The Quiet Corner

Ехеееее, благодаря :О

Нямам ни най-малка идея на чий стил ти напомня, ако прилича на писането на някого е напълно несъзнателно.

ПИСМО

Все още чакам отговор
на онова писмо,
което ти изпратих не по пощата;
което рее се във синия простор
и морските вълни нашепват в нощите.

Това писмо, което не написах
на лист, а право в небесата,
което шепнех тихичко на бриза
и го гравираха на чайките перата.

Това писмо, което и звездите
бродират над земята всяка вечер
и скрито във памука на вълните
е ту насред брега... ту е далече.

Това писмо, което си получила
или до тебе не е стигнало изобщо,
но без да знам какво му се е случило,
аз чакам твоя отговор все още...

прекрасно е!

Мерси (:

Неонеолит

I.

За кой ли път, за кой ли път пак тръгваме
по релсите метални по инерция
и с празни обещания се залъгваме -
със обещания за хиляди сестерции?

За кой ли път безмълвно се отправяме
към крепостите от стъкло и от стомана,
където ден след ден покорно се отдаваме
на най-безцелни, безполезни занимания?

За кой ли път пасивно подминаваме
останалите пешки по дъската
и равнодушни спрямо тях оставаме
и те към нас... и те към нас остават?

За кой ли път...


II.

Добре дошли!
Добре дошли във каменната ера!
Във каменната ера на сърцата.
В империята на бездуховността,
където от хартия са бариерите;
където пирови са всичките победи;
където всичките усмивки са неискрени;
където Отчуждеността е господарка;
където курсът на живота следва долара;
където времето отмерва се в угарки;
където само влюбени са хората:
са-мо-влю-бе-ни.

!! силни думи!

Недей да сипваш толкова вода:
ако поливаш много цветето - ще го удавиш.
Нима не го научи ти това?
Нали си градинарка, тъй разправяше...

Не. Май нищо не разбираш.
Подай ми тази лейка, че ще сгафиш.
То стига ти веднъж да го убиеш -
и после има с месеци да плачеш.

Защо до него стоиш и през нощта?
Почакай, май не си помислила:
то иска малко лична свобода -
листата си да може да разлисти...

Мълчи сега, недей да му говориш -
нуждае се от тишина и от разбиране.
Недей да сипваш толкова вода -
ако поливаш много цветето - то ще загине...

Студентска мечта
Не искам много от живота,
аз имам мъничка мечта:
във Белгия да ида да живея.
Там ще отида да работя,
далеч от родната страна,
далеч от родната мизерия.

Защото там ще бъда по-свободен:
далеч от приказки за Бойко,
далече от тъгите на дома...
Накрай света от песимизма роден
ще се оженя аз за французойка
ще ми роди и син, и дъщеря.

Ще бъде къщата ни чисто бяла,
със три прозореца във ален цвят,
прозорци със копринени пердета.
Един от тях ще гледа към канала,
останалите - към големия площад
и църквата с високите дървета.

Но край, преставам да мечтая
за тази моя чудничка ваканция,
защото чувам онзи глас познат:
"Внимание, вратите се затварят!",
а Сердика е следващата станция -
аз слизам още само след една.

абе да ти кажа, животът в чужбина едва ли ще е такава песен, както звучи

Със сигурност няма да бъде, но е хубаво човек да помечтае от време на време (:

P.S. Доколкото знам, Белгия е много скучна страна, между другото Но аз си обичам скучното по един особен начин.

хаха, ами защо не скучаеш тук :Д

Някак си не ми е приятно скучно. Имам усещането, че в онзи край на Европа ще ми бъде по-драго, но по-скоро бих отишъл на ваканция там. Българите трябва да си гледат страната и да се опитват да я развиват, вместо да бягат далече. За това само една малка метро-мечта си беше това

"никой, дори и дъждът, няма толкова малки ръце"
е.е. къмингс

Напомняш ми на пролетта през март:
безмълвна, розова, почти невидима.
Навярно за това си мълчалива
и винаги ухаеш на роса.
Навярно за това усмивката ти е ефирна,
но хладна като мартенския дъжд.
И как отива ти да си унила!

Във всеки твой жест се крие
едно малко разцъфване и
една малка смърт.
И точно като пролетта през март
идваш и си отиваш,
когато пожелаеш...

нямам думи да опиша колко много нещо се крие в последното стихотворение
даже май по-добре да го оставя да говори само
разкошно е...

Прекрасно е...

Супер, а какво ще кажете за една малка преработена версия, тъй като имам сериозно колебание между по-обмислената и по-спонтанната. Ето, вижте и ще се радвам да чуя мненията ви ((:


Напомняш ми на пролетта през март:
безмълвна, бледа и неосезаема.
Навярно за това си мълчалива
и винаги ухаеш на роса.
Навярно за това се усмихваш срамежливо
и кожата ти е с ефирнорозовия цвят
на девствената вишна.
И как отива ти да си унила!

Във всеки твой жест
се крие едно малко разцъфтяване
и една малка смърт и
никой няма по-нежно докосване
(и по-хладно докосване)
от теб и пролетния дъжд.
И точно като пролетта през март
идваш и си отиваш,
когато пожелаеш...

мм, така е още по-изпипано

Страхотно нещо са думите. Вторият вариант е по-добрият

Аз пък съм за първият вариант. Някак си по-леко се чете, по-ефирно ми звучи.
Страхотно стихотворение. В стил Д. Дебелянов ми е малко. (:

Благодаря ви и за хубавите думи, и за бързия отклик за мнения. Ето едно съвсем прясно:


Копривщица от паметника на Бенковски, вечер

~ На българските възрожденци~

Там някъде високо в планината
духът им е все още жив;
където със полите на земята
се сливат нощем небесата
и техните звезди.

И щом задуха вятър див
и падне тих вечерен мрак
запалва всеки дом свещѝ
(подобно паднали звезди)
и те са живи пак.



>> Ако сте били на това място, знаете за какво говоря (:

Слънчогледово момиче

Недей да ми се сърдиш, ако те подмина,
слънчогледово момиче...
Не е нарочно, просто съм такъв.
В душата ми цари безспирна зима,
изпомпва лед сърцето вместо кръв.

Разсеян съм и малко недовиждам,
а пък и често в себе си съм потопен.
Брадата ми дори е леко рижа -
разбирай "син на дявола червен".

Но някой ден ще срещна аз момиче
с големи слънчогледови очи
и тя ще ме научи да обичам,
и ледовете в мен ще разтопи.

Ще бъде ден от най-студена зима,
а може и да бъде през април...
Не се сърди, ако случайно те подмина,
ала недей ме подминава ти.

Много хубави стихове, евала!

ммм напомня ми на нещо прочувствено-магическо на Нова Генерация

Много, много хубаво пишеш.  Поздравления!

Много благодаря за високото ви мнение, удоволствие е за мен такива хубави хора (съдейки по стиховете ви) да дават високи оценки на труда ми (((:

Ето нещо малко, случка от това лято. И спомени, много спомени...

Мой малък Париж
Липсва ми онзи
мой
  малък
         Париж
във Силистра
и онези диви
           мастилени нощи
с девствени сякаш звезди.
Липсват ми още:
водите на Дунава,
                       мътни и бистри;
пансионът в малкото село в Румъния;
домашното вино и
                           всички усмивки...
Но най-много ми липсва
вълшебното френско момиче
с най-руското име - Наташа -
чиито малки
                 зелени
                            засмени
очи
разказват такива истории,
че чак да се плашиш.
И да обичаш.

много нежно : )
харесва ми импресионизма в стихотворението - влияе чрез зрителни картини, все едно четеш рисунка.
И също контрукцията - винаги съм харесвала разчупена такава.