(още няма заглавие)
1.
- Тост за Дейган! – каза Рогаар и вдигна халбата си с медовина – Нека боговете винаги да му показват правилният път и да направляват меча му към победа над всичко, осмелило се да пресече пътя му!
Рогаар малко пресили речта си. Всички в пивницата зашумяха. Почти всички преполовиха своите халби, голяма част ги пресушиха на един дъх. Седемнайсетият ми рожден ден. Какво повече от това? Съселяни, приятели, познати, непознти, винаги когато някой навършеше заветното пълнолетие цялото село се сбираше в Голямата пивница и пиеше за здравето на му. Това беше традиция от много отдавна и винаги се спазваше.
-Дейган, може ли само да те помоля едно нещо? – ми каза Рогаар като седна – Ако наистина речеш да станеш първия в Империята вампир с обратна захапка да ме предупредиш да ходя да си наточа кинжалчето дето ми го подари преди време.
Аз се засмях. Не заради шегата с вампира – майка ми ми е разказвала, че баща ми е бил орк, и открай време долната ми челюст започна да се разширява малко по малко, пък и долните ми зъби вече стърчаха. Тъй като лицето беше що-горе като на „чистокръвен“ елф (както ги наричат хората) наистина приличах на някакъв вампир с обърната челюст. Засмях се заради това, че Рогаар все още пазеше кинжала, който му подарих когато бяхме на по осем години. Това беше по-скоро играчка, отколкото истински кинжал, но беше направен от истинско сребро и здраво наточен. Подари ми го пътуващ войн, на когото помогнах да намери няколко редки билки, виреещи само по нашите земи. Подарих го на Рогаар за десетия му рожден ден. Аз тогава съм бил на осем. Мислех че го е загубил някъде. И все пак, той го пазеше. Стана ми някак приятно на сърцето.
Рогаар също надигна своята халба с медовина и я изпи цялата наведнъж. Винаги съм завиждал на хората заради този техен „талант“ – можеха да пият всякаква Огнена вода в големи количества, при това без дори да им се завие свят. По тоя показател аз се отличавах от останалите в селото – елфите по принцип не обичат Огнена вода, и аз така – много лесно ме хваща и после.... случвало ми се е на сутринта да не помня какво съм правил миналата вечер, при това само от един напръстник бренди. И все пак надигнах своята халба и я преполових. Може би откакто оркската ми същност бе започнала да се показва все пак щях да възприемам медовината по-леко от преди.
След десет минути оркестъра започна да свири. Повечето мъже станаха от местата си, поканиха дамите на танц и съвсем скоро земята се затресе от тропането на крата по дървените дъски на пода. Аз и Рогаар останахме на пейката. По едно време той ме побутна и посочи с поглед Джийн – младо момиче, живеещо в къщата до тази на Рогаар. Джийн седеше отсреща и гледаше с леко тъжен поглед приятелките си, които танцуваха с младите мъже, които все още не бяха тръгнали да търсят щастие някъде във пределите на Империята, или извън нея. Погледнах приятелят си. Той ми смигна. Погледът му беше достатъчно красноречив и настоятелен. Аз бавно станах и, залитайки, се затътрих към масата, на която седеше Джийн.
Когато наближих, Джийн ме видя и се усмихна. Усмивката и сякаш ме омагьоса. Познавах семейството и, повечето от тях бяха завършили Унивесритета на Аркадийя, където беше седалището на Братството на Маговете, пък и те се учеха на магия още откакто започваха да ходят изправени без някой да ги държи за ръчичка. Помислих си че тя вече бе наложила някакво заклинание, което да ми завърти главата (а може би медовината ми я беше завъртяла, все още не мога да реша). Все пак стигнах до масата и без да се просна на пода, което, в случая, си беше постижение.
-Хеей, вампирът с обратната захапка – каза момичето и леко ме подхвана когато се опитах да седна на пейката, защото за малко да се изхлузя от ръба й – Леко!
Аз се ухилих, оголвайки несъзнателно двата ми набедени за вампирски долни зъби. Като се замисля сигурно съм изглеждал като някой от Принцовете на Смъртта – с тъмна кожа, издължена физиономия и леко разширена долна челюст със стърчащи от нея два бели зъба.
-Знаеш ли, не схващам какво толкова ме сравняват с вампир... – подхвърлих шеговито. Джийни се усмихна.
-Не си ли се гледал в огледалото наскоро в огледалото?
-Чакай де, нали уж нямам отражение?
Тя се засмя. В смеха й също имаше нещо... вълшебно. Все още си мислех, че ме е омагьосала. Вдигнах поглед към музикантите и казах:
-Един танц?
Джийн като че само това чакаше. Скочи от масата и ме повлече със себе си. Аз едва се задържах прав, на два пъти си оплетох краката и за малко да се просна в цял ръст на дървения под като чувал с картофи. Не помня как успях да изкарам още два часа танци, помня само че краката ме боляха адски след това.
След края на празника трябваше Рогаар да ме носи до вкъщи, защото вече едва-едва бях в съзнание. Дори по едно време Джийн наистина трябваше да ми направи някаква магия че да не взема да предам богу дух. Седемнайсти рожден ден, а? Да знаех какво ще се случи, да бях избягал в столицата, да не ме намерят съселяните. Е, вечерта свърши. Можех да си отдъхна.
Когато влязохме в нас Рогаар ме сложи на един стол, запали огъня и започна да ми вари отвара „очистител“. Когато за пръв път се напил (което не мога да си го представя, защото дори след края на празника ми Рогаар дори не му се беше замаял погледа), баща му го научил как от обикновен билков чай да направи отвара, пречистваща тялото от ефектите на Огнената вода. На да пъти ми го беше правил, и наистина действаше.
Рогаар сипа малко чист чай на себе си и го остави да се запарва. После погледна към бутилката ловно вино, стояща близо до огнището и предложи:
-По чашка?
Изгледах го, като че ли се бе превърнал в лисица, но като видях, че се е ухилил, му отговорих:
-Ти си сипи, аз съм въздържател.
Рогаар не успя да се сдържи започна да се хили истерично. Някой незапознат би казал, че той, все пак, е пиян, но аз, за дванадесетте години в които сме били приятели, научих, че той може да започне да се смее от най-малкото нещо, при това без да спира няколко минути. Най-накрая приятеля ми се успокои и ми наля от отварата, която преди малко едва не разля. Чукнаме се с глинените чаши и отново си пожелахме здраве. След това той погледна през позореца и възкликна:
-Я, луната стигнала зенита си. Хайде, аз ще се прибирам, че имам...работа да върша.
Той ми смигна. Мина ми през ума да отида с него (след отварата му бях готов да изкача Великите планини), но все пак предпочетох топлата постеля. Пък на другия ден трябваше да стана рано. Помолих го да ме събуди утре малко преди изгрев. Взехме си довиждане и той изчезна в мрака. Легнах си и заспах почти веднага. Вечерта мина добре. Сравнително...
2.
Сутринта някой почука на вратата. Веднага разбрах, че е пощальона, защото само той чукаше по четири пъти. Станах от леглото и осъзнах, че съм заспал с дрехите от снощи. Какво пък, не се бяха намачкали толкова много.
Под вратата пощальона беше пуснал писмо. Нямаше подател, но като го отворих разбрах от кого е – вътре имаше парче хартия с написана на него една дума – „Ставай!“.
Отидох до огъня, който още не беше загаснал от снощи. Разбрах, че не съм спал много малко, макар че бях бях свеж като маруля. Сложих няолко цепеници в оъня и си сварих чай. Не бях гладен, но все пак изядох малко от пая, който беше останал от вчера. Мина ми през ума че трябва да сготвя. Когато дойдеше човека, когото чаках, щеше да е изморен и гладен.
След импровизираната закуска изметох къщурката, разтребих избърсах праха от рафтовете. Като свърших слънцето вече беше изгряло. Отидох до бакалията и купих малко храна. Мислех да сваря супа от говеждо, както ме беше учила майка ми. Тя беше госта, когото очаквах. Майка ми. Не се бяхме виждали отдавна. Преди около два месеца тя тръгна на път. Имала работа някъде на север, близо до границите на Империята. И днес се връщаше.
Около обяд отидох при Дра‘арг, който имаше мелница в края на селото. Няколко дена във седмицата работех при него – помагах му с мелницата и с търговията, когато пътуващи търговци минаваха оттук. В края на седмицата той ми плащаше от трийсет сребърника до десет златни монети, в зависимост от работата, която бях свършил. И от седмичната печалба, разбира се.
Днес Дра‘арг изглеждаше различен. Той седеше на една малка масичка във мелницата и пиеше нещо. Поздравих го и го попитах за повода за празнуване. Той ми разказа, че днес е рожденият ден на Лайда, дъщеря му. Помня я. Когато бях на пет-шест години много обичах да си играя с нея. Винаги когато майката на Рогаар (мир на праха й) или моята майка имаха някаква работа, винаги вербуваха Лайда да ни гледа. Когато станах на дванайсет тя се затри някъде по Империята. Мелничаря казваше, че често си пишат. Тя била добре, имала доходна професия, но не искала да сподели каква. Бях чул слухове, че се е присъединила към Черните. Но ако иска да бъде наемна убийца, ако това и се отдава, кой може да я съди? Срамна работа няма.
Дра‘арг много обичаше Лайда. И много се обиди, когато му отказах да пийна бренди с него.
-Дай поне един пръстен, а? За здравето на дъщеря ми.
Това беше наш лаф. Един ден той ми сипа малко да пийна от неговото специално бренди. Не помня по какъв повод. Той ми беше сипал много малко в една стъклена чашка. Но, докато ми я поднасяше, по някакъв начин беше изпуснал пръстена си в чашата. Течността в нея беше точно толкова, че да го покрие, и нито капка повече. Оттогава това си остана като шега между нас.
-Добре, един пръстен. Но само толкова, че снощи малко попрекалих..
Мелничаря ми сипа и двамата се чукнахме. Попитах го дали има работа за мен. Той отговори отрицателно. Тази седмица едва ли щях да съм му нужен, тъй като и той щял да заминава някъде, може би да договори някой да дойде да постегне мелницата – тя със сигурност имаше нужда от нещо такова.
Сбогувах се с Дра‘агр и тръгнах към вкъщи. Супата нямаше да се сготви сама. Навън беше доста хубав ден. Може би трябваше да изляза, да подишам чист въздух.
Супата стана много хубава. Ричард, търговецът, беше докарал някакви подправки от Великите планини, които миришеха чудно. Оставих говеждото да поври още малко и излязох да подишам чист въздух. Ех, Империята беше много красиво място. Близо до главния път имаше тунел в скалите, който водеше до скален перваз, от което се разкриваше уникална гледка. Селото ни е построено на малко възвишение в подножието на Бялата планина, а долу има безкрайно поле, като излязло от картина, оръсено с цветя, които цъфтяха в онзи пролетен ден, и покрито с вечнозелени дървета. Изкачих се по скалите. Като малки с Рогаар много често идвахме тук. По цял ден можехме да седим на перваза, да си говорим и играем, възхищавайки се на гледката. Рогаар дори се шегуваше, че ако стоиш твърде дълго на балкона, гледайки към тази райска градина, ще полудееш. Детинска шега, но много вярна. Гледката наистина можеше да те доведе до умопомрачение. И все пак, беше красиво.
Докато съзерцавах гледката чух някой да говори зад мен:
-Полето отдавна не е било така разноцветно, а?
Беше Рогаар. Той имаше право – миналата годи пролетта така и не дойде, зимата не разреши на цветята да разцъфнат, а лятото изгори едва покълналите коренчета.
-Майка ти си идва днес, нали? Искаш ли помощ с домакинството?
-Не, вече почистих. Ако искаш ела да те черпя една паница говежда супа.
-Не бих отказал.
Тръгнахме към вкъщи. Изядохме по една паница от супата, която наистина бе станала много хубава. Бях сготвил един казан, така че не се притеснявах, че няма да остане за майка ми.
Когато Рогаар си тръгна, аз седнах да почета малко. Книгата за владетелите на Подземното царство наистина беше интригуваща. Имаше и карта на светилищата им из цялата империя. Едно от тях беше близо до нашето село, може би щях да го посетя по-късно. По едно време съм заспал.
* * *
Когато се събудих вече беше сутрин. Осъзнах че съм спал на стола, но не ми беше студено, както обикновено ставаше когато заспивах на стол. Някой ме беше завил. Помислих си, че Рогаар бе дошъл да вземе нещо, което беше забравил, но когато видях голямата кожена чанта на масата, разбрах, че мама се беше прибрала.
Мама спеше на леглото, което бях извадил. Със сигурност беше много изморена, но спеше толкова спокойно. Нощните елфи са удивителни създания. Благодарение на смесената кръв на Тъмните елфи и хората, те са надарени с изключителна ловкост и издръжливост. Но емблематичен за тях е сънят им. Нощните елфи имат най-спокойният и мирен сън от всички раси и се събуждат най-отпочинали от него. Оттам е произлязло и името им. Хората дори имат старо суеверие, според което ако събудиш Нощен елф от дълбок сън, без от това да зависи нечий живот, те очакват беди.
Преоблякох се и прибрах съдържанието на чантата по чекмеджетата. Майка ми никога не носеше много багаж, дори когато отиваше на далечно пътешествие – най-много две роби за изпът, една официална премяна (за всеки случай) и няколко чифта обувки, всичко това прилежно сгънато и прибрано в голяма кожена чанта.
Но този път в чантата намери и нещо друго. Брадва. Доста изящна и странно изглеждаща бойна брадва. Не разбрах от какво беше направена, но майстора, който я бе направил, определено е знаел какво прави. Острието беше закалено няколко пъти и така наточено, че ако се съдеше само по него оръжието чисто и просто можеше да мине за меч. Когато замахнах с нея въздухът леко изсвистя и брадвата за момент излъчи слабо отровно-зеленикаво сияние.
Оставих брадвата на масата. Наистина много ми хареса, но имаше и нещо плашещо в нея. Взех си книгата и излязох да се разходя.
останалото - in construction
