И нека бъде светлина, и нека бъде звук

***

Онази цялата театралност,
която всекидневно носим върху си,
зашита към вечната печалност
с две-три жертви ще свалим от гърба си.

След дни, месеци или години
ще се опитаме да дишаме свободно-
без мрежи, вериги, но дели ни
тъмна пропаст- на вечността производно.

Ние, ужким падайки в нея
истински се лъжем, вярваме лъжливо
"Светлина да стигна ще успея!"
мислим, сричаме, но някакси парливо

надеждата изгаря плътта ни.
мечтите далеч неибежно отлитат.
добро и зло разделя духа ни,
но само след мигване пак се преплитат.

Детска вяра в света

От дете ми разказват за многото тайни,
които днешният свят някъде крие.
Помна добре "Потрай малко. Те са безкрайни!",
но ако някой скришом откраднал ги е?

Полета необятни, облечени в ръж.
Гори непроходни, пълни с магия.
Реалности други, в които неведнъж
път към тайните опитвах да открия.

Облаци пухкави, вдъхващи ми свобода.
Слънце далечно, което исках да стигна.
Неясни картини на тайните във вода,
размиващи само след като мигна.

Океан от спокойствие, пълен с любов.
Плажове приказни, зовящи морето.
За многото тайни все още не съм готов,
защото не си е отишло детето.

Не мога да ти уловя ритъма в последното, но идеята и образа, който си създала, ми харесват много.


"Така както съм тръгнала може
все пак да стигна по някакъв начин
до мястото, което предложи,
но от сума ти време прости си крачим.

На всеки шест стъпки поглеждаме
към безкрая на нашия път и мечти,
чрез надежда се презареждаме,
но тя липсва, изчезна, няма следи.

Продължаваме тъжно, безцелно.
Крачка след крачка, без да се уморим.
Редим мисли и чувства разделно,
но разбърква се всичко като заспим."


Това ми прилича на Хаосът, преди да заспим. Харесвам и него. Тук улових ритъма =D И, ако трябва да бъда напълно честна, ще кажа, че си пропуснала много запетайки /извинявай, маниак съм.. д;/

"***" Тук същото със запетайките. Но пък това е страхотно. Чудесно.

хей, мерсиии ^^
и да, запетаите, знам аз, че винаги пропускам все някоя някъде

Любов, върви

С теб- не искам да се срещам вече.
Не идвай даже и в съня ми.
Любов, тръгни. Избягай надалече.
Не чуваш? Тъй слаб ли е гласа ми?

Тръгни си, моля те. И забрави ме,
защото аз въобще не мога
в очите ти да кажа, че боли ме.
Нямам воля, сила. Ти си дрога.

С теб всичко започва и свършва.
В чудо превръщаш всеки мой ден.
Кажи ми, любов, как се прекършва
такова чувство израснало в мен.

Защо обаче никога не питаш
как се чувствам и дали боли ме?
Не искаш, любов, дори да опиташ.
Но поне се прави. Давай. Лъжи ме.

Знам много добре, че съм пристрастена,
но изходът е твърде илюзорен.
Любов болезнена, но съкровена.
Тръгни си. Остави ми само спомен.

Съня

Ще ме сънуваш. Няма да ме имаш.
Единствено като случаен гост
ще се отбивам, но от мен ще взимаш
тайната на механизма прост.

Аз отначало май ще се дърпам.
След туй ще реша- нека му дам!
Виж го какъв е- жален опърпан!
Как може в съня да е сам?!

Ще бъда учител. Той- ученик.
И двама, вървейки ръка за ръка,
ще търсиме оня- заветния миг,
вълшебно зовящ в света на съня.

Щом пристигнем в онази земя
забрави, че си ти. Вече си друг.
Духът ти скита по диви поля
в светлини преоблечен и звук.

Тук няма да има нищо познато.
Това- все пак е царството на съня.
С теб ще се срещаме само когато
умората дойде и нощем заспя.

Бъди ми изгрева на дните
и залез, ала не забравяй,
че нереални са мечтите
и затова- недей оставай.

Щом вземеш всичко, замини си.
За миг дори не се обръщай.
Аз моля силно, отиди си.
Успех, късмет. Не се завръщай.

Не се замисляй. Просто тръгвай.
Ще мине време. То лекува.
Дори не се самозалъгвай,
че любовта не се сбогува.

Тя също тръгва и забравя,
че изгрев и залез била е.
След нея нищо не оставя,
защото просто не желае.

Lirael написа:

Ще мине време. То лекува.
Дори не се самозалъгвай,
че любовта не се сбогува.

Този куплет е страхотен. И другите са много красиви, но този особено много.

благодаря, благодаря ^^

***

Всички пътища водят
отново и отново
към никъде
към всякъде
към никого
към всекиго
към мен
към теб
Събират любовта ми
отново и отново
в торба
в кашон
в ковчег
на трон
на куп
Разказват съдбата ми
отново и отново
без радост
без любов
без тъга
без път
без цел
без край
Разкриват тайните ми
отново и отново
без да чакат
без да питат
без да връщат
на всеки
на никой
Показват живота ми
отново и отново
с детайли
с проблеми
с драми
с сцени
с мен
с теб
Всички пътища (не)са
отново и отново
с теб
до теб
чрез теб
към теб
без теб...

Aбе...много ми се искаше да те питам...сега ли го изживяваш това?
Вярно, нахално е, ако не искаш не си длъжна да отговаряш.

не, не е нахално. няма проблем. вече го изживях, за щастие.просто трябваше да се оттърся някакси от случилото се и преживяното. а за мен няма по-добър начин от писането.
и лиса, благодаря ^^

Lirael написа:

а за мен няма по-добър начин от писането.

Стихотворението ми хареса, но това ми хареса повече!

^^

Без теб

Жегата е още по-непоносима,
когато теб те няма в града,
когато болката ми е като за трима,
а спасението ми е нощта.

Но дори в нея трудно се намира
мечтано бягство от реалността.
Тъгата ми все по-ясно се съзира
и адски тясно ми е у дома.

Прозорците от нощи са отворени,
причакващи те да влетиш през тях.
Цветята от перваза са съборени-
идвал си. но било ли те е страх?

От какво? Кажи. Аз тайно се надявах,
че може би за нощ или за две
ще бъдеш мой, аз- твоя. ала не успявах
даже да допра наш`те светове.

Ти винаги вратите ми затваряше,
когато тръгваше си за нощта.
У дома с жега ме оставяше
и заминаваше си от града.

Физици-умници

Физиката- тъй невярващо ме запленява,
че даже търпение си нямам да узрява
ябълката от онзи Нютоновия закон,
след който- на бас!- че Исакчо е вдигнал купон.

А как му беше името на оня с лоста,
дето уж Земята щял да вдига, ала моста
между реалност и шизофрения е малък
и минеш ли по него моментно ставаш жалък

в опита си да промениш това, което
Природата е казала да не бъде завзето
от физици-умници, които разрушават
света, ала лицемерно ни успокояват,

че зад абсолютно всичко ненужно се крие
напредък, просперитет и доверчиво ние
трябва да заучаваме формули, задачи,
за да може- макар и назад!- света ни да крачи.

Аааа, физикатаа :х . Ще я унищожа!!!

Недей така бе! Физиката е що-годе яка. Се пак благодарение на тия хора дето са учели са има компове. Да не растат по дървесата. хаххахаххх

Иначе стихотворението е много яко. И предното също. Браво.

Това за физиката не ми хареса. Много е грубо.
"Без теб" е красиво.

То е само в изблик на гняв към госпожата
иначе не към всички, ест

хахаххх. аз си помислих, че тотоално мразиш физиката.на мен лично понякога ми иде да умра като я уча, но като се сетя, че ми развива начина на мислене (не че е нещо особено начина ми на мислене, де) и изобщо учи на нещо се стягам и аре пак. но сега в 8-ми клас е лесно, после кой знае кво ще стане... и с тая електроника дето ще я уча...фамилията ми ще се разгони.

и мен на моменти тотално ме отчайва. но си казвам "още малко, още малко"
и късмет с електрониката

oх...мерси. заболява ме сърцето като си помисля. и тея хардуери дето ще ги зубкам. бе мани...

п.с. ние тука на чат си го обърнахме хих

има нещо такова
ще ни го опростят :д

Запомни

Ако искаш, запомни ме. но такава,
каквато с тебе съм била.
Слушай. Запомни! Каквото и да става,
ти беше и ще бъдеш моите крила.

Защото заедно неспирно летяхме
към безкрая на чудатите си мечти.
По пътя дори за миг не поспряхме
и никой не каза "Уморих се. Поспри."

Онези дни, пълни с толкова слънце.
Онези наши нощи, пълни с звезди,
когато упорито- зрънце по зрънце
градеше "Обичам те. Обичай ме ти!"

А онази твоя усмивка, която
ме преследва оттогава всеки мой ден.
Питам "Кога ще спре?". Отвръщаш "Когато
от теб, от любов съм уморен, разорен,

което, любов моя- ти продължаваш-
Вероятно? Сигурно! Няма да се случи,
защото с "Обичам те" потвърждаваш,
че всеки от другия любов ще получи."

Губейки

Ако можех
ако чаках
ако молех
щях да върна теб
твоята усмивка
(която ме разтапяше нежно)
твоята целувка
(която дефактор не познавах)
твоите очи
(които ме изпиваха жадно)
твоят поглед
(в който потъвах безнадеждно)
твоят пламък
(който смело разпалваше моят)
твоят смях
(който просто си беше твоят смях)

Но това беше
отдавна
някога
преди
Но това (не) е
забравено
преживяно
минало

Ако бях по-
настоятелна
упорита
уверена
смела
мен
Но не съм
но не мога
но не чакам
но не моля

И губя
бавно и бързо
лесно и трудно
денем и нощем
твоята усмивка
(вече лицемерна)
твоята целувка
(така непозната)
твоите очи
(вече негреещи)
твоят поглед
(вече не и за мен)
твоят пламък
(така неразпалващ)
твоят смях
(вече толкова чужд)

И губейки, губя всичко...
дори мен- цялата
дори теб- целия
.