The Quiet Corner

xx

***
Далече някъде свети луна.
Между тези четири стени
тишината и мракът
правят любов,
а ние сме техните деца:
тя, аз и безсънието.
Безмълвни сенки без имена.
Косата й е толкова червена
напоена сякаш с кръвта
на всички мъже,
които на драго сърце
биха умрели за нея.
Толкова е тихо -
казва ми тя,
че чувам как мигаш.
Но аз не мигам.
Само тя.
Толкова е тихо,
че чувам как сенките
се стичат бавно
по тапетите...

<3 изумяваш ме как с толкова малко думи можеш да придадеш толкова силни емоции, които направо могат да те убият, или докарат до душевен оргазъм д;

Радвам се, че е постигнало ефект. Отне няколко седмици на съзнанието ми да го роди в такава форма - с възможно най-малко думи и най-много осезаемост.

ПЛИСКА
е била някога столица на велика държава.
Сега е само автобусна спирка в столицата
на несбъднатите блянове.

евала, човек.
разтърси ме!

Quietly написа:

ПЛИСКА
е била някога столица на велика държава.
Сега е само автобусна спирка в столицата
на несбъднатите блянове.

;///

имайки се предвид, че почти секи ден чакам там автобуси и тролеи и имам сума спомени просто...
реве ми се.

Много спомени там. Всеки път като мина от там и гледам хората се чудя как се чувстват и дали някои не се питат "Какво правя тук? Ако бях по-смел можеше сега..." или други подобни въпроси. На Плиска, имам чувството, се е събрало цялото съжаление на цяла София. Много тъжно място.

-

Кому е нужно да е някакъв си цар,
Когато има собствена веранда?
Животът ми се струва остарял
Минута или няколко след пладне.

Пореден ден небето ми се мръщи,
Градът се стича в локви под краката ми.
Парите за храна са на привършване,
Но имам винаги стотинки за цигари.

В устата ми горчивия привкус –
Любимата си тръгна със зората;
Дъждът потраква тихия си блус
По ламаринения покрив на бараката.

Човекът без любов е и без път,
Но днеска всички пътища са кални.
Ще чакам да престане тук дъждът
В компанията на последните цигари...

Това, лично за мен, е едно от най-силните ти стихотворения.

Благодаря ти, като се има предвид, че е последното, което съм писал, ще приема това като знак на прогрес!

За цял живот
~ На Н.

Не ме забравяй: аз съм пътника,
с когото някога споделяше пътека.
И още: хляба, виното и сънищата,
смехът, тъгата, тишината на нощта
и ударите на сърцето.
И още много. Някога, отдавна.
Но после пътищата ни се разделиха.
Живот! Какво ли друго ни остава,
освен да продължаваме към неизвестното?...

Да помним!
За това не ме забравяй,
носи ме винаги със себе си,
дори и да е най-отдолу
на торбата.

краят.
да.....
дори съвсем малко да те има някой човек, когото обичаш, пак е нещо.
ужасно е, когато си никой за другия, когато си инвестирал много чувства в него.
затова пък вече в мен умря склонноста да се влюбвам безпределно в хора

колко по-вдъхновено, спокойно и магическо ми е така.
но да.
като се върна към усещанията, които съм имала като много влюбена, си давам сметка, че те разбирам.
много добре.

На мен ми се е случвало само веднъж да се влюбя така и, предполагам, няма да се повтори. Eдин път в живота стига. Нещата свършват, но каквото и да е било, важното е човек да се води от тия стихове на Стефан Цанев:

"Недейте казва лоши думи на раздяла.
Съберете цялото си мъжество
и всичката си нежност,
и бъдете внимателни като в началото."

***********************************************************

Нямаш ли милост

Домът ми е там,
където е сърцето ми.
Малко ми трябва:
аз мога да живея добре
и в дворец, и на двора;
и в палат, и в палатка;
и в чертог, и на черга;
и в замък, и под един само
камък --
много малко ми трябва --
само сърцето ми.

Тогава защо
ми го взе?!

силно!

***

В 6 сутринта
небето гори
като купчина
стари
любовни писма,
в които някой някога
казваше,
че те обича.

Изстива във синьо
и става стоманено.
Позна ли в него
сълзите
и после
сърцето си?

Вакуум

Има една скала в главата ми.
Понякога се качвам на върха ѝ
и викам с цялото си гърло и
яростно юмруците размахвам,
безпомощно, отчаяно, проклинам
и плача, плача...
После си представям, че не те е имало,
че няма те и няма да те има,
и виковете ми са гръм във небесата
и виковете ми гневът са на океаните -
нечути, невидяни, неизречени.
Тук няма никой.

Аз съм този, който не съществува.
Аз съм този, който не съществува.

Последното е много силно! Особено ми хареса:

"После си представям, че не те е имало,
че няма те и няма да те има,
и виковете ми са гръм във небесата
и виковете ми гневът са на океаните -
нечути, невидяни, неизречени. "

Близко ми е било до сърцето всичко написано.

На един камък (по средата на моравата)

Как се е озовал тук аз не зная.
Дали е паднал право от небето
или пък просто се е появил
(както понякога израстват във сърцата ни)
и стиска в малката си, но непоклатима шепа
каква ли непозната болка,
негова за вечни времена.

ооооооооо <3
обожавам темата за камъните!
те си имат души ... стабилна, непоклатима структура, която трупа времето, историята и впечатленията в себе си, като един жив дневник... и издават едно много ниско боботене, като грохот, и страдат много, но тихо, вътре под коравата си неподвижност и вечност <3