The Quiet Corner

Прегръдка

Обичам всяка сутрин лятна
да се събуждам с тебе под ръка,
със аромата ти приятен:
букет уханен пролетни цветя.

Обичам всеки обед зноен
да се намираш близо ти до мен,
защото чувствам се спокоен,
лек, щастлив и удовлетворен.

Обичам всяка вечер нежна
устните ти топли да целувам;
когато вън се вие буря снежна
аз пред камината ти се любувам.

Ти си прегръдка топла в чаша,
блажен и сладострастен рай!
И много искам да ти кажа -
обичам те, прекрасен чай!

Различен

Цигарен дим издига се нагоре,
над асфалта, над колите стари,
над потъналите във мъгла дворове,
над панелните блокове, нагоре...
Безшумно пляскат гълъбите там,
в безцветното небе, с криле,
сломени от досада и умора.
Там горе!
А на един балкон, на осмия етаж,
сред всички дрехи посивели
на простора, показва се глава -
главата на един безумник луд;
крещи и внася смут във тишината:
"Видяхте ли? Видяхте ли дъгата?"
и надолу скача, без парашут -
и среща камъка с лице.
Единствено след него в ниското остана
едно петно червено, ярко и контрастно,
а страстно хората - шокирани, прикрити
зад каменните маски на дневните си роли,
гневни, нервни, побеснели вдигаха ръце:
"Защо? Какво направи ти!?" - как смееше
тоз непознат, отхвърлен и безличен,
напълно откачил и доста непривичен тип
да цапа сивия им свят със алена боя,
различна от познатия им скучен, глух,
беззвучен, безразличен цвят?

Последните... няколко... са прекрасни

(:

На майката

Родих се на този свят без да зная
как се наричам и кой ще съм аз.
Какъв ли ще бъда? Дали ще мечтая?
Дали ще се радвам или пък ридая?
Дали ще съм просяк или пък княз?

Когато бях още книга с корици,
но страници празни, много на брой,
написа ти в мене думи стотици,
обагри душата ми с шарени птици,
изпълни я с вечен ефирен покой.

Когато бях още дъсчицата бяла,
която си нямаше даже лице,
ти колко ли нощи над мене си бдяла,
и колко приспивни песни си пяла,
и тихо нашепвала "мило дете..."?

От свойта сърдечност направи ми лик,
изгради от морала си храм вътре в мен
и ето, че само за кратичък миг,
от чисто сърце посвещавам ти стих
и пред теб се покланям напълно смирен.

За душата ми ти бе богата трапеза,
която отхрани романтичен поет:
(басът го губиш - дяволито се плезя)*
на кой ли му трябва Майка Тереза,
когато си има една като теб?




* Тя каза, че не мога да пиша поезия според нея и ако й посветя нещичко, което да й се хареса, ще ми даде това, което тя е писала като ученичка. Загуби баса!

Балон с мечти

Аз съм балон, но вместо с хелий
съм пълен с хиляди мечти.
Издигам се към облаците бели,
там, дето слънцето блести.

На бледото ми алено лице
дете е нарисувало усмивка;
аз имам форма на сърце,
в което радостта не стихва.

И някак бавно и безбрежно
изкачвам таз безкрайна синева,
и галят ме със свойта нежност
коси сребристи лунна светлина.

О, само миг, ще я докосна,
аз ще достигна края на света!
Ще се прегърнеме победоносно,
със нея ще се слея във нощта.

Мечтите ми ще са реалност,
ще съм единствен, като никой друг
и ще забравя що е то "брутално",
ще съм щастлив и също... Пук!

Какво се случи - сърце пробито.
Но как така - намушка ме луната!
О, аз умирам - мечти разбити
посипаха се право към земята...

На полумесеца на острието
сега нанизан е червен балон.
Но тихите му стонове в небето
са музика от лирата на Аполон.

последната строфа е добра (:

Тъжно, но и на мен ми харесва само краят :/

Малко ми се губи ритъма.. или по-скоро се изменя в строфите

Цитат :

На бледото ми алено лице
дете е нарисувало усмивка;
аз имам форма на сърце,
в което радостта не стихва.

И някак бавно и безбрежно
изкачвам таз безкрайна синева,
и галят ме със свойта нежност
коси сребристи лунна светлина.

тези много ми харесват.
"На майката" също. И там има ритъм. И е мило, обичам стихове, посветени на майки

Ами това последното като ми остане време след изпитите ще по редактирам и ще видим какво ще излезе. Наистина, ритъмът осезаемо се изменя :/

Втората строфа я клъцнах, не ми седи на място. Ще видим дали ще й измислям заместител или така ще остане

На бледото ми алено лице
дете е нарисувало усмивка;
аз имам форма на сърце,
в което радостта не стихва.

И някак бавно и безбрежно
изкачвам таз безкрайна синева,
и галят ме със свойта нежност
коси сребристи лунна светлина.


Страхотно е!

Писмо

Навън е нощ. Луна бледнее
И всички вече тихо спят.
Сънуват хората – сънят си грее
В студеният бетонен град.
Сънуват те, а аз не мога –
Измъчване ме греховен блян,
Очите ми не се затварят,
Защото ти не си до мен.
Отиде си и няма да се върнеш
Със теб замина красотата,
Ела сега да ме прегърнеш
И да разпръснеш самотата.
Ела за миг поне в нощта
Тук всичко те зове и чака
Студената камината, двата шкафа
И аз... – най-вече аз те чакам.
Тук всичко е като преди –
Бюрото с твоя лик отпред
И бялата покривка на цветята
И всичко чака само теб.
Когато гардероба си отварям
Вратата скърца с леден глас,
Опразнен твоя рафт ме пита:
„Къде е той? Защо не е сред нас?”
А как да им отвърна в тишината,
Че си далече и че си щастлив?
Пречупвам спомените и отвръщам,
Че тука няма прав и крив,
Че всъщност е това живота
Преливащ в болки и мечти,
Света е пълен с тъжни хора
И всички като мен – сами...
Но да оставим мойте чувства...
Тук всичко после теб загина
Привет от прашната камина
Това е всичко, друго няма
Със поздрав:
твоя Нина.


*Едно от стихотворенията на майка ми, за което искаше да чуе някакви коментари, понеже й е любимо.

много е хубаво

леееелееееее...
тая жена пише прекрасно.
има рима, има красиво звучене, без натрапване на излишни думи...
страхотно е. ето от кой си се учил и ти.
твойте стихове също са пракрасни!

О, благодаря ви, майка ми също (:

P.S. Супер, излезе от стаята. Беше направо поласкана ((:

Крал.

На главната алея той е крал,
каквото и да казват хората.
Наметнат с вехт, протрит парцал
той пее песни за историята,

за щастието, за красотата,
за малките неща в живота,
които връщат ни във сърцата
забравената вяра във доброто.

Със поглед благ, усмивка тиха,
нахлузил старото си кепе,
във тесния ревер едва натикал
едно червено малко цвете,

а пък душата си обгърнал
във плащ от искрена наслада,
за другите света превърнал е
в една нестихваща балада.

Една монета - две страни,
но в шапката му - две усмивки,
и после в четири очи блести
едно добро, което не ще стихне.

На главната алея той е дон
и всяка тридесетвторинка нота
из неговия стар акордеон
навява музиката на живота...

Синята страст

Морето, зная, синьо е на цвят,
а за сърцето казват,
че изпомпва във червено.
Защо тогава всеки път, когато
отправя своя поглед устремен
към дълбините на водата,
там припознавам любовта?
Изглежда, че кръвта ми е солена
и всяка вена явно е река,
в която плава мойта страст по път
към залеза над хоризонта и отвъд.

харесвам!

Последното е повече от прекрасно, страшно много ми харесва!

Dream paraplegic
---------------------
It's sad you see the world in just one color,
what's even sadder is that color's grey.
For you is withered every single flower,
you're always gloomy and you're never gay.

For you October's every month of spring,
it seems Mundane has taken all your hope.
Your life is ruled by sorrow as your King
and loneliness has turned into your Pope.

It's sad you see the world in just one color,
and that's the color grey, it seems.
The diagnosis' clear (and it's sour):
you're mental paraplegic with no dreams...

За еднорозите

Когато еднорогът изгуби своя рог,
той се превръща във проста кобила.
Защо се предаде пред тоз свят жесток,
изгуби мечтите си, своята сила?

Защо предпочете да бъдеш кокошка,
когато за кралски паун бе избрана
и тури на своите блянове точка,
и райската птица превърна във врана?

Защо си избра да бъдеш покорна
и вместо щастлива да станеш унила?
Изглежда изгуби си рога ликорна
и ето сега... ти си проста кобила.

чудесно е!

Хех, мерси (: