясни напълно съзнанието ми. До първия ми урок оставаха още два часа.
Влязох в гардероба и се отправих към малкото дрехи от миналия ми живот, които ми бяха останали. Облякох си широка черна тениска, върху която имаше леко избледняло изображение на логото на „Avenged sevenfold” и черни дънки. Боса тръгнах към леглото, като по пътя се отбих до купчинката книги, които лежаха на земята. Взех тази, която бях започнала по-рано в библиотеката и с един скок се озовах между копринените завивки. След което зачетох, докато прашинките все още танцуваха. Не оставих книгата за да им се наслаждавам, но продължих да наблюдавам уникалния им танц с периферното си зрение. И така докато не осъзнах, че е време да тръгвам. Превих ъгъла на страницата и нежно оставих книгата на нощното шкафче. Обух един чифт чорапи, а след това и войнишките си ботуши. Допирът на ножа в десния ми ботуш ми напомни да взема коженото си яке, в джоба на което беше пистолета ми. Подръпнах леко завивката на леглото, която се бе изместила и излязох от стаята, заключвайки след себе си. Къщата не беше толкова оживена, колкото по време на големите партита, но пак имаше доста демони. Някои от които бързаха за лекции, а други просто бяха решили да започнат още от сутринта и се черпеха на бара. Не забелязах никой от кралското семейство и се запътих към вратата, когато сякаш от нищото изникна Виктор. Личния ми димен побърза да ми отвори вратата, а след това застана изправен до нея. Чудех се дали щеше всеки ден да ме изпраща така.
- Виктор, здравей? – казах с най-дружелюбния си глас аз
- Здравейте, госпожице, как сте днес?
- Много добре, всъщност, ами ти ? – Виктор сведе поглед очевидно смутен от въпроса ми, но това бе нормално димените не мислеха, че господаря им трябва да е загрижен за тях
- Добре, след като и вие сте така.- последва лек поклон от негова страна, който пък мен ме накара да се чувствам неудобно. – Нуждаете ли се от превоз до училището госпожице?
- Не, мисля да повървя, но много мило от твоя страна да предложиш – най-доброто, което можеш да предложиш на един димен – похвала
- За мен е удоволствие, пожелавам ви лек и спокоен ден, госпожице!
- Виктор, можеш ли да ме наричаш Анна или поне г-це Анна?
- Ъм, мисля, че да след като така искате...
- Добре, разбрахме се значи, приятен ден и на теб, Виктор!
- Приятен ден, госпожице...Анна. – след като димена ми отново се поклони, аз излязох навън, а есенният вятър подхвана косата ми, която все още бе леко влажна. Тежката врата зад мен се затвори, когато поех по масивните мраморни стълби. Наоколо нямаше много хора, но колкото повече се приближавах към колежа толкова повече хора, демони и ангели срещах. Представителите на хомо сапиенс не осъзнаваха какво съм, но ангелите избягваха погледа ми, демоните почти не ме забелязваха и поне това бе на добро. Когато стигнах пред входа се замислих за времето, когато поддавах документите си. И през ум не ми беше минало, че сега щях да съм хибрид, застанал на пътя на две свръхестествени раси, но съдбата е може да е истинска кучка притежаваща някои сериозни изненади в шапката си. Не знаех в коя стая трябва да отида и вървях по коридора объркана, като често спирах да попитам за посоката. След малко извадих късмет и едно момче ми покaза мястото което търся. Избягах преди да ми потърси телефонния номер. Влязох вътре и се насочих към дъното. Стаята бе доста голяма, на малко разстояние един от друг бяха наредени големи скицници, до които на малки поставки имаше моливи, бои и най-различни четки. Не успях да сдържа усмивката си, рисуването и изкуството като цяло винаги ме бяха удивлявали. Стомаха ми беше свит на топка, бях притеснена и развълнувана и приех тези нови чувства на драго сърце. Но усмивката ми като че ли привлече твърде много внимание, така че я скрих, или поне си мислех че съм го направила, докато човешкото момиче, с което се разминах не ми се усмихна. Е, какво пък толкова, мислех си аз когато застанах зад един от скицниците. Седнах на високия стол зад него и се огледах. Повечето от състудентите ми разговаряха оживено, за незначителни неща. Опознаваха се, разменяха телефонни номера и други неща, докато аз стоях сама най-отзад...същински аутсайдер. Поне това не се бе променило, все още си бях същия социалния инвалид както преди. Тъкмо разглеждах десетките цветове , които ми бяха предоставени, когато забелязах кестенявата й дълга коса. Момичето от библиотеката, което бе успяло да накара Темпт да се изчерви се настани на стола до мен. Пусна чантата си на земята, очевидно незаинтересована от съдържанието й, и издиша шумно. Беше задъхана, явно и тя се бе потрудила докато намери стаята и сега от усилието бузите и бяха зачервени. Красивата и коса бе леко разчорлена, но това като че ли не я притесняваше, също като мен тя бе заинтересувана от боите. Исках да й кажа нещо, да се запознаем, може би дори да си поиграя на сватовница и да събера малко информация за Блонди, но всеки път когато отворех устата си, мислите напускаха главата ми . Както казах по-рано, социален инвалид. Но сега, социален индивид, който можеше да чете мисли. Проникнах в главата и бавно и предпазливо, не исках да ме забележи. Очаквах да защити мислите си, но тя не го направи или беше твърде разсеяна или просто не можеше. Казваше се Бела, е и ако това не е подходящи име за нея. Исках да науча повече, но единственото за което мислеше в момента бе за това, колко хубаво би било ако имаше и вкъщи толкова много цветове. Добре, сега бе момента да кажа нещо, каквото и да е...
- Много цветове, а ? – и ако това не е оригинално начало на разговор, то не знам кое... Бела се обърна рязко към мен, очевидно стресната. Шоколадовите й очи се втренчиха в мен. Бе изненадана от това, че не не бе забелязала демона, който седи в нея, още от началото. След това изненадата и стана още по-голяма, когато си спомни за малката ни среща. Страхът й изведнъж взе превес и тъкмо когато си мислеше да си намери друго място, аз успях да изрека нещо по-различно от мъдростта от преди малко
- Няма нужда да се страхуваш, ако искаш аз ще се преместя... –тя сведе глава засрамена, а след това я тръсна, за да могат няколко кичура да скрият лицето й от погледа ми. Опитваше се да ме прецени, когато мислите и поеха в различна посока. Образът на Темптинг през нейните очи, беше дори още по-впечатляващ. Чудеше се как се казва и аз без да се замисля й отговорих.
- Казва се Темптинг – Очите и отново се отправиха към мен, но този път съвсем не бяха дружелюбни, беше възмутена и ядосана от това, че бях прочела мислите й. Веднага завърна концентрацията си и ги скри, не много умело, но вече поне не чувах всичко.
- Никога повече не чети мислите ми! – казвайки това тя почти ми изръмжа, а огънят в нея, за който никога не бих предположила ме изненада и успя да стопи леда поне от моята страна.
- Добре, Бела, просто настина мислех, че искаш да знаеш.
- Е, ако искам да знам ще те попитам, ясно?
- Напълно. – изсмях се леко и се загледах напред, давайки и възможност да ме погледне. Беше объркана от това що за демон съм аз. Също така беше заинтересована от Темпт. Това бе всичко което успях да чуя, през стената й. След като излязох напълно от ума й, обещавайки си да не нахлувам в личното и пространство отново, учителя ни влезе в стаята с малко черно куфарче в ръката си. Настани се пред голямото си бюро, а след малко започна да говори. Слушах го внимателно, беше на около 50 имаше две деца и съпруга на която изневеряваше, и искаше този час да види какво можем. След като съобщи това и на останалите в стаята се надигна шумна вълна от одобрение, която той нямаше намерение да потушава. Бела, застана пред приспособленията си неуверено. Беше притеснена и не знаеше какво да нарисува, когато взе обикновения молив с нежната си ръка и се обърна към бялото платно.
- Добра ли си с очите? – попитах аз, опитвайки се да звуча безгрижно
- Не знам – каза тя не окуражена от въпроса ми.
- Познавам един човек в много красиви очи
- Може би трябва да го нарисуваш...
- Не, за мен не означава нищо, няма да я има...
- Магията – довърши тя сякаш прочела мислите ми, което бе невъзможно. Допуснах по-вероятното, а именно, че знае какво имам впредвид
Отклоних поглед, давайки и малко уединение и след това насочих вниманието си към моето празно платно. Взех молива и затворих очи. Преглеждайки всички онези невероятни картини от изминалите няколко дни. Повечето от тях бяха напълно достойни да бъдат нарисувани, но не за пред хора и определено не за толкова малко време. Така че изхвърлих образа на ангела с прекършените крила и продължих да търся, докато красив нощен пейзаж не изникна пред очите ми, които веднага се отвориха. Ръката ми започна да се движи в началото бавно, описвайки това, което бях видяла, но след малко, когато падна отстрани на тялото ми, нещо липсваше. Точно там където лунната светлина падаше най-силно, имаше бяло петно. Отново затворих очи извиквайки картината, а ръката ми неусетно започна да се движи отново, вече по-агресивно. Линиите, които описваше бяха тъмни и съвършени, липсващата част все повече се разкриваше и още преди да бъде готова аз знаех каква е. Исках да спра, но художникът в мен не ми позволи и когато приключих и оставих молива на поставката, отстъпих назад и потърках палеца си, който леко ме наболяваше поради натиска.
Гледайки картината знаех, че той винаги ще бъде тази празнота в картините ми. Хорър винаги ще бъде в съзнанието ми и това малко напомняне някак си успя да стопи доброто ми настроение. Обърнах се към Бела, не изненадана от това което виждах. Тя тъкмо оставяше молива си с разтреперена ръка, когато също като мен отстъпи назад. Очите които се взираха от платното бяха невероятни, веждите над тях бяха свъсени, а това изражение бе толкова познато, поне за мен. Бях права, Темптинг наистина означаваше нещо за нея, очите които визирах по рано, същите които оживяха под ръката й създаваха магия. Когато професора спря до нея очевидно беше на същото мнение. Поговори малко с Бела, незабелязващ, че тя все още не можеше да се концентрира върху думите му, а след това продължи нагоре, отминавайки ме.
- Не е чак толкова лош.- промълвих аз достатъчно силно за тя да ме чуе, а след това кимнах към платното.
- Нека, не говорим за него.- каза тя уморено
- Просто казвам, аз съм му приятелка и бих направила всичко, за да му помогна.
- Това ли правиш тук, помагаш на приятеля си да свали поредното момиче.
- Не, тук съм, за да рисувам, кълна се той за нищо не ме е молил.
- Добре, да си знаеш, че ако те помоли няма да му се получи. – онова близко до ръмжене говорене отново се появи и отново ме изненада, не по-малко от преди
- Той не е такъв.
- Добре. – каза тя остро и сякаш сложи край на темата, поглеждайки ме така сякаш бе готова да ме удари, ако кажа още нещо. Това заедно с ефирната й външност бе комбинация, която те караше да ококорваш очи, точно както аз бях направила.
- Знаеш ли доста си страшна... – отбелязах аз, впечатлена от куража й. Тя от своя страна ме погледна заинтересована от настойчивостта ми.
- Как се казваш? – попита тя изправяйки гръб
- Ани, но можеш да ми казваш Анна.
- Приятно ми е да се запозная с теб, Анна.- изрече тя на език галещ ухото. Език, който отдавна бе забравен и погребан. Това бе древния език на демоните и ангелите, създаден още преди войната да започне. Джинджър ме бе научила на него дотолкова, че да мода да го разбирам и донякъде да го говоря и това, че една цивилна го говореше толкова свободно възбуди любопитството ми.
- Коя си ти ? –попитах аз, не способна да скрия интереса си към потеклото й
- Някой друг път ще говорим за това - каза тя, ставайки от стола си, точно както всички останали. Явно часът бе свършил
Преди да успея да се опитам да я задържа, тя тръгна надолу и се сля с тълпата напираща да излезе. На моменти забелязвах отблясъците на слънцето в косата й, а след като напусна стаята вниманието ми се насочи към красивите очи на Темпт.
Те си пасваха идеално, помислих си аз напускайки залата последна